Притчата за блудния син – един психологически прочит

Автор: Йоан Корнаракис

Притчата за блудния син е ценена високо от хората в Църквата. Състраданието и безграничната любов на Небесния Отец към грешния човек, които се подчертават в целия евангелски текст, предизвикват силни чувства в душите на вярващите.

И поради впечатлението, което създава, тя, както е известно, често се отъждествява напълно със съдържанието на Библията. Така се признава, че тя е изпълнена със сотириологичен смисъл и в нея се съдържа цялото християнско учение за спасението на човека чрез Богооткровението в Христос.

Но и от гледна точка на психологическите процеси притчата за блудния син със сигурност е неизчерпаема мина. Въз основа на всяка една психологическа теория, която третира състоянието на душата с полагащото ѝ се достойнство, и ако се изследва текстът на тази притчата, ще се открие богатство и разнообразие от психични процеси, чрез които се осветлява схемата на падението на човека в греха и завръщането му при Бога. Темата или проблемът, които притчата представя, винаги са духовни. Общата схема на поведението на блудния син, но и на по-големия син касае тяхното духовно състояние и живот.

Въпреки това в хода на притчата психологическият модел на падението на човека в грях и неговото пробуждане и завръщане в прегръдката на небесния Отец се появява в централни линии. Затова и от психологическа гледна точка значението на притчата е изключително голямо. Основните моменти на тази схема могат да се определят по следния начин:

ПСИХОЛОГИЧЕСКА (И ДУХОВНА) ЕМАНЦИПАЦИЯ ОТ БАЩИНАТА ВЛАСТ

„Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота“ (ст. 12). По-малкият син иска да се еманципира от властта на бащата, като получи имуществото, което му принадлежи по право. Това обаче е въпрос на психологическо (и духовно) освобождаване и еманципация, което според по-малкия син ще му даде възможност за независимост и оттук за психологическа автономност на личността му.

Поради това, след като бащата „им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна“ (ст. 12-13). Проблемът за психологическата еманципация от приетите или утвърдени авторитети често се разглежда в областта на социалната психология (семейната психология) и психотерапията. И е факт, който не може да бъде отречен от никого, че психоаналитичният метод обикновено се стреми към психологическата автономност на личността.

От друга страна, Юнг ярко подчертава психологическата връзка на сина с майката, която илюстрира психологическата връзка на индивида с неговото несъзнавано, което е „майчината почва“, от която се ражда съзнателната личност. Но точно психологическият смисъл на пасажа по този въпрос е, че абсолютната психологическа и духовна автономия е утопия. Защото стремежът към еманципация от „архетипен“ авторитет, какъвто е бащата, не осигурява на индивида творческа или възраждаща свобода, а психологическа (и духовна) изолация.

ОТЧУЖДАВАНЕ И ОТДАЛЕЧАВАНЕ ОТ СОБСТВЕНАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ

По-малкият син се отдалечава не само от бащината власт, но и от бащиния дом, т.е. от „сродната“ му среда. Следователно става дума не само за „откъсване“, но и за „бягство“. Търсенето на психологическа (и духовна) самостоятелност само привидно се смята за разумно. В основата си то е несъзнателен процес на бягство от територията на самата индивидуалност.

В този смисъл грехът се разбира не просто като действие, а преди всичко като отделяне от Бога, като „изпадане“ в умствено и духовно състояние, по-ниско от това, което представлява връзката и общението с Бог Отец. В този случай грехът не е просто схема на определен процес, а цялостна психологическа драма.

Този, който „заминава за далечна страна“, следва екстровертен път, който не му гарантира „свобода“ или „самостоятелност“, а драматични вътрешни премеждия. Бягството далеч от себе си е илюзия за еманципация и откъсване, което е екзистенциален израз на драматичния факт на греха. Това събитие наистина е „падение“, изпълнено с драматични промени в състоянието на душевно и духовно разстройство.

Но това драматично развитие на греха се преживява преди всичко в психологически план като отчуждаване от собствената индивидуалност. Защото човек, който чрез бягство работи върху разпадането на собственото си психическо конституиране, не може да бъде във вътрешно съприкосновение с дълбините на своята индивидуалност.

Това несъменно е степента на психологическата драма, която грехът поражда.

РАЗПАДАНЕТО И РАЗПРЪСКВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ЖИВОТ

„И там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда;“ (ст. 13-16). Отчуждаването от собствената индивидуалност чрез „бягство“ в „далечна страна“ не просто дезорганизира личността, т.е. не просто разхлабва връзките на вътрешния свят. Най-вече то разбива и разпръсква „съдържанието“ на индивидуалността. Чрез израза „като събра всичко“ предварително е изразено привидно справедливото търсене на психологическа (и духовна) самостоятелност. Но „излизането“ от самата  индивидуалност има за неизбежна последица разпадането и разпръскването на Аз-а. Това разпръскване не е пасивно състояние на „разпад“, а динамично събитие, тоест изстрелване  на „съдържанието“ на индивидуалността чрез екстравертна („центробежна“) енергия в областта извън нея.

Струва си да се отбележи, че идентифицирането на това разпръскване в психотерапевтичния диалог се описва като оскъдняване на личността. То се проявява по различни начини, но основно означава загуба и разхищение на човешка енергия. Поради тази причина блудният син обеднял и „бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха“ (ст. 16).

СЪБУЖДАНЕ И ВРЪЩАНЕ В СЕБЕ СИ

Блудният син, който необмислено разпилява имуществото си, изпада в ново психологическо състояние с напълно отрицателен характер – лишението (frustration).. Това му осигурява нови преживявания, предизвиква и поражда нагласи и чувства и най-вече размисъл, който засяга неговата съкровена личност.

Защото лишението, разбира се, не във фройдисткия смисъл, не само предизвиква съзнателни реакции от страна на преживяващата личност, но раздвижвайки или активирайки несъзнавани процеси, провокира и стимулира дълбините на несъзнаваната психична област. В това отношение основната посока на външната реакция на личността не може да се определи или предвиди предварително.

В случая с лукавия слуга лишението предизвиква неговата агресия. Въобще фройдистката теория, както и някои интерпретативни тенденции в областта на социалната психология, свързват неразривно лишението с агресията. Но в случая с блудния син случаят не е такъв. Той използва положително лишението и негативните реакции на трети лица към неговия личен проблем.

Защото, макар да е бил лишен и да е страдал от бедност и глад, стигайки до много унизителното и принизяващо положение да иска да „напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше“ (ст. 16), околните не задоволяват основната му нужда от препитание, както той очаква.

Затова, както лишението, така и негативната позиция на средата, със сигурност след това и преживяването на несъзнателните процеси, в крайна сметка предизвикват психологическото и духовното пробуждане на бездомния човек. Това означава преди всичко една ценностна криза като екзистенциално премерване на собствените сили. Преживяването на безизходицата и трагичността на съществуването (неизбежно настъпващият унизителен край на блудния син) води до откриване и признаване на собствената индивидуалност и до саморазбиране в трагичните рамки, които обаче се оказват двустранни „дразнители“. Защото безизходицата и трагизмът, докато подчертават окаяното и унизително положение, в което е изпаднал блудният син, в същото време се използват положително като екзистенциални призми, през които той разглежда себе си или по-скоро се връща в себе си.

Затова евангелският израз „дойде в себе си“ е основен психологически и духовен етап от процеса на спасение на блудния син, който може да бъде анализиран по-подробно, за да се представят по-подробно съзнателните и несъзнателните процеси на завръщането на грешника при Бога.

Но във всеки случай изразът „дойде в себе си“ е най-вече подчертаване на основната предпоставка за срещата с Бога от страна на грешния човек. Това е осъзнаването или разглеждането на собствената индивидуалност в рамките на греховното съществуване. Въпреки факта, че подобна психологическа и духовна „функция“, каквато е себевглеждането, обикновено е обект и продукт само на дълга, методична и упорита работа (както напр. в случая на подвижника), въпреки това, дори и да е моментно, то със сигурност е силно и интензивно преживяване на собствената индивидуалност, което трябва да се разглежда като отправна точка за срещата с Бога, т.е. за покаянието.

В този случай на себевглеждане може би става въпрос за пътя на личността през психологически и духовен прелом, който има предимно противоположен или регресивен характер.

Както вече споменахме, Юнг отбелязва, че когато дадена психична склонност или функция достигне своя край, трябва да очакваме тя да се обърне, т.е. да се прехвърли в противоположната психична или психологична траектория. Тази възможност за възходящо движение на психичните функции обяснява в настоящия случай как блудният син се върнал в себе си.

Екстровертната му склонност и действие, след като достигнали крайната си точка чрез разхищението на цялото си имущество, се превърнали в интровертна функция. Екстровертната тенденция завършва в преживяванията на трагедията и безизходицата и се трансформира по противоположен и абсолютен начин в интровертна психологическа и духовна функция. Така блудният син се озовал „лице в лице“ пред себе си. Той видял и разбрал нищетата на собствената си индивидуалност.

Това самопознание прави възможно преди всичко ценностната оценка, която е валиден печат за факта на психологическото и духовното пробуждане на блудния човек. Без това завръщане всяко ценностна оценка има само теоретична стойност, като умозрение или „механично“ съждение. Защото, според казаното дотук, само това себепознание превръща ценностната преценка в плодотворен екзистенциален опит. Затова, като „дойде в себе си“, казва: „колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! „ (ст. 17).

Тази ценностна преценка се изразява в екзистенциално преживяване на една  гранична психологическа и духовна ситуация. Блудният човек живее в граничното състояние на възможността. Той открива, т.е. чрез вглеждането в себе си, изход от трагичното. Но това, което той преживява най-вече като гранично състояние, което предлага изход, е споменът за зависимостта от бащината власт, от която той доброволно се откъснал психологически и духовно. В центъра на ценностната преценка не е излишъкът от хлябове, който имат слугите на баща му, а самият баща като авторитет.

Бащата дава щедри блага и сигурност дори на слугите си. Следователно обратният път трябва да свърши при бащата. Блудният син осъзнава екзистенциалното значение на зависимостта от авторитета на бащата. Този опит е резултат от положителното оползотворяване на преживяването на греха като нещо „трагично“ и „безизходно“.

ОСЪЗНАВАНЕ И ПРИЗНАВАНЕ НА ЛИЧНАТА ВИНА

Осъзнаването на екзистенциалния смисъл на зависимостта от бащината власт е изразено като последен етап от целия процес на психологическо и духовно пробуждане на блудния син в думите: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе“ (стих 18). Трябва да отбележим, че тези думи са изречени веднага след като блудният син „дойде в себе си“.

Това означава, че осъзнаването и най-вече признаването на личната вина е възможно само след психологическото пробуждане на личността, т.е. себевглеждането или виждането на собствената индивидуалност. В състояние на бягство или отблъскване не е възможно да почувстваме автентично осъзнаване на вината.

Тук трябва да подчертаем методологическата последователност на предпоставката на себевглеждането като съществено условие за чувството за вина. Стихове 17 и 18 са от особено значение, тъй като определят „връщането в себе си“ като предварително условие за изпитването на чувство за вина и налагат съответния метод за справяне с проблема за вината във всеки случай.

Ето защо едно напомняне за основната цел на психотерапевтичния и особено на психоаналитичния диалог със сигурност е полезно. Защото този диалог се стреми преди всичко да върне невротичния и изобщо вътрешно раздвоения човек към виждането на собствената си индивидуалност. Когато това бъде постигнато, човекът признава без съпротива типа на своята вътрешната проблематика. Затова и методът в тайнството на светата Изповед трябва да съответства на архетипния процес на признаване и изповядване на вината от страна на блудния син.

Грешникът, след като почувства, дори за момент, психологическо пробуждане, като опит за себевглеждане, трябва да бъде ръковеден от духовния наставник, за да осъзнае и признае (изповяда) личната си вина. Без тази предпоставка последващото признаване и изповядване на вината трябва да се разглежда от страна на пастира като формална или механична изповед, без особен екзистенциален религиозен смисъл.

ПРЕЖИВЯВАНЕ НА СЕБЕПОНИЗЯВАНЕТО И НРАВСТВЕНАТА НЕПЪЛНОЦЕННОСТ

Чувството за вина на блудния син не свършва с признаването и изповядването на вината. Много характерно е, че след признаването на вината на блудния син към нея се прибавя и признаването на екзистенциалния опит на самопонизяване и нравствена непълноценност. „Не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си“ (ст. 19).

Психологическото пробуждане, завръщайки се към самия себе си, довежда блудния син до духовно трезвение, чрез което той разбира ценностното стъпало, до което е стигнал чрез разпътството и произволното изоставяне на бащината власт. По този начин преживяването на греха, и особено на вината, се изразява в чувство на самопонизяване и нравствена или ценностна непълноценност.

Това отново е „архетипно“-то преживяване на чувството за вина. В своите нормални или легитимни измерения преживяването на вина е същевременно и преживяване на ценностно понизяване, или по-скоро преживяването на вина може да бъде разбрано само като такова ценностно понизяване.

От друга страна, характерно е също така, че подобно понизяване като екзистенциално преживяване винаги се балансира опитно със съответното засилване или разширяване на признаването от страна на блудния син на авторитета на бащината власт. Блудният син ще бъде напълно удовлетворен, ако баща му го приеме, но не при условията от периода преди да напусне бащиния дом, а при нови условия, които дълбокото му чувство за вина прави приемливи. „Направи ме като един от наемниците си”.

Това „примирение“ на блудния син с новите условия на живот и особено с новите оценъчни условия на съществуване подчертава от гледна точка на съдържанието на вътрешността на личността дълбоката промяна, която е предизвикало преживяването на греха, но която се разкрила или станала напълно осъзната чрез искреното чувство за вина.

Подобно признаване и изповядване на ценностната непълноценност от страна на блудния син ясно показва психологическото (и духовно) преобразяване на дълбочината на личността. Както вече казахме, началната точка на целия процес на преживяване на греха е белязана от арогантното действие на грешника.

Чувствайки се почти равностоен, в първоначалния си диалог с бащата той изисква от него законното право да управлява имуществото си напълно свободно. Следователно той се еманципира от бащината власт и управлява (отчуждава) имуществото си в духа на една арогантна нагласа. Преобладаващата основна психологическа (и духовна) склонност е тази на „индивидуалната“ власт, т.е. егоистичната.

Под властта на тази склонност и с развитието на греховния опит ценностното  и психологическото „съзнание“ на блудния човек се заменя с „лично“ превъзходство. И психологическото (и духовното) състояние се променя напълно чрез искреното или автентично чувство за лична вина.

След това изразът „направи ме като един от наемниците си“ в повелителен (умолителен) тон подчертава, като въпрос на ценностно понизяване, опита на смирението. Чувството за вина, както според светоотеческите, така и според аскетичните образци, е психологическата (и духовната) основа на преживяването на смирението.

В този смисъл смирението се разбира не като произволна, неоправдана или болезнена малоценност, а преди всичко като преживяване, произтичащо от чувството за вина, но също така и като търсене на самоунижение и ценностно понизяване. По този начин смирен е не човекът, който е смазан от комплекси за малоценност поради психологически травми и отхвърляния, а човекът, който напълно осъзнава своята вина и ценности, тъй като изпитва основната последица от тях – ценностното понизяване.

Поради тази причина и в този случай съответното настояване (умоление) на блудния син – „направи ме като един от наемниците си“ – изразява дълбочината и измеренията на опита на смирението, което в крайна сметка е автентичният резултат от искреното покаяние. По този начин психологическото (и духовното) преобразяване наистина е съществена промяна в структурата на вътрешния свят.

Блудният син изживява пълен процес на вътрешни промени в мислите, настроенията и чувствата си. И основните признаци на тази промяна са именно тези, които бяха изтъкнати, а именно: връщане в себе си (вътрешно свързване на индивидуалността), ценностно екзистенциално съизмерване, чувство за вина, признание на вината, чувство за нравствена непълноценност и смирение, като положително духовно събитие. Точно тези белези съставят целия психологически (и духовен) процес на преживяването на покаянието.

В това виждане покаянието се явява динамично психическо и духовно събитие, което започва от пробуждането и завършва в „новата твар“. Такова „пакибитие“ не може да бъде резултат само от индивидуални човешки усилия. Затова светотайнственият характер на покаянието го определя истинно като възраждащо кръщение, от което се появява новият човек, „създаден по Бога в правда и светост на истината”.

И накрая, що се отнася до основните моменти от душевния (и духовния) процес на завръщането на блудния син, характерно е, че те завършват с пътя на човека към Отца и с практичното признание на вината му. „И стана, та отиде при баща си. … “ А синът му рече: татко, съгреших“ (ст. 20-21).

Особеният смисъл на това, че Господ подчертава този път, със сигурност трябва да се търси във важността на душевната и духовна подготовка за изкупуване на личната вина и следователно за изповядване на искрено покаяние. Блудният син, след като е преживял напълно процеса на покаяние и завръщане, отива в бащиния си дом, за да го изповяда и пред баща си. Само тогава това покаяние се утвърждава като валидно духовно събитие на промяна и възсъздаване.

Освен това може да се отбележи, че притчата не само дава представа за вътрешния диалог, който блудният син води със себе си, но и добавя като естествен елемент от целия процес на завръщането на блудния син признаването на вината му пред приемащия го баща. „И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (ст. 20-21).

По този начин покаянието на сина, като вътрешен психически и духовен процес, не остава изцяло индивидуално събитие, като че ли преживявано в неговата „вътрешна стая“. То се проявява навън чрез жив глас пред бащата и вероятно пред неговото обкръжение, тъй като благородният баща със сигурност по време на срещата със сина си е бил заедно с близките си роднини или с по-висшестоящи   или други служители и слуги.

В този случай на устно изразяване на изповедта на вината на блудния син пред бащата човек несъмнено трябва да изтъкне основната психологическа (и духовна) функция на тайнството света Изповед, която е откриването на личната вина пред духовния отец. С други думи, от психологическа гледна точка тайното чувство за лична вина не е достатъчно за освобождаването на личността от нейните негативни последици, особено върху несъзнаваната психична област.

Това, което е необходимо, е откриването на тази вина и нейното „ипостасно“ заличаване чрез словесния диалог с духовния отец. Всъщност двустранният  характер на това откриване може да се разбере като утвърждаване и същевременно заличаване на вината. Откриването, като словесно изповядване и признаване, признава съществуването на вината като неоспорим факт, но в същото време, именно като признание, това изповядване действително заличава нейната ипостасна природа.

Разбира се, оттук светотайнственото действие поема „заличаването“ на вината, но и от психологическа гледна точка, както учи и психотерапевтичният диалог, признаването на вината служи до известна степен за отслабване на негативните последици от вината върху личността.

Но описанието на психологическия и духовния процес на завръщането на блудния син при баща му се допълва от негативния образ на по-големия син. Очевидно Господ е искал да подчертае живо контраста между видимото поведение и невидимия вътрешен психичен процес, или между формалната религиозност и истинската духовност.

Освен това притчата за блудния син е предложена като отговор на фарисеите и книжниците, които казват, че „Той приема грешници и яде с тях“ (15:2). Първата част на притчата описва нагледно и пълно падението на човека в грях и неговото възкресение и завръщане при Бога и Отца.

Втората част, посветена на личността на по-големия син, подчертава психологическите и духовните последици от формализма и повърхностната религиозност, характерни за обвинителите и критиците на Господа, фарисеите и книжниците.

Така психологическата реакция на по-големия син към радостното събитие, свързано със завръщането на брат му, показва следните основни моменти, които ярко издават качеството на неговата духовност.

а) Психическа съпротива и агресия

Когато по-големият син се приближава до дома на баща си, връщайки се от полето, той разбира, че вътре се случва нещо необичайно. Затова пита първия срещнат слуга. Отговорът, който получава, съобщава радостната вест за брат му, който по преценката на баща му „мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“.

Това възкресение от мъртвите, като трогателно и шокиращо събитие, предизвиква радост и веселие у всички. Поради тази причина слугата очаква понятна реакция. Най-големият син обаче реагира съвсем неочаквано. Веднага щом научава, че „брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав“ (ст. 27), той реагира агресивно. Тоест „той се разсърди, и не искаше да влезе“.

Очевидно е, че гневът на по-големия син е несъвместим с важното и радостно събитие, свързано със завръщането на брат му. Тази силна, гневна реакция, която като форма на психическа съпротива се допълва от отказа му да влезе в празнуващия бащин дом, издава един ярко изразен несъзнателен процес в пълен ход. Ето защо въпросът е основателен: защо най-големият син реагира по този начин? Защо проявява почти автоматична агресия? Може би единственият възможен отговор, въз основа на досегашните данни за несъзнателните процеси, е силно потиснатото чувство за вина.

По-големият син бил „съвършен“ религиозен човек. Той е строго отдаден на службата и работата на баща си. Всъщност той подчертава това особено по време на пълния с възмущение упрек към баща си. „Ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих“ (стр. 27). Позоваването на тази негова служба и особено на стриктното последователно изпълнение на бащините заповеди подчертава от друга страна неговото формалистичното поведение пред баща си.

Външно и „формално“ той е предан на баща си. Но именно тази „безупречна“ религиозност и посвещение правят агресията и психическата съпротива на по-големия син необясними на пръв поглед. Но разглеждането на тази негативна реакция в светлината на несъзнаваните процеси свързва агресията с потиснатото чувство за вина.

Така стриктното и донякъде абсолютно придържане към религиозни външни  форми често издава невротична ригидност, т.е. фиксация към определен начин на поведение и душевно действие. В много случаи тази абсолютна привързаност се използва като защитен психически механизъм, който се дължи на потискането на чувството за вина. По този начин индивидът несъзнателно се защитава от осъзнаването на тези чувства.

До момента на завръщането на възродения си брат по-големият син е предпазен от разкриването на чувството за вина, което той упорито потиска. Абсолютната му формалистична привързаност го защитава напълно. Но завръщането на блудния брат, като преживяна и осъзната вина, предизвиква несъзнателната реакция на личната му вина. Оттук е и яростта и психическата съпротива, които наистина са диаметрално противоположни на посвещението и дългогодишното („толкова много години“) последователно служене на баща му.

Потискането на вината не позволява на по-големия син да постигне духовен напредък, съизмерим с това посвещение и служба. Макар да е безупречен по отношение на спазването на „външните форми“, вътрешно той остава некултивиран и незрял, именно заради постоянно потиснатото чувство за вина.

б) излагане на неговата вина

Особено характерно е, че по-големият син не напада основно брат си, а баща си. Всъщност цялото му поведение е насочено срещу баща му, на когото  бил „толкова дълго“ посветен в продължение на много години. Към брат си той най-напред проявява отрицателна психическа съпротива, като не желае да влезе в бащиния дом и да отпразнува радостното събитие на неговото умиране и възкръсване.

След това го напада с презрителното местоимение „тоя„. Срещу баща си проявява незабавна агресия и го обвинява в жестокост и суровост. Така, когато баща му, който “излезе и го канеше“ да влезе  в дома, по-големият син го обвинява: „Ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле“ (ст. 29-30).

Тези думи наистина ярко изразяват агресивните чувства на по-големия син към баща му. Преди всичко обвиненията, които той му приписва с тези думи, подчертават вината на бащата. Но, както е ясно, тази вина не е обективно реална. Обвиненията са несъстоятелни и следователно представляват проекция на личната вина на по-големия син върху личността на бащата. Опрощаването на блудния син от страна на баща му предизвиква активността на потиснатите чувства за вина у по-големия син, които като горящи стрели се насочват към преблагия „опростител“.

Защото бащата е първоначалният разпоредник и подател на прошката, която по-големият син не може да вкуси, именно защото поради високомерието си изтласква вината си в тъмните дълбини на несъзнаваната душевна област. По този начин агресивното му поведение спрямо баща му действително отразява личната му вина.

в) желание за опрощаване на вината му

Поведението на по-големия син е негативно и се разглежда като агресия срещу бащата. Но то има и положителен характер. Изразява дълбоко желание за опрощаване на вината му. Той желае да има добрия опит, който имал брат му. Поведението му е несъзнателен протест преди всичко срещу самия себе си, тъй като не е в състояние да изпита такова преживяване.

От тази гледна точка агресията е насочена предимно срещу самия него, който е виновен, и се проектира, поради потискането, върху бащата. От друга страна, агресивното поведение на по-големия син към баща му е протест срещу бащата, който е единственият автентичен разпоредник и подател на прошката, която последният горещо желае. Двустранният аспект на поведението или реакцията на по-големия син със сигурност оправдава мнението на Карузо, според когото невротичното поведение е опит да се възстанови „ортодоксалността в живота“.

Този, който потиска вината си и реагира невротично в междуличностните отношения, всъщност се стреми да възстанови нравствения интегритет на своята личност. Става невротичен, защото потискането на вината му е станало  непоносимо. Следователно в тъмната област на несъзнаваните процеси на личността на по-големия син се крие и функцията на носталгията и желанието за нравствено съвършенство и невинност.

Този положителен аспект на агресивната реакция на по-големия син е отбелязан тук само като възможност за неговото духовно освестяване. Пастирската значимост на това събитие е наистина очевидна. Но притчата завършва по такъв начин, че по-големият син остава в капана на невротичната (греховна) непреклонност. Защото бащата „му каза: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим. . .“ (ст. 31-32). Така притчата за блудния син представя два религиозни типа и същевременно два процеса на религиозен опит.

Блудният син и неговият по-голям брат са два религиозни жизнени символа, които едновременно крият и разкриват една реалност. Те разкриват една страна  и показват един несъзнателен процес. Но те със сигурност подчертават основния проблем на човека, който е проблемът за вината и посочват по положителен и отрицателен начин правилното решение на този проблем. То винаги е признаването и приемането на нейното съществуване, както точно е изповядано в 18-и стих от евангелската притча.

Но проследяването на несъзнателни процеси и ръководенето на невротичния човек към преживяването на такова решение със сигурност е основната цел на пастирското дело. В това отношение приносът на психологическите изследвания за улесняването на това дело  със сигурност е  очевиден.

подготвил: Константин Константинов