За митаря и фарисея

Автор: митр. Антоний Сурожки

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес си припомняме евангелския разказ за митаря и фарисея. И ако се опитаме да пренесем целия смисъл на Христовия отговор върху това, как са се държали, как са мислели за себе си и как са мислели за другите тези двама души, бихме могли да си спомним думите от Стария Завет: „Синко, дай Ми сърцето си“, – всичко останало така или иначе Ми принадлежи…

Това е отговорът и за фарисея, и за митаря. Митарят дошъл с разбито от срам сърце, той не умеел да живее достойно спрямо това, на което са го учили. Не умеел да живее така, че да уважава себе си, а камо ли да си спечели уважението на другите, и още по-малко – да може да застане пред Бога с чувство за собственото си достойнство.

А фарисеят – той влязъл в храма с увереност, че има право да влезе там: изпълнявал всички правила, бил достоен за Бога, заслужавал дори и Неговото уважение.

И ето тези двама души стояли пред Бога; и Христос приел и двамата. Той не отхвърлил фарисея, Той сякаш го оплаквал. Станало му жал за този човек, който не разбрал, че целият смисъл на живота – собствения, църковния, човешкия – е в това хората да се обичат един друг. Но за да стане това, трябва първо да подариш сърцето си на Бога. Защото в твоето собствено човешко сърце никога няма да намериш сили да обичаш онези, които те оскърбяват, онези, които са ти чужди, онези, от които чувстваш отвращение. Но ако подарим сърцето си на Бога, ако открием сърцето си за Него така, че в него да заживее Божията любов, тогава можем да се приемаме един друг, можем да приемаме своя ближен – и фарисея, и митаря.

Идваме в храма; не можем да се похвалим с това, че спазваме всички църковни правила, че можем да застанем пред Бога и да кажем: „Ето, аз стоя пред Теб с достойнство“. Можем да влезем и да кажем: „Господи, знам какъв би трябвало да бъда – и не съм такъв; прости ми! Приеми ме… Постя ли или не постя, давам ли милостиня – това е нищо в сравнение с онова, което съм длъжен да направя, тоест на Теб да дам сърцето си, за да го преизпълниш с любов и тази любов като поток да се излива върху хората около мен…“ Всъщност ние не можем да застанем пред Бога дори и като митаря; митарят не смеел даже да влезе в храма, защото храмът за него бил пространство, което всецяло принадлежи на Бога; смятал, че за него нямало място там. А ние – как влизаме ние в храма? Нима спираме пред прага, за да кажем: „Господи, позволи ми да вляза в това място на светостта, в това място, което е обособено от целия свят, за да бъде Твое място…“? Влизаме в храма като „у нас си“, отиваме направо към свещниците, но спираме ли се, за да кажем: “Господи! Нямам никакво право да бъда тук, но Ти ме приеми с цялата Твоя непостижима любов“?

Та нека да идваме в храма с такова чувство; нека да даваме сърцето си на Бога, за да изпълни Той нашето сърце, да отдаваме живота си един другиму, за да каже и Христос: „Да, не напразно съм живял, не напразно съм умрял, тези хора са разбрали какво значи Моята заповед “да възлюбите един другиго, както Аз ви възлюбих”. Амин.

превод от руски: Мартин Димитров