Автор: Йоан Корнаракис

Вярно е, че твърдата позиция на подвижника пред лицето на човешкото щастие предизвиква различни противоречиви и „алтернативни“ реакции в психичния свят на технологичния човек от нашето време!

И на първо място, съвременният човек, който безмилостно осъжда тази сурова аскетична позиция, може да изпита шокираща изненада, ако се опита да анализира собствената си социалност. Защото, както разкрива психологията, това, с което човек се бори яростно и  упорито отхвърля, зависи от дълбокия му вътрешен свят. Агресията, като натрапчива функция, утвърждава привързаността на човека към това, което атакува.

Така, колкото по-отблъскваща изглежда суровата самота на аскетичния опит в очите на съвременния човек, толкова повече той разкрива една по-дълбока връзка с тази самота. Затова бихме се запитали дали когато съвременният човек осъжда аскетичното мълчание, той осъжда и личната си изолация, която несъзнателно крие в бездънните дълбини на своята индивидуална ипостас?

Психологическата функция на отблъскването и проекцията на несъзнаваните психични съдържания могат да помогнат на съвременния човек да изясни обърканите състояния, които живее в себе си.

Ако външният душевен път на съвременния технологичен човек е „центробежен“, т.е. силно екстровертен, несъзнателната част на личността му страда от натрупване на потиснати желания, които имат „центростремителен“ характер, т.е. интровертен. Така че, когато съвременният човек е загрижен да осъди суровостта на аскетичното безмълвие, той всъщност „диалогизира“ с несъзнателната част на своята личност, с нейната потисната интровертна нагласа. И тъй като я отблъсква, това означава, че я мрази, защото това му налага екстровертната интензивност на съвременната социалност. Но той я желае и защото несъзнателно възприема нейната избавителна функция.

Освен това, кой окончателно е приписал на личността на съвременния човек социалността като негова автентична и изначална черта? Със сигурност е вярно, че  обликът на съвременния живот има силен социален характер. Но кой би могъл да докаже автентичността на този характер?

Безспорното трагичното ежедневие на съвременния живот дава непринудено ярки доказателства за шокиращата изолация на съвременния човек. Техническият прогрес насърчава именно „техническа“, „механична“социалност, която в много случаи покварява човешките чувства и непоправимо влошава човешките взаимоотношения.

Съвременната жестокост, безразличието към „ближния“, престъпността, моралното бездушие и много други разяждащи елементи на човешкия живот ярко подчертават мизантропския аспект на съвременната социалност. Така опитът съвременния човек да реши в себе си обърканите ситуации води до себепознание, което разбива фалшивите символи и изобщо илюзиите на една „социална“ социалност.

Съвременният технологичен човек, макар да осъжда аскетичното уединение, несъзнателно търси удовлетворение от изолацията, която подвижникът изпитва. И макар да се гордее със социалното си съзнание, той неизбежно усеща трагичната си изолация. Ето защо, въпреки че днес изглежда социален, той всъщност „бяга далеч от хората“. Конфликтите, които крие в себе си, го принуждават към една  антисоциална изолация. Следователно  е незрял да диалогизира с подвижника, който „безмълвства“, и не е способен да осъди суровата позиция на избягване на човешкото общуване. Социалността, в името на която той осъжда аскетичните „крайности“, следователно е  бягство от уединението, което той същевременно желае!

От друга страна, аскетичното уединение има автентично социално съдържание, което може да поучи много съвременния човек, желаещ да се обучи в братопознание! Аскетичното бягство от обществото е по-дълбок израз на християнската социалност. Без съмнение, това е парадоксално твърдение, но е вярно! Аскетичният „индивидуализъм“ е преживяване на автентичното посвещение на любовта към брата. Този аскетичен абсурд е разбираем само до известна степен за онзи, който познава, поне ориентировъчно, съдържанието на „безмълвието“! Наистина, пустинният подвижник, твърд любител на безмълвието, е съвършен образ на брата!

Основният стремеж на подвижника е да почувства Божието  присъствие. Неговата аскеза има за цел да очисти душата и ума му от всичко, което би могло да попречи или да затрудни това усилие. Любовта към ближния, към „брата“, се разбира от подвижника като скъпоценен плод на мистичния опит от Божествената любов. Само когато сърцето и умът му се изпълнят с присъствието и любовта на Бога, той ще може да обича брата си с истински чувства на преданост и дори, ако е необходимо, със себежертва. Ако основното му „дело“ – преживяването на единението с Бога – е нарушено или възпрепятствано, този подвижник не е в състояние да изпълни дълга  на любов към брата си, както изисква Божията любов. Ето защо се забелязва, че макар подвижникът никога да не престава да проявява братски чувства към ближния, когато стигне до голяма добродетел и святост, той  по-щедро проявява братска любов и разбиране.

Със сигурност е неоспорим опитът, че „винаги, когато подвижникът се доближи до  света, душата му веднага отслабва“. Напротив, „колкото повече човек се отдалечава от общуването с хората, толкова повече се удостоява с дръзновение по Бога в ума си“. Именно този опит е водещият принцип в отношението на подвижника към човешкото общуване или към социалните отношения, както ги разбира съвременният човек.

Затова рационалната организация на светския ум не може да разбере, че дори в случаите, когато подвижникът избягва общуването с хора, в него се крие любов и преданост към тях. Ако подвижникът избягва хората „заради Бога“ и ако Бог е любов, тогава наистина опитът от Божието присъствие, като неизчерпаем източник на истинска любов, ще позволи на подвижник да обича брата с „божествена любов“.

И в случая с любовта към брата човек се сблъсква с аскетичния „абсурд“ и „противоречиво“ психологическо и духовно поведение. „Искаш ли – пита авва Исаак – да имаш в душата си любов към ближния според евангелската заповед, отдалечи се от него и тогава в теб ще се разгори огънят на любовта към него“. Отдалечаването от брата развива евангелската любов в душевния свят на подвижника. И тук става дума за екзистенциално противоречие, което неопровержимо основава психологическата и духовната хармония, която е предпоставка за автентичната социалност. „Бъди приятел на всички хора и сам в ума си“. Пустинният подвижник трябва да обича всички хора, да им дава чувствата и сърцето си и в същото време да живее своето уединение, без което не може да срещне Бога. „Стани причастен на страданията на всички и с тялото бъди далеч от всички“.

В това екзистенциално аскетично противоречие човек наистина намира вътрешно равновесие, на което непоколебимо се основава здравата социалност. Често съвременният технологичен човек, който се гордее със своята социалност, не изпитва вътрешно социално равновесие.

Докато е едностранчиво социален, т.е. силно екстровертен, той се разтваря, по думите на Юнг, в социалното цяло и така губи своята индивидуалност. Как тогава един разпръснат „социално“ човек може да изпитва автентична любов към ближния, след като е загубил вътрешното си единство? Ако това, което прави, го прави, за да изглежда добър или просто заради  своята социалност, как може да прояви истински чувства на любов?

Акцентът на компетентните антропологични науки върху тясната изолация, която в много случаи чувствата съвременният човек, издава качеството на съдържанието, което има  неговата социалност. Само преживяването на собствената индивидуалност като опит за духовно единство и конституиране може да създаде и поддържа истинско социално поведение. Човекът, който е фрагментиран и вътрешно владян от различни психични конфликти, не може да се изрази социално, защото не може да се „срещне“ със социалното цяло и не може да диалогизира с неговите човешки единици.

Напротив, подвижникът от пустинята с вътрешното си „социално“ равновесие, въпреки че живее далеч от социалното цяло, е завладян от любов към своя брат. „Нека знаем – казва свети Исаак, – че без любов към ближния не може да се просвети умът в словото и божествената  любов“. Търсенето на единение с Бога е търсене на „общение“, тъй като то е превъзходният опит от междуличностното отношение – отношението с Триединния Бог.

Така в духовната сфера на това общение любовта на брата е едно живо присъствие. Освен това как подвижникът „сам“ би могъл да преживее едно такова общение? Ако наистина беше изолиран от брата, нямаше да може „умът да се просветли в слово и божествената любов „. Ето защо подвижникът обича спонтанно брата и в уединението на своята обител проявява истинска социалност.

Практическата любов към брата се изразява преди всичко в подкрепа сред основния житейски проблем – чувството на вина. „Не мразете грешника. Защото всички сме отговорни. И ако заради Бога искаш да направиш нещо за него, заплачи за него.“ И не само това, но и „простри дрехата си върху този, който греши, и го покрий. И ако не можеш, – продължава свети Исаак, – сам поеми греховете му и изпитай вместо него срама от вината му, поне не го презирай, защото е твой брат”. Пустинният подвижник вярва, че в междуличностните и междучовешките отношения трябва да се прояви дълбока и спонтанна любов, която да покрие всяка слаба страна на брата. Така този, който обича, не само облагодетелства брата си, но същевременно изцелява и собствената си душа.

В тази аскетична мисъл съвременният човек може да види динамичния аспект на любовта. Любовта тук не е емоционална екзалтация с пасивно или активно неутрален характер. Тя е преди всичко динамична взаимна връзка, чиято особеност е, че колкото повече се изразява, толкова повече изцелява себе си. Този, който умее да уважава слабостта на брата си, започва от прякото чувство на самоуважение. И през цялото време, докато той се отнася към него с доброта, „собствения си порок изцелява“. Именно тук ярко се подчертава конструктивната стойност на междуличностното отношение. Духовното преуспяване на човека ще се постигне чрез социална взаимност. И дори да се уединява в най-суровата пустиня, той не може да се отчужди от опита на братската любов, която гради и „възпитава“. Стига братската любов да не пречи на „събеседването“ с Бога.

Във всеки друг случай пустинният подвижник не може да не изрази дълбоката си съпричастност към общуването с брата. „Колко красива и похвална е любовта към ближния, ако грижата за нея не ни отвлича от любовта към Бога. Колко благородно е общуването с нашите духовни братя и сестри, ако можем да запазим с него и общуването с Бога!“

Позицията на подвижника по отношение на братската любов не е само поучение за другите. Подвижникът от пустинята не възхвалява тази любов, за да подтиква другите да я живеят, а остава затворен в абсолютното си „безмълвие“. „Мнозина от тях (подвижниците) предадоха телата си на зверове, на меч и на огън заради ближния си“. Подвижникът от пустинята не се колебае, когато е необходимо, да пожертва „тишината“, но и живота си в името на любовта на брата. По този начин в много  разкази за подвижници ни се предава неописуемо и огромно богатство на жива братска любов.

Авва Агатон се отличавал много с изразяването на братска любов и не се успокоявал, докато не направел нещо добро за ближния си, когато можел. И като се стараел винаги да надскочи себе си в изразяването на любовта, казвал: „Ако можех да намеря прокажен да му дам тялото си и да взема неговото, с радост бих го направил. Защото това е съвършената любов“.

Веднъж, разказват отците подвижници, свети Макарий посетил един болен брат и по време на престоя си при него го попитал дали има нужда от нещо. Болният отговорил – „малко мек хляб“. В монашеското братство на болния брат изпичали хляб веднъж за цялата година.

А този човек изглежда не можел да се нахрани с толкова твърд сухар. Веднага след това „този блажен мъж, който беше на деветдесет години“, излезе от скита на болния брат и тръгнал към Александрия. Там, след като „заменил сухия хляб с мек,  отново го занесъл пеша на болния монах“. В тази братска постъпка със сигурност може да се види истинското социално съдържание на аскетичното безмълвие.

За авва Агатон, който бил „най-опитният от всички монаси по онова време и който почитал преди всичко тишината и безмълвието“, се разказва и следното.

Когато дошло време за празник в един град близо до скита му, светецът отишъл да продаде  ръкоделието си, за да купи сухари за цяла година. Но се случило така, че той срещнал на пазара един „непознат, който бил болен и отпаднал“. Тогава той не пропуснал възможността да изрази щедрата си братска любов и в този случай. Взел под своя закрила изоставения и болен брат. Наел къща и го настанил в нея, като се стараел да направи всичко възможно той да се възстанови възможно най-скоро. В същото време работил „със собствените си ръце“, за да покрие разходите за тази помощ. Така за шест месеца непознатият оздравял, а светецът се върнал към своето безмълвие. „Това е съвършена любов“.

Накрая, в едно писмо авва Исаак припомня, че един от отците-подвижници учел, че нищо друго не може да избави монаха от демона на гордостта и блудството, освен изпълнението на „социална“ мисия. Това означава, че монахът, който се грижи за болните и е „обзет от страданията на плътта“, компенсира многото духовни усилия, които би трябвало да положи, за да се отърве от дразненията на лукавия.

Но и много други разкази и случки от монашеския живот показват как аскетичното съвършенство се изразява чудесно в любовта към брата. Всъщност тази любов, като практически опит, е критерий за съвършенство. „И това е доказателството за онези, които постигат съвършенство. Ако предадат себе си на изгаряне десет пъти на  ден заради любовта към хората, няма да се наситят“.

По този начин външната антисоциална изолация на аскетичния живот е смирена външна дреха, която крие несравнима духовна красота. Духовната дълбочина на аскезата, и то в най-суровата форма на „крайно уединение“, е преживяването на братската любов, породена от тайнственото единение с Бога, абсолютната и безкрайна Любов!

превод: Константин Константинов