Автор: архим. Емилиян Симонопетритски

Първата основа на духовния живот е радостта. Църквата ни призовава винаги да бъдем радостни, да не ходим с мрачен поглед, да не се поддаваме на лъжлива тъга, уж заради Бога. Тъгата по Бога, която е правилна и истинска, е дадена от Свeтия Дух, и това изобщо не е тъгата, която понякога ни спохожда, понеже се отдалечаваме от Бога. Когато застанем на правия път и се приближим до Бога, тогава сме придружени от радост и душевен мир. В атмосфера на радост душата е в състояние да процъфтява, да вижда Богa и да се наслаждава на Неговото присъствие. Тази духовна радост е естествена за човека и Светият Дух я усъвършенства, така че тя да стане неизчерпаем, неотменим дар от Бога. Съвършената радост се предшества от дара на сълзите. Сълзите изразяват дълбоката болка на душата, стремяща се да се върне в рая и страдаща от факта, че тя падна, беше изгонена от рая и се озова тук на земята. С други думи, това е тъгата, която душата изпитва от съзнанието за своето безсилие. Но това не ни лишава от радост, напротив, носи ни духовна радост и ни кара да вкусим от сладостта на рая. Както е невъзможно да се диша отровен въздух, така е невъзможно да се живее без радост. Тъгата по Бога и горещите радостни сълзи засилват радостта, правят я истинска и постоянна.

Човек, който не изпитва радост, се е отклонил от правилния духовен път. Когато температурата ви се повиши, няма съмнение, че сте болни. Така е и в духовния живот: ако човек не изпитва радост, значи нещо не е наред с него и нека не мисли, че любовта му към Бога се изразява в тъга или че ближният е виновен за неговото унило настроение, трудности, несгоди, лошо здраве… Самият човек си е виновен, той сам се е отдалечил от Бога.

Когато заради пълното съсредоточаване на сърцето стремежът към Бога стане наше постоянно достояние, тогава нашата радост ще бъде неизмерима, животът ни ще бъде духовен. От това дали нашата радост е малка или голяма, пълна или несъвършена, ние също можем да разберем каква е връзката ни с Бога. Колкото по-голяма е нашата радост, толкова по-силна е връзката ни с Бога. Не бива да падаме духом, защото радостта прави живота ни много лесен, благодарение на нея можем да живеем.

Защо губим душевното си спокойствие? Можем да загубим спокойствието си и поради факта, че се отделяме от ближните си и се отнасяме с пренебрежение към тях. В този случай ние разкъсваме Тялото Христово и в нашия духовен живот, който сам по себе си би трябвало да е естествен и прост, прониква нещо неестествено – отчуждението от ближните. Без да усетим единството и общността на Христовото тяло, ние не можем да почувстваме присъствието на Бог и Неговия благодатен мир в нас. С други думи, най-малкото разединение с Бога или с който и да е човек, както и най-малкото недоволство от заобикалящия ни свят, природата, ни лишава от мира на Христос. В крайна сметка цялото творение е в единство с Бога, признава своя Създател и не търпи никакъв раздор и безредие в себе си. То стене и страда (вж. Рим. 8:22) заедно с човека, който е отпаднал от Бога, стреми се към съединение с Бога, към своето възраждане и желае да види себе си като ново небе и нова земя (вж. 2 Пет. 3:13). И затова, щом започнеш да се оплакваш и да се дразниш от времето: „Защо има такъв силен вятър? О, тези безкрайни дъждове! Каква ужасна влага! – или дори просто кажеш: „Защо са необходими червеи, гущери и змии в света?“, веднага ще загубиш мира си. Когато влезеш в стълкновение с някое създание, което търси Бога и стене, обединявайки сълзите си със сълзите на всички светии, когато ще се примири с Бога в последния ден (вж. Рим. 8:21), животът ти звучи в дисонанс с цялата вселена, ти се отделяш от природата и Бога. Същото е и във взаимоотношенията с хората: ако не се поставиш наравно с последния грешник, не го признаеш като част от собственото си същество, никога няма да можеш да почувстваш истински мир. Трябва да почувстваш единство не само с всички хора, но и с най-малкото насекомо, признавайки, че самият Бог свързва и вас, и него с небето. Светият мир е нещо по-дълбоко от радостта, нещо по-трайно.

Мирът свидетелства не само за това какъв съм аз сега, но и за това накъде отивам, правилен ли е пътят ми, каква е целта ми. Критерият в духовния живот е радостта, която показва какво е духовното ми състояние сега, и спокойствието, което свидетелства, че съм на прав път. Ако нямам мир, значи съм се заблудил. Смея да кажа, че дори грехът не е толкова опасен, колкото загубата на мира. Разбира се, самият грях е най-голямата обида за Бога и човека. Хората търсят утеха в греха, но никога грехът не е донесъл мир на никого. И ако човек е съгрешил, тогава най-важното за него е незабавно да се отдалечи от греха и да се стреми към рая с цялата си душа. Тогава той ще намери мир, а това е най-важното. Когато човек е в мирно устроение, когато душата му е спокойна и утешена, само тогава в сърцето му може да гори онзи огън, който ще го просвети и ще му разкрие Бога.

превод от руски: Мартин Димитров