Автор: старецът Маркел Каракалски

Когато с внимание и трезвение вървим по пътя на нашето покаяние и със смирение из глъбини изричаме поклоняемото Име на Иисус, тоест молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ съгласно Неговото нелъжовно обещание, което даде в притчата за  неправедния съдия (Лука 18:7), че ще отмъсти за избраниците Си, които чрез молитвите Си викат към Него ден и нощ, тогава умът, освободен от фантазиите на демонския идол, започва да се просветлява и да се изумява.

Умът като око на душата, просветляван от чистата светлина на Христос, измита и украсява дома на душата и тогава всичко изглежда чисто, намира и загубената драхма и настава голяма радост (Лука 15:9).

Когато умът се просветлява, тогава вижда правилно и съди разумно.

Когато умът се просветлява, душата се моли тайнствено.

Когато умът се просветлява от божествената светлина, намирайки се в храма, следи, разбира всичко, което се пее и извършва.

Когато умът бива покрит от божествената светлина, не бива уязвяван от помислите.

Когато умът се просветлява, стои и не фантазира, нито блуждае; стоейки, богословства и анализира това, което чете.

Когато умът се просветлява, се моли дълбоко и молейки се, надзирава всички сили на душата и устройва всички сили да действат балансирано, и човекът върви по правия път. „Ногата ми стои на прав път“ (Пс. 25:12).

Когато умът се просветлява, той управлява с благоразумие, целомъдрие, мъжество и справедливост (4 Макав. 2:23).

Когато умът се просветлява, добродетелите не се изменят нито в излишество, нито в недостиг, а при всеки проблем в живота добродетелите се изразяват и съучастват с единно съотношение, но с особено участие на онази добродетел, чието благолепие бива изпитвано. Тоест, когато бива уязвявана желателната част на душата, молещият се ум се въоръжава с цялото въоръжение на добродетелите срещу изкушението, но най-вече се противопоставя чрез целомъдрието. По същия начин, когато раздразнителната част на душата бива уязвявана, се бори чрез естествената употреба на гнева и на мъжеството.

Без просветлението на ума не се поддържа единството на вътрешните сили на душата и аналогичното участие на всяка от тях за успешен изход и решение на всяко изкушение.

Без просветлението на ума силите на душата се разпръскват и човек не може да каже: „Благославяй, душо моя, Господа, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име“ (Пс. 102).

Без просветлението на ума човекът не се смирява, защото не вижда своите тайни грехове. Просветленият ум придобива себепознание и стига до смирение. И колкото повече се смирява, толкова повече се очиства. Не оставя в частичната чистота, а вижда в дълбочина тъмна материя и разбира, че е грешен и със сълзи казва на Господа: „избави ме (Господи) и помилуй ме“ (Пс. 25:11).

Просветленият ум не съди и не се занимава с недостатъците на другите. Знае, че хората са получили от Бога един пет, друг два и трети – един талант. Следователно разбира, че не всички хора имат всичко, а че един има една харизма, а друг – друга. Така умът разсъждава правилно и придобива смирение, защото признава недостатъците си и прославя Бога, Който е украсил с такова разнообразие, но и мъдрост Своите разумни творения, дори и материалното творение.

Просветленият ум се моли и остава трезвен, защото, ако не съществуват тези две неща, машината работи, изкарва вода от извора, но тя се пръска на улицата и се разхищава. Тоест молитвата се изрича, но когато отсъстват трезвението и вниманието, силите на душата се разсейват и умът рее наляво-надясно и не извършва дело; растенията не растат и плодовете не благоухаят.

Когато умът се просветлява, всички стражи бдят и плодовете не биват окрадени.

Без просветлението на ума не работят балансирано силите, добродетелите и сетивата на душата (сетивата на душата са ум, разсъдък, воля, чувство, въображение) и душата се обръща към своенравие. Като последица от това човекът не е благоразумен. Прави грешки, гневи се, има абсурдни желания и онеправдава себе си и брат си.

Хората се карат, защото нямат просветлен ум; не знаят да се молят, защото нямат просветлен ум; не обичат Бога, защото нямат просветлен ум. Реят в мислите си, въобразяват си различни неща, мислят лукаво, защото умът боледува.

Когато умът се просветлява и продължава да бодърства, се намаляват сънят, храната, гневът, желанието и нараства съзерцанието. Умът се прославя чрез неговото пребиваване в небесното съзерцание („Слава на ума е истинското съзерцание на тайните на Бога“ (Авва Исаак); „А слава на тялото е подчинението с целомъдрие на Бога“).

Когато умът се просветлява, тогава човекът разбира донякъде какъв е бил светлият облак, който покривал Адам и нямал нужда от дреха и храна.

Когато умът се просветлява, се потапя в молитва и обича много мълчанието. Не се гневи, когато го уязвяват. Когато пее и го прекъснат, спира спокойно. Когато говори, умиротворява братята.

Когато умът се просветлява, се радва тайно и славослови Светия Бог. Тогава става съзерцател на цялото мироздание.

Просветленият ум известява правилно душата, защото е нейната светлина.  Просветленият ум е най-ясното чувство на душата. Умът и душата са целият човек. „Едно нещо сме ние самите и друго – нашите неща и друго нещата около нас. Ние сме душата и умът, защото сме сътворени според образа на нашия Творец“ (Св. Василий Велики ).

Към тебе прибягвам, Богородице, днес, когато празнуваме всеславното ти Успение, защото ти чрез твоя чист ум влезе в Светая Светих и стана Божия Майка. Днес приема в ръцете Си твоята чиста душа Синът и Бог и преставя в живота теб, Майката на Живота, божествения ковчег.

Помислите са най-отровните вируси, които заразяват душата.

Голият или прост ум е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието на душата, светостта на душата, изворът на молитвата на ума, здравето на душата, благословението на всички дарове на Светия Дух. Чистият образ, който Светият Бог дарил, е най-голямата придобивка и най-красивият урок на душата. Това е най-голямата радост и най-святото преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки.

Правилният помисъл се поддържа чрез послушанието и това е така, защото послушанието поддържа Божията светлина в ума. Следователно умът, бидейки просветлен, разсъждава правилно, защото бива ръководен от Бога и върши Неговата свята воля.

Чрез непослушанието умът се отклонява от правия път на святата Божия воля и се обърква, помрачава се и оттук не разсъждава правилно и прави грешки.

Затова е велико благо послушанието към Божията воля.

Чрез покаянието умът отново влиза в правия път; открива отново Божията светлина и неговата древна красота.

Следователно е необходимо да живеем с послушание, смирение и покаяние, за да разсъждаваме правилно. Гордостта винаги разрушава правия помисъл. Горделивият мисли, че сам може да намери правилното. Докато без Божията благодат нищо не става правилно.

Не можем да решим и да съдим правилно, ако душата ни не оздравее духовно.

Ако страда душата, страдат и всички сетива на душата, от които най-главното е умът.

Умът е управник и той захранва душата. Когато трите части на душата са поробени на страстите, тогава тъмнината покрива душата и тя не може да действа правилно.

От това зависи всичко. Молитвата ни, помислите ни, духовното ни преуспяване.

Оттук зависят и любовта и разбирателството между нас. Когато е помрачен умът и няма светлината, има объркване, смут и разделение.

Когато умът се стопли от молитвата, възлиза за среща с Теб, Господи и веселен от Твоето Божие присъствие, иска да пребъдва там, славословейки Твоето Свято Име.  Там се упокояват помислите и сетивата и душата живее в Бога.

Ако пък умът слезе в дълбочината на сърцето и види неговия мрак и раните, плаче и ридае и започва очистването. Зове Божията милост и молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“ – действа като остър меч, и като свеж полъх, която изцелява душата.

Умът, когато влезе в дълбочината на душата или когато възлиза на небето, живее в Бога и не иска да се откъсне, защото това е същинският живот на душата.

Този, който винаги има чисти помисли, е свят.

Реенето на мислите е първата болест на душата.

Затварянето на ума в дълбините на душата е единственото изцеление за душата.

Затварянето в началото е безрадостно и много изморително дело; но след това настава тайнственият рай на душата.

Бързаме и бодърстваме чрез Иисусовата молитва, в дълбините на душата да затворим ума.

Красотата на душата не се сравнява с нищо.

По-голям дар от Бога от молитвата няма.

Капещата роса на Божията благодат в душата я избавя от развалените вътрешни сокове на лукавите помисли.

Ваксината на Божията благодат е единственото лекарство за душата!

Радостта на душата е дар на Светия Дух. Тя е и търсене на всеки човек. Но напразно я търсим на друго място. Радостта е вътрешно известие на душата, че обичаме Бога нашия Отец и имаме дръзновение да вдигнем малко очите си и да Го видим и да Го помолим за нашите прошения. Радостта на душата произлиза от нейната дреха. Дреха на душата са добродетелите. И ако нямаме добродетели, нашата дреха е скъсана и мръсна. Лицето ни е окаляно. Тогава как ще се озовем в събранието на светците без брачна одежда?

Само молитвата разхубавява, ароматизира и облагородява света. Ако го помислиш дълбоко, вярвам, че ще се съгласиш.

Трябва да превръщаме в молитва всяка новина, която чуваме и да се научим бързо да се трогваме и бързо да проявяваме съчувствие и състрадание, защото така се уподобяваме на Господ, Който е щедър и милостив.

Когато виждаш брата си да има някакво затруднение и не се молиш за него, това означава, че душата не функционира правилно.

Молещата се душа става литургично битие и обгръща целия свят, цялото миросъздание.

Днес, когато има голямо затруднение в света, трябва да има хора, които да не правят нищо друго освен да се молят. Само молитва да отправят. Това е най-голямата милостиня за света. И това днес трябва да е делото на монашеството.

Тяло, което не диша правилно, боледува, и душа, която не се моли, постоянно съгрешава в помисъла.

Свещта омеква, когато гори, а душата, когато се моли, се стопля от благодатта на Светия Дух.

Срамните помисли като смучещи насекоми възсядат душата и изсмукват всяка духовна сила.

Най-големият успех в общежитийния манастир е да се намираш в нозете на братята си. Всичко е хармония и славословие на Твоето Свято Име, Господи. Душо моя, защо се бавиш?

Сърцето ми за Теб да бие, Господи, и не искам нищо друго.

Остави ме, Христе мой, да се губя в океана на Твоята любов.

Когато сърцето на монаха не се моли, този час е загубен.

Когато душата се моли, вижда лицата на другите да блестят.

Не съществува нищо по-хубаво от Божията любов.

По-голямо щастие е да оставаш в Божията любов.

В този свят за две неща си струва да плаче всеки човек. Първо -за греховете си и второ – за Божията любов.

Покрий брата си и ще те покрива Светият Божи Дух.

Животът на монаха трябва да е апофатичен. Всеки ден трябва да оставя нещо от себе си и от знанията си, да почива повече в ръцете и на Бога и да Го познава повече и нищо друго да не търси. Монашеството е броеница и молитва.

превод: Константин Константинов

Реклама