Автор: о. Харалампос Пападопулос

Христос често се оттеглял на тихи места, за да се помоли. Понякога в пустинята и понякога в планини. Там се отдавал на безмълвие, за да чуе Божия глас.

Когато се молим, значимото не е какво ние ще кажем на Бога, след като няма нещо, което Той да не знае, а да чуем какво има да каже на нас.

Затова и висшата форма на молитва е мълчанието. Според св. Исаак Сириец мълчанието е езикът на царството Божие. Няма думи там, където съществува Парусията на Другия. Когато те прегръщам, не е нужно да ти обяснявам колко те обичам.

Така целта на молитвата е да се научим да чуваме Божия глас в нас.

Начинът да „чуваме“ се научава сред мълчание и тишина. И за това ще ни помогне Иисусовата молитва, „Господи Иисусе Христе, помилуй ме…“ Неслучайно е наречена „монологична“ молитва. След като целта е именно да придобием една мисъл и един помисъл, личността на Христос. Той да стане всичко в живота ни.

Изричайки Иисусовата молитва, се научаваме да мълчим и да утихваме в нашите помисли. Не се смущаваме, когато умът се отклонява в различни чужди неща. Не чувстваме вини каквото и да помислим, какъвто и образ и да се породи в ума ни, не се гневим и нямаме негативни чувства. Не поставяме табели върху мислите ни, добро, лошо, красиво, грозно, свещено, скверно. Тези неща трябва да отпаднат, те са лъжи и касети на ума. Проекции на егото и на нашата среда.

Не ни интересува да имаме добри мисли, нито да създаваме в ума си хубави религиозни картини с хедонистично чувство на еуфория. Целта е опразването, оголването. Колко сме по-празни, толкова повече се изпълваме с Христос. Колкото повече опразваме чашата на ума, толкова повече Бог я изпълва.

Но когато говорим за безмълвие, нямаме предвид просто и само една външна тишина, а вътрешния мир. Колкото повече в нас блокираме омраза, пороци, осъждания, неправди, ревност, завист, ненаситни желания и неразумни претенции, толкова повече се проявява това, което реално сме – Божии образи.

Мирът и спокойствието съществуват в нас, никой не може да ни ги дари, освен Бог.

Както при раждането ни, така и при кръщението ни, както и чрез причастяването с Тялото и Кръвта на Христос в св. Евхаристия, в нас се установява Самият Христос. Светлината и победата над смъртта. Но не можем да го усетим и опитно да го разпознаем, защото живеем сред напрежението на греха и страстите ни.

Естествено не е възможно никой, докато е жив в този свят и е облечен в тлението, да стане безгрешен, да живее без страсти, но въпреки това, колкото повече очистваме вътрешния ни свят, толкова повече блести златото, което имаме в нас. И то е Самият Христос, след като сме създадени по Неговия първообраз.

Независимо дали го разбираме или не, дали го приемаме или не, дали го вярваме или не, Христос е в нас, Той е Спасителят на човешкия род и на цялото творение. Това не е въпрос на приемане, а реалност. От Него сме създадени и няма да намерим спокойствие, докато не се съединим напълно с Него.

Безмълвието означава – оставям се на Бога, заглушавам моите планове, доверявам се на Него, успокоявам се от стреса на утрешния ден и от вините на миналото, от ужасната нужда да контролирам всички дори и спасението ми, оставям се на течението на Неговия промисъл и слушам вътре в мен това, което Той иска от мене, а не това, което аз искам…

превод: Константин Константинов