Дай кръв и приеми дух

Автор: Йоан Корнаракис

Услугите на съвременната психология за подобряване на условията на човешкия живот със сигурност са не само забележителни, но и похвални. Широкото разпространение на психологическите знания е допринесло и продължава да допринася за разбирането на човека във всички негови проявления и форми или области на живота.

Непрекъснато натрупваният психологически опит от методични изследвания и от спонтанни и случайни психологически събития постоянно се поставя в услуга на подобряването и нормализирането на ежедневния живот на човека. Това означава, че ходът на човешкия живот постоянно е пронизан от духа на психологията „за едно по-добро днес“! Всичко, което психологическо, е полезно като показател за живота. Докато всичко „непсихологично“ се разглежда като нещо почти… нечовешко!

Тази тенденция към „психологизиране“ на човешкото съществуване и действие е много полезна, но… до известна степен! Защото след това започва злоупотребата с духа на психологията. В този случай учените говорят за „психологизъм“ (Psychologismus). В съответствие с тази тенденция в областта на научните психологически изследвания всичко се свежда до психологически причини и се проследява до психологически цели.

Злоупотребата с психологически изследвания може да се види в голяма степен в областта на образование на детето. Новото течение в образователната теория, наречено „ново образование“ (Education Nouvelle), което тръгва от опита на педагогическото пробуждане, довело до първите поразителни открития на психологическия прогрес, издига детето на много висок пиедестал.

С педагогически и най-вече психологически инициативи личността на детето бе украсена толкова прекомерно или безмерно, че се сблъскахме с една психологически изкривена картина. Фактът, че новото образование не се разви нагоре и не завладя всички области на образованието, а се ограничи до „образцови“, но скъпи институции, показва, че психологическите инициативи наистина са изкривили личността на детето. Най-вече те  подправиха човешкия дух с много… психология и следователно с много… комфорт! Защото духът на Новото образование, формиран въз основа на психологическите теории, в крайна сметка утвърждава лекотата и комфорта като основни средства за възпитание на човека и следователно косвено като цели на човешкото съществуване.

Този психологически климат, като измерение на съществуването, оказва влияние върху живота на християнина, който е добронамерен в своите задължения и отговорности към Църквата. Съвременният християнин също иска да живее Християнството си „психологически“. Тоест той смята психологическите компромиси за самопонятни елементи от еволюционния ход на социалния живот и на живота на Църквата в лоното на този живот. Освен „каноничния“ термин „по икономия“ съвременният християнин познава и един психологически термин със същото название. Примирението на съвременния „добър“ християнин със света става по психологически причини и следователно „по икономия“!

Несъмнено е факт, че човек не може лесно да оцени обективно положителните елементи на психологическата „икономия“! Психологията, както е подчертавано и на други места, има неоспорима стойност. Но до определен момент! От друга страна, вярно е, че съвременният християнин с голяма лекота престъпва  тази граница. Именно с удобството, което му дава надценяването на духа на психологията (въпреки че самият той не познава психологията теоретично!). Воден, съзнателно или не, от този дух на психологията, той отстоява правото си на живот и неговите удобства. Той иска да живее един технологичен живот „в Христа Иисуса“. Разбира се, и тук той среща трудност, която обаче сякаш отблъсква в несъзнаваното си. Съвременният християнин „режисира“ един благочестив живот, който стои далеч от автентичното благочестие, защото основната му ориентация не е насочена към небето, а към земята. Неговата психологическа оценка и перспектива за живота му го насочват към преживяване на технологичните блага, които… Бог дава! Но въпреки че психологическото приспособяване към живота и насладата от технологичните блага имат неоспорима легитимност, те са елементи на живот, който не е истински духовен. Христовото Евангелие не само не отрича прогреса, но и го налага и освещава. От друга страна, що се касае психологическата адаптация, то наистина я признава като условие за живот, който е самопонятно човешки. Но въпреки това Евангелието явява в живота на Господ и Неговите апостоли живот, изпълнен с аскеза и кръв! Живот, разбира се, изпълнен с радост и благоволение! Живот, изпълнен с истинска радост, която никой не може да отнеме от сърцето на духовния воин. Но преди всичко живот, украсен с кръвта на мъченичеството  от аскезата като царска багреница и висон!

Свети Никита Ститат обобщава в няколко думи описанието на аскезата и мъченичеството, които преживяват автентичните духовни хора. Тези хора, според думите на светия отец, „очистват душите си със собствените си болки и спазват заповедите на Господа, като дават кръвта си заради любовта към Христос“.

Автентичните духовни хора проливат кръвта на душите си „от любов към Христос“. Защото те „пречистват плътта с пост и бдение; сълзите изтъняват дебелината на сърцето. Със злостраданието умъртвяват членовете. Молитвата и четенето изпълват ума със светлина и го карат да блести.“

Това кратко описание на мъченичеството на аскезата, което изобразява драматичния поток на кръвта на душата, същевременно разкрива една превъзмогване: превъзмогването на психологическия потенциал на личността!

Аскезата, като динамично действие и функция на личността наистина е преодоляване на психологическите дадености и на психологическия потенциал на личността въобще. Подвижникът не се съобразява с психологическите си нужди. Напротив, той действа срещу психологическите настроения и импулси, които изразяват човешкия елемент на личността.

Отшелническият вътрешен живот е интензивно и динамично упражняване на „индивидуалността“, изразена психологически. Желанията, намеренията, потребностите, желанията, лишенията и всеки друг динамичен елемент от психологическата ипостас на индивидуалността се укротяват и неутрализират от духовната дълбочина на личността, но с помощта на аскезата.

Аскезата е възражение срещу желанията на „плътта“ и жестоко бичуване на нагласите и импулсите, които са облечени в психологическата дреха, т.е. в дрехата на човешката легитимност. Аскезата е преодоляване и отрицание на рационалните, т.е. психологическите права на личността. Аскезата е ирационален акт, който динамично трансформира психологическите преживявания на човека в духовна ипостас и живот.

Без аскеза, без насилие и кървав натиск върху арогантните изисквания на психологическия  живот, християнинът не може да се изкачи по стълбицата на добродетелите и да влезе увенчан в царството Божие. Без проливане на кръв той не може да приеме духа. Това духовно насилие над самия себе с е търсеният “билет” за Рая.

Свети Петър Дамаскин, опитвайки се да опише задълбочено психологическото и духовното величие на послушанието, припомня историята на пророка, който превъзмогнал себе си в едно действие, което било едновременно силно и неочаквано оригинално! „Един пророк (3 Царства 20:35-42), разказва светият отец, получава указания от Бога да предаде Неговата воля на кръвожадния и езически цар Ахав. На път за срещата с царя пророкът се замисля, че мисията му е трудна, защото Ахав е безчувствен и не приема да се срещне с Божия човек.

Пророкът е сигурен, че царят няма да се съгласи да говори с него. И тази мисъл силно смущава Божия човек, който иска да изпълнява волята Му на всяка цена. Но подвижникът не закъснял да намери решение на проблема си. И наистина, щом срещнел някой, пророкът му  нареждал. Вземи кирката и удари главата ми!“ Но се оказало, че този човек бил благочестив човек и не приел да огорчи Божия човек. Пророкът продължил пътя си и срещнал друг човек, който не се поколебал да стовари брадвата върху главата му. Пророкът, доволен от послушанието на този човек, му казал, веднага щом кръвта започна да покрива лицето му: „Благословението Господне да бъде над теб, защото чу гласа Господен!“. И така, пророкът облян в кръв се срещнал с царя и му възвестил Божията воля. Благодарение на пролятата от него кръв той успял да проведе диалог с царя и да изпълни Божията заповед.

Ударът с брадвата по главата на пророка със сигурност не е рационално действие. Това със сигурност е ирационално действие. Но това е действие с уникално значение. То съдържа в себе си значението на преодоляването, т.е. на насилието. С акт на насилие над себе си пророкът успешно завършил мисията си. Той дал кръв и приел дух!

В това действие на пророка несравнимо и мощно се проектира цялото величие на аскезата, което  било опит и жизнено дело на всички светци от Христовата църква.

“Защото пророците, апостолите и мъчениците не научили богопознанието и мъдростта чрез слушане, както ние, а дали кръв и приели дух, според думите на старците „Дай кръв и приеми дух!“. Затова и отците вместо  видимо мъченичество  претърпели мъченичество на съвестта, имайки вместо телесна смърт смъртта по произволение, за да победи умът плътските желания и да царува в Христа Иисуса, нашия Господ, на Когото подобава слава, власт, чест и поклонение во веки. Амин”.

Несъмнено днес проблемът за християнското свидетелство в съвременния свят е много болезнен и трагичен. Полагат се много усилия за систематично и задълбочено изучаване на проблема за динамичното християнско присъствие в съвременния, объркан и изтерзан свят.

Не само отделни учени, но и конференции и други „форми“ на християнската мисъл и инициатива се трудят с искрени намерения да разрешат практически този горещ проблем на християнското свидетелство. Но решаването на този проблем не е свързано и не може да бъде свързано преди всичко със схемите на пастирската етика и техника. Вътрешният живот на отшелника, който изразява истинския и автентичен евангелски дух, ярко ни напомня за единствения път, който може да доведе съвременния християнин до индивидуално, но  и групово поведение на християнско свидетелство. Това винаги е „скръбният път“ като доброволна и болезнена „чупене на главата“! Това е безкръвното мъченичество на съвестта, което обаче, докато кара боеца да пролива кръвта на душата си, му прелива дух!

Ако човек не си “счупи главата” в смисъла на аскетичното „насилие“, той няма надежда да приеме дух. Християнското свидетелство се основава върху загуба (Мат. 10:39). Затова „Дайте кръв и приемeте дух“!

превод: Константин Константинов