Автор: архим. Варнава Янку

Проповед на Неделя Сиропустна

В последния ден преди Великия пост – главния етап на духовната ни борба, определена от Църквата, в евангелски откъс, който прочетохме, Господ ни предлага някои съвети и насоки.

Първото нещо, което определя като необходимо условие, е прошката. Затова и днешният ден се нарича неделя на прошката. Не можем да започнем духовния си подвиг, духовният ни подвиг не е угоден Богу и ефективен, ако отношенията между нас, човеците, не са изгладени.

Господ казва: „Ще ви простя, ако и вие си простите”. На практика Бог налага вето. „Няма да ви простя, ако не сте си простили”. И това вето го налага в полза на нашите ближни. Кои? Тези, които ни онеправдават, които грешат спрямо нас. С други думи, Господ се явява защитник не на Себе Си, а на нашите ближни, на тези, които съгрешават против нас. Не е ли парадоксално? Това е Божията етика. Ние не признаваме такава етика. Вярваме в един справедлив Бог, Който може да ме защити, когато се отнасят несправедливо към мен. А Господ ни подбужда да простим на другия, когато ни онеправдава, поради простата причина, че сме Негова собственост и Той се грижи много повече за онзи, който страда. А кой страда духовно? Грешникът. Следователно, тук с простички думи можем да разберем какъв е Божият дух.

Ние си представяме един Бог, Който се подчинява на някаква наша логика, на наше разбиране за нещата, в центъра на което е справедливостта – такава, каквато я разбира всеки от нас. Но Божията справедливост е прошката. Затова, като предварително условие да можем да беседваме с Него, ни призовава първо да започнем да разговаряме с нашия ближен.

Какво означава да простя? Не означава да изпитвам огорчение, да съм онеправдан от някого и аз да се опитвам да се насиля, та да се почувствам добре с него. Не означава също и да отхвърля страстното ми разположение към някого и той да ми е просто безразличен. Прощавам означава страстното движение у мен да се преобразува в позитивно разположение, т.е. сърцето ми да почувства топлина към него, да почувствам, че този човек има значение за мен. Усилието не приключва с това да отхвърля, да обезсиля, да умъртвя негативното си отношение към някого, а да намеря начина, по който в сърцето ми да се създаде позитивно отношение към него. То обаче не се създава като насилвам нервната си система, емоционалния си свят, което причинява зло на психиката ми и ме разболява. Да простя означава да намеря една причина, върху която да стъпя и да защитавам съвместното ми съществуване с другия. По човешки такава причина не съществува, защото човешката причина, естествената причина да бъда с някого е понеже имам печалба, изгода от него, т.е. с някого съм, защото ми е направил еди-какво си, но вдругиден може да възникне нещо по-добро.

Това е естественото развитие на нещата, в центъра на което стои интересът. Духовната причина е когато посредством връзката ми с Бога, търсейки, намирам нещо, заради което прощавам и искам прошка, така че да мога да бъда на едно и също място с другия. Сърцето ми да вмества и него, и всички. Това не може да се случи без духовно търсене и подвиг, извършван в сърцето.

Една простичка причина, която би могла да смекчи сърцето ми за ближния ни дава Господ, когато казва: „Зная, че сте интересчии, че сте незрели, че сте като разглезени деца. И понеже не можете по друг начин да си прощавате, ви давам стимул – прощавам ви, ако и вие си простите”. Това е най-важният стимул за човек, който постъпва съобразно своя интерес.

Нещо друго, което може да ни отвори очите, е да видим собствената си окаяност. Когато познаваме собственото си окаяно положение, не можем да съдим другия по различен, негативен начин. Когато убеждението, че сме прави, е силно, трудно можем да сме позитивни спрямо другите. Може в ума си да знаем, че сме прави, но сърцето ни не побира другия и не намира покой.

Прави впечатление, че Господ поставя три неща като насоки пред нас: прошката, правилния пост, който е отрицание на лицемерието и на нуждата от човешко признание и отхвърлянето на пристрастеността ни към материалните неща.

В това се състои търсенето в сърцето ни – да намерим това откровение на Бога в сърцето ни, което отговаря на личната причина, поради която имаме нужда да се освободим, а прошката ни кара да се почувстваме свободни. Защото, когато прощавам, когато мога да се намирам на едно и също място с другия, се намирам и с Бога. Ако към даден човек сърцето ми се е сгряло, не просто емоционално, а екзистенциално – сърцето ми действително да побира другия – тогава връзката ми с Бога е отворена, безпрепятствена. В противен случай среща спънки и препятствия.

Жестокосърдието се проявява главно в това – в неспособността да приемем грешката на другия, в неспособността да приемем различността на другия, в неспособността да приемем един труден спътник до нас. И избираме раздялата и развода като потвърждение на нашето жестокосърдие. Колкото и да се опитваме да се измъкнем, обаче рано или късно ще си платим. Защото нашето сърце има нужда от една целебна болка. По-опасна е болестта, която протича без симптоми, без болка. Ние се опитваме да се измъкнем оттук, да се измъкнем оттам, да намерим едно удовлетворение, да удовлетворим желанието си. Обаче, едно желание, което не включва другия, няма покой, няма истинска радост. Има само привидна радост, чиято характерна черта е изхабяването; тя се изгубва и изпарява.

Следователно, това, което трябва да правим, е да защитаваме в сърцето си връзката си с другия. А не можем да защитим другия в сърцето си, ако не намираме причини, които да го оправдават, които да бъдат в негова полза. Какво прави един адвокат? Отива в съда и търси смекчаващи вината обстоятелства, за да оправдае клиента си. Това трябва да правим и ние. Да бъдем адвокати на другите така, както сме на самите себе си, да намираме смекчаващи обстоятелства, които да оправдават правото на другия да съществува в сърцето ни. Такива обстоятелства, такива причини намираме много лесно, ако познаваме себе си. Когато познаем себе си, т.е. окаяността си – не само в едно морално, светско измерение на външни дела – кога грешим и кога постъпваме правилно, но какво се случва в сърцето ни – тогава намираме причини да оправдаем присъствието на другия в нашия живот. Защото това означава да простим.

Другото, за което говори Господ, е смисълът на поста. Ние не постим, за да ни приемат другите, за да търсим удовлетворение на нашето тщеславие. Това само по себе си не безпокои Господа; има ли Господ проблем с това, че другите ни почитат и уважават? Проблемът е наш. В момента, в който установя, че имам нужда от признанието на околните, означава че съм комплексиран. Кой търси признание? – Този, който се чувства несигурен, който има комплекси. Ако човек, който има връзка с Бога, продължава да има недостатъци и комплекси, това означава, че тази връзка с Бога не е жива, че не получава, не се радва от нея. Не намира пълнота, не намира нещо, което да го прави свободен и затова търси радост в признанието от човеците. Но няма Божието признание, пренебрегва го. Защо? Защото за него Бог е един умрял, мъртъв Бог, Който не може да му даде признанието, не може да му даде радост.

Другата примка е привързаността ни към материалните неща. Докато човек учи, се задоволява с малко. Когато, обаче, създаде семейство, започват трудностите, появяват се планове, цели – да направим едно, да направим друго, целите се умножават и се превръщат в мания за нас. Това е класическият пример за един християнин. В най-добрия случай, моделът на добрия християнин днес е да бъде добър глава на семейството, черкува се, твърде зает е с работата си и е най-добрият инвеститор, който инвестира под претекст на нуждата. И ако нещо засегне тази негова мания и упоритост, която съдържа отрицание на Божията грижа, тогава намира хиляди извинения, най-доброто от което е: „Бог хубаво се грижи за нас, но ако аз не помисля за това с ума си, какво ще стане? Бог ще слезе да ми го даде ли?” Нещата не стоят така. Всеки от нас използва различен претекст, с който да оправдае своя избор. Но въпросът е: престава ли това да бъде привързаност. Привързаността е проблемът, тя е пречката. Как се вижда това ли? Когато, например, вземем един тлъст хонорар за нещо, изпитваме ли удовлетворение или ни е безразлично? Когато сме в едно предприятие и се увеличават доходите ни, увеличават се клиентите, чувстваме ли еуфория или ни е безразлично? Денят ни се променя, става хубав, радваме се, в противен случай започваме да роптаем. Тези примери ни показват към какво сме прилепени. Никой не ти казва да не работиш, но виж какво изпълва сърцето ти! По какъв начин се отнасяш към материалните неща? Къде е съкровището ти? Защото там, където е съкровището ни, казва Господ, там е и сърцето ни. И ако сърцето ни е в тленните неща, то изтлява и изчезва. Ако, обаче, е в живота, живее и пребъдва и се наслаждава на славата и благодатта Божия.

По молитвите на нашите свети отци, Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй и спаси нас!

превод: Алексей Стамболов, източник: pravoslavie.bg