Жаждата на Бога

Автор: о. Спиридон Василакос

Този, който има право да говори за ероса, е свещеникът, защото неговите думи  имат еросен характер. За някои може да звучи донякъде парадоксално, но това е истината. Днес сутринта чрез св. Литургия изразихме нашата любов към Бога, към Христос, но и Христос ни даде Себе Си и се съедини с нас. Така и Той изразява в това велико Тайнство Своя ерос към нас. Когато светите отци говорят за Христос, казват, че Той има екстатична любов към човека, с други думи изпитва любов към човека. Много от отците се спират върху думите на Христос върху Кръста: „Жаден съм!“ и ни казват, че това е жажда за душата, за човека, за неговото спасение.

Днес е денят на любовта, така казват. Позволете ми да кажа нещо. Ако всеки ден не стане ден на любовта, сме се провалили, защото е обречен ден и сме го загубили. Защото еросът не е един ден, не е една фаза, не е едно дело, а жизнено състояние. Човекът, който осъзнава Кой и защо го е създал, е влюбен в Създателя си, влюбен в този живот, влюбен в хората, в творението, оттук животът му никога няма да се превърне в банално всекидневие. Всеки негов момент е толкова ценен, значим, силен, творчески, еросен, че никога няма да стане обикновено всекидневие. Никога няма да се отегчи в този живот, нито да се разочарова. Да се спрем върху  това. Еросът е жизнено състояние, стига човекът да разбере кой е. Много е ценно човек да разбере кой е. Чувам много пъти хора да казват: „Влюбен съм“. Но ако не си намерил душата си, ако не си се влюбил в живота си, ако не си потърсил и не си открил човека, как е възможно да казваш, че си влюбен в някой друг? Следователно трябва особено да внимаваш в това, което казваш, защото навярно не е ерос. Там е нужно особено внимание.

Нека видим сега какво е еросът. Когато искаш да намериш истината, прибягваш към тази истина и истината е в св. Писание. И там вътре ще намериш ероса, истинския ерос във всички негови проекции. И еросът на Бога към човека, и еросът на човека към Бога. С всичко, което това може да включва – много пъти и падения, трудности, доближавания, отдалечавания – всичко това, което може да има един жив, един истинен ерос. В св. Писание едно от първите неща, които срещаме, е тази екстатична любов на Бога, Който твори, за да канализира любовта Си и за да създаде общение със Своето творение. И виждаш – първото нещо, което срещаш, е – тази любов на Бога, Който твори. Любовта не може да е рушителна. Защото това не може да е ерос. Еросът винаги е творчески. Еросът е събитие, което ражда. Така срещаме тази творческа любов, този ерос на Бога, Който, създавайки, иска да се сподели, да се отдаде, да се съедини. Бог това иска да направи.

Да видим Адам. Бог взема материал от него. И много хора идват и ни казват: „Добре де, детето ми, какви са тия приказки? Нима Бог взема от Адам материал от реброто и за да сътвори Ева“ и т.н.? И много просто – казваме на другия, – ако смяташ това сега за приказка, тогава наричаш приказки всичко това, което живеем. Защото и днес не става нещо по-различно, а същото. Бог взема материал от Адам и създава Ева. Там виждаме първата упойка. Защото Бог е добър Лекар и за да не му причини болка, го приспива. Имаме първата упойка и операция, Бог взема този материал, Адам спи, защото е факт, че човекът не може да понесе всичко, да издържи всичко, цялата тази истина. Адам спи. Когато се събужда, вижда Ева, не е виждал преди друг човек – това е един непознат човек – и тук трябва да обърнем специално внимание, защото за първи път ще прозвучи най-красивата любовна песен. Може да излизат нови песни днес, задържат се шест месеца, тези, в които има малко душа, ще се задържат повече, а в които няма и са комерсиални, бързо ще угаснат, но най-хубавата любовна песен, най-хубавият любовен стих е този на Адам към Ева. И какво казва в онзи момент? „Тя  е кост от костите ми и плът от плътта ми“. Тоест какво? „Този човек съм аз!“ Съществува ли нещо по-еросно, по-силно от това? Няма. И нещо по-истинно? Това е пътят, който ни показва какво означава любовта и кой е истинският ерос. А къде се намира Адам? Отнякъде гледа Ева. Трябва винаги да имаме предвид прозореца, през който гледаме. Аз в този момент мога да погледна един човек от прозореца на моята страст. И прозорците на страстта обикновено са витраж. Не виждаш ясно. Адам гледа от един друг прозорец, който се нарича височина на любовта. И тази любов, чиста любов, кара човека да закопнее и да предскаже това единение с другия човек. И виждайки другия, не може да го отдели от себе си. Това е най-ценното и поразително. Така това, което имаме тук, реално е любов, мястото, височината, състоянието, раят, да го кажем така, да не се срамуваме – раят на любовта. От тази височина човекът може да се влюби истинно и да не види другия като нещо друго, а да го види и да не може да го отдели от себе си. В онзи момент Адам е съединен с Бога и пази една чиста любов. Оттук, от това състояние, всичко, което той вижда, е чисто, висше, свято. Затова реално ни дава всичко това. Този човек съм аз. Това е еросът. Адам вижда чрез любовта.

Къде се създава проблемът? В богословския език един богословски термин ни говори за падението. Това е възлов момент, където човек пада от височината на любовта, Адам пада от онази височина, от която виждал Ева и чрез нея виждал себе си. И там реално започват проблемите. Всички наши проблеми – екзистенциални, психологически, оттам започват. Кой е този момент? Моментът, в който вече съм се влюбил в себе си. Така не доближавам другия човек, защото го обичам или защото съм влюбен, а съм влюбен в себе си и го доближавам, за да задоволя своя егоизъм. Падайки внезапно от височината на любовта, еросът на човека престанал да бъде любов, да има душа и се превърнал в нужда. Това е огромният проблем, който се получил. Знаете ли определени пъти как ни изглежда другият? Човек казва: „Е, грях ли е да се влюбя, да доближа другия? Аз не искам да му сторя зло“. Нека видим нещо сега. Защо го доближавам? Защото много пъти той е огледалцето, – спомнете си приказката за вълшебното огледло и злата магьосница, която отивала и му казвала: „Огледалце, огледалце, кажи коя е най-красивата в света?“ Така другият за мен е огледалцето, което ще утвърди моите способности, възможности, красота, накратко, ще задоволи и ще нахрани егоизма ми. И когато спре да храни егоизма ми и да задоволява моята болест, трябва да счупя това огледалце, за да сложа някое друго.

Много пъти мъжът първо вижда не човека, а жената, и една жена вижда мъжа. Къде остана човекът? Как стигна до жената без да срещнеш човека? Това не те ли кара да се замислиш? Това не ти ли прави впечатление? Отхвърлил си един човек. Поставил си го в периферията и виждаш само една жена. Как стигна там, къде отпрати този човек? Не разбираш ли, че там нещо става, че нещо не върви добре? Една жена е стигнала до мъжа, а къде остави човека? Не разбира ли, че нещо там не върви добре? И резултатът е да сменя партньори като носни кърпички. Не ми казвайте, че не става така. Задоволих нуждата си, избърсах носа си, ок, отново го избърсах, хвърлих кърпичката. От момента, в който не видях другия като човек, не го уважих, не го почетох, не му състрадавах като човек, не го видях като душа, е изключено да не го употребя като носна кърпичка. Оттук, когато носната кърпичка се използва много пъти, простете ми, но да казваме нещата малко с имената им, – ще я смачкам, ще я хвърля в коша за отпадъци, за да взема друга. Защото за мен кърпичките са евтини. И това събитие в живота ми го наричам ерос и очаквам, че това събитие ще ме изпълни – докато всекидневно ме опразва.

Възможно ли е да се влюбя без душа? Не открих душата. Затова Църквата е превъзходно любовно пространство, защото в нея преди всичко си призван да срещнеш душата си. Един човек, който се бори, който се подвизава всекидневно за душата си, да намери душата си, търси душата си, бори се за нея, е намерил начин и път да се влюби. Според една интерпретация думате ерос идва от „ερωτώ“ – питам. Кого? Душата ми. Коя душа, която не съм намерил? Не ѝ отдадох никога значение. Знаете ли, преди да изхвърля другия човек в кошчето за отпадъци като носна кърпичка, там съм хвърлил и душата си. Какво означава покаянието? Означава да отида в кошчето за отпадъци да видя какво изхвърлих. И там ще намеря моята душа, Бога и много хора. И уж съм повярвал в Бога и обичам хората, но в крайна сметка употребих хората. Видяхте ли колко лесно егоизмът ми става кръстник? И  нарича ерос разни неща користно и егоистично любов, неща, които реално не се нищо друго освен задоволяване. Страшно е, когато го помислиш. Идват много хора, и казват: „Знаеш ли, между нас казано, Църквата не оставя хората да живеят свободни, да се влюбят“.

Да ви кажа нещо, дано хората да се влюбват! Опасни са невлюбените. Дано се влюбват хората, но не може, когато дойдат, да не им кажеш, че това в крайна сметка не е ерос, не е излизане от Аз-а, от егоизма ти, не е ерос, а желание да притежваш другия. И уверение, че ти си добър, умен, красив, силен, който постигаш всичко. Отиваш при другия и твоето разположение е да му покажеш, че си някой, защото дълбоко в теб смяташ, че си бог, че си месията на другия, така изглеждаш. Това са състояния, където не съществува любов, не съществува душа, затова и не може да има ерос. Мнозина нарекоха Църквата ретроградна. Тя е много по-напред, толкова напред, че не можем да я стигнем, защото Църквата лети със скоростта на светлината. По никакъв начин не можеш да я стигнеш. Църквата иска хората да се влюбят, но това, което ще живеят, да е ерос, а не желание да притежаваш другия, да го стъпчеш, да го използваш, да се разтовариш, а да бъде преодоляване на индивидуалността, изоставяне на егоизма, любовно излизане, жертвено състояние, това реално иска Църквата. Оттук не може да не ти каже, че това, което живееш, не е ерос и ще трябва да го разбереш, защото това в крайна сметка те опразва и не те изпълва, не може реално да те изпълни. Никога не наричай нуждата любов. Не е. И имаме много такива случаи. Как е възможно днес младите – хипотетично – да са  толкова свободни, могат да правят каквото искат, да се изразят както искат, никой не ги контролира, как е възможно това, което днес се смята за свобода, да им дава толкова много отчаяние? Как е възможно да не са щастливи? В момента, в който смятат, че са влюбени?

Еросът е, първо на първо, да виждам човека и да осъзнавам неговата уникалност, ценност и сакралност. И влизам в този човек, както Моисей, в свещеното място – където събува обувките си. Кой чувства тази сакралност на личността?

Минах през едно голямо село, всички се познаваме, чух младежи да разговарят и се спрях. Те се изумиха.

– Млъкни, папа Спиро е тук! – каза един от тях.

Направих се, че не чувам и подминах. Но едно от тях ме усети и ми каза:

– Отче, разстроихме те!

Така намерих възможност и им казах:

– Разстроихте ме, защото зная, че сте много добри деца, но не очаквах да сте касапи.

Те се изумиха.

– Не казахме нищо – отвърнаха.

– Казахте. Защото казахте за тази, тази и тази част от девойката, за която говорихте, но за нея самата не чух нищо. Взехте един човек, разчленихте го и както отиваме при касапина и какво казваме? „Дай ми малко това, малко и от онова, и т. н. Защото това ми харесва, това искам да ям!“ За съжаление много пъти ставаме касапи. Режем от другия това, което ни харесва, изхвърляме останалото и там разбираме нашия крах и какво реално се случва.

Да видим реално това, което е еросът. Много е важно да го видим. Но за да го открием, трябва да потърсим реалния човек. За да го намерим, трябва да се потопим в нашите дълбини, да намерим душата. Защото, ако не намеря душа,  когато отида при другия, какво ще му дам? Ще му дам ли нещо? Имам ли? Въпросът е да намеря душа, да потърся човек, да намеря душата и тогава е сигурно, че докосвайки чудото, което е човекът, никога няма да хвърля другия в кошчето за отпадъци. Другият не е моята носна кърпичка. Църквата е строга. Казва на човека: „Виж, намери себе си, влез в себе си, открий душата си, виж реално какво е човекът. Не бързай, Бог е отдал всичко за теб“. Но не търси да намериш своя човек, когато не си открил себе си. Всичко днес се крепи върху гнилите основи на егоизма ни.

Споменахме песента на Адам, който дотогава не познавал Ева, но любовта му го известявала и диктувала: „Тя е кост от костта ми и плът от плътта ми“. Искате ли да видим една песен днес? „Искам те, искаш ме, защо да го мислим, искам те много, искаш ме и ти, защо не се оженим?“ Кажете ми сега: къде е душата там, къде е човекът? Никъде. Отсъства. Какво присъства? Желанието, което утре се променя. То е като лист. Така разбирам, че това, което ме движи към другия човек, в крайна сметка не е желанието да намеря другия човек. Защото не съм намерил себе си, защото не съм обикнал себе си, не съм работил със себе си, не се влюбих в този живот, който ми бе даден, тази вечност, която ми бе дарена, това, което реално е човекът. Доближавам другия, който може да стане изтривалката, в която да изтрия нозете си, носната кърпичка, за да се изтрия, която много лесно ще изхвърля. Оттук – и това трябва да го разберем – че за да стигна до човека, е нужно да извървим един път.

Много хора са се влюбили и много хора са живели. Но никога не са стигнали до човека. И живеят една болезнена самота. Имат всичко и жадуват за всичко. Живеят в изобилие и душата им е празна. Това виждаме. Това осъзнаваме. Това чувстваме.

Еросът е престанал да бъде любов. Мнозина казват: „Бракът убива любовта“. Сякаш сме намерили ероса, за да го убием. Не, приятелю, не бракът го убива, а егоизмът вече го е убил. Егоизмът ти, отсъствието на душата ти. Кой ерос, кой брак? Стигнал си до брак? Егоизмът го е убил. И кой ерос – този, който никога не живя? Този, който никога не почувства? Какво смяташ за ерос? Едно действие? Затова днес сме се изпълнили с техники, защото сме изгубили изкуството. Еросът е това, което идва след изкуството на любовта…  Един учен даде на ероса шест месеца живот. И казваш: „Я, чакай сега, добре, шест месеца, няма ли вероятност да се роди отново?“ Какво е това, което може да роди повторно човека?

Четох днес един велик автор европеец, който казва, че любовта ражда повторно човека. Възражда, ражда отново човека. Затова внимавайте. Когато любовта ме роди повторно, ще се влюбя повторно в другия. Но непременно трябва да имам душа и да търся трайно човека, за да мога да изляза от тези техники и това скотско състояние. Изключено е тези неща да ме изпълнят, да ме наситят, да утолят жаждата ми. Някои казват – защото ние под ерос имаме предвид едно конретно действие: „Как е въможно отците да говорят за ерос?“ Но те са единствените, които могат да говорят за ерос, защото се посветили на своя ерос. Кой от нас направил това? Кой от нас от любов към някого отива да живее в една пещера? Кой? Само така можем да разберем каква любов са имали тези хора. И един велик отец на Църквата казва, че еросът е бил даден от Бога на човека, за да го утешава. Колко хубаво определение.

И вижте сега разликата. Човешката любов, за да отличаваме нещата, не само не ни утешава, а ни мъчи, опразва и изтощава. Еросът, който Бог е дал, служи на човека да излиза от себе си, да се съединява, да се отдава. Колко ценно нещо! Оттук еросът е точката на покоя, не на изчерпването. Точката, където човекът се изпълва, не където се опразва, точката, където се радва, не където скърби. Точката, където се ражда повторно, не където се самоубива. И от всичко това разбираме в крайна сметка къде се намираме и кои сме. Св. Юстин Попович казва: „Кажи ми в какво се влюбваш, за да ти кажа кой си“. И е истина. Същото. Защото това, в което се влюбваме, е едно дълбоко откровение на вътрешното ни състояние. Вижте в какво или в кого се влюбихме и ще разберем изключително добре какви сме. Като помислим това, след това ще можем свободно да отидем да се изповядаме. Ще си кажем всичко.

Накрая един случай. Веднъж на моя остров (Санторини), когато бях ръкоположен за първи път, за дякон, имаше един старец, капитан. Тогава след Пасха едни хора тръгваха с корабите и обикаляха целия свят и той от малък беше работил по корабите. Бе узнал много неща. Аз с расото, ръкоположен, отидох да го видя, прегърна ме, целуна ме, зарадва се. Беше на преклонна възраст. И аз в даден момент исках да го закача малко. Обърнах се и му казах:

– Хайде, капитане, сега между нас, поп съм, много неща си направил в живота си.. – Исках леко да го закача,защото и той винаги ме закачаше. Така и аз намерих възможност да го закача малко. Той стана сериозен, обърна се и ми каза:

– Да, много неща живях. Така, както го казваш, зная накъде биеш, ще ти кажа. Много жени познах, но само една помня. Защото, детето ми, един човек ще докосне сърцето ти. И тъй, слушай да ти кажа. Когато бях на 16 години, обикнах дъщерята на собственика на кораби от онази епоха. Имаше много риболовни кораби.

Дядото обаче бил много беден. А бащата на момичето много богат. И продължи:

– Обикнах това момиче, но, виждаш, на острова всичко се научава. И в даден момент се озовахме заедно, хванах я за ръка, не казахме много неща, почти нищо, и се разходихме до морето. Но това стана известно. Нея я взеха и я пратиха в Атина, защото не можело дъщерята на богаташа да се ожени за бедняк. Така и аз си тръгнах. Не ме свърташе. Оттогава много неща правих, много жени познах. Но в  мен това докосване остана. И това утешава старините ми, това милва днес душата ми.

Защо? Може да не са били изречени думи, постъпки да не се станали, но това било ерос, в него имало душа, човек и това съпровождало този човек десетилетия наред сред толкова трудности и изпитания до дълбоки старини…

превод: Константин Константинов