Автор: архим. Георги Капсанис

Бог изначално сътворил човека свободен, като можел да приеме или да се отрече от Неговата любов. Да благоупотреби или злоупотреби със свободата.

Забраната за ядене от дървото на познаване на добро и зло, засадено в средата на Рая, му давало тази възможност. Според св. Йоан Златоуст познание на „доброто“ било послушанието, а познание на „злото“ – непослушанието. Пазенето на заповедите, послушанието, щяло да помогне на първосъздадените хора да се упражнят, да свикнат и да се утвърдят в благата употреба на свободата. Да ориентират трайно свободата си към Бога и да отъждествят волята си с волята на Твореца. Така щели да постигнат тяхното единение с Бога, обожението, и щели да могат да ядат и от дървото на живота, тоест да станат безсмъртни по благодат.

Свободата била Божи дар, която обаче човекът трябвало да поддържа и да увеличава с неговото съработничество. Затова била дадена заповедта.

Древен тълкувател казва, че Бог дал три вида дърво на човека. Обикновените дървета, за да подсигури на човека прехрана. Дървото за познаване добро и зло, за да подсигури „доброто живеене“, и дървото на живота, за да подсигури вечното живеене. Тоест дал материалните блага, дал също така свободата, която се утвърждава чрез упражняването на послушанието и любовта. И накрая вечния живот, тоест Божествения Живот. Тези дарове човекът щял да приема поетапно и възходящо, от по-низшите към висшите, съобразно неговото произволение и съработничество. Непослушанието на първосъздадените хора обаче прекъснало възможността за участие във висшите дарове на Бога. Човекът се оказал изгнаник, в пустинята на липсата на общение с Бога. Душата му, която вече не се храни от Бога, търси да се нахрани от материалните блага по страстен и смъртоносен начин.

Замяната на богоцентричния живот с егоцентричния живот преобръща реда на миросъзданието. Човекът променя центъра на света. Следва разпадането и дезорганизирането на света и на функциите на живота. Умът се помрачава. Волята  се разболява. Сърцето се острастява. Така Божият образ се помрачава и  крайната последица е смъртта. Непослушанието не довело до обожение, както вярвали първосъздадените, увлечени от дявола, а до умъртвяването на човека.

Православната антропология анализира драмата на непослушанието, падението и изгнанието на човека от Царството на Божията любов. Първият Адам заедно с Ева донесли в света непослушанието и смъртта, злоупотребявайки с дара на свободата.  Завещали на човешкия род прародителския грях, като болестно състояние на човешката природа, егоизъм, отстъпление от Бога.

Разбира се, не отсъствали праведни хора, които употребявали правилно свободата, ориентирайки я към Бога, но без да могат да постигнат обожението, след като човешката природа се разболяла смъртоносно и не можела сама да се оздравее и да се обожи. Тези праведни хора били клоните на едно благословено дърво, което в неговия последен и най-хубав клон, Пречистата Мария, дала цвета, който облагоухал целия свят, Господ Иисус Христос. „Христе, произлязъл си от Дева като израстък от Йесеевия корен и цвят от него; Ти, Възхваленият, Който си невеществен и си Бог, си дошъл (при нас), като се въплъти от непозналата мъж (Мария) сякаш от планина със сенчеста гора; слава на Твоята сила, Господи!“ Света Богородица проявила пълно послушание към Бога. Дала Му цялата си свобода, като принасяне на съвършена любов и доверие. „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). Така поправила непослушанието на прамайката Ева. Ева казала първа Не-то на Божията любов и на Божията воля за обожението на човека. Девицата казва първа Да-то.  Това Да очаквал милостивият Господ, като съгласие на свободата на човека, за да може да се въплъти и да възкреси „целия Адам“.

Иисус Христос, новият Адам, поправя непослушанието на първия Адам, с пълното Си послушание към волята на небесния Отец. „не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Така станал „ послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Филип. 2:8). Послушанието – живот, непослушанието – смърт, казват отците. Послушанието на Христос става живот за целия свят. „Както Адам, паднал в смъртта, така Спасителят, проявявайки послушание, смъртта умъртвил“ (Св. Таласий).

Сега започва един нов род с духовен родоначалник Иисус Христос. Цел на този род е принасянето на свободата на Бога чрез послушанието. Послушание, което не става по принуда и задължение, а от любов „Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Рим. 8:25). Апостолът всичко претърпява с послушание, за да не се отдели от любовта Христова. Това показва, че съдържанието на послушанието е любовта. В това ново благодатно състояние чедата на послушанието и на любовта стигат до границите на истинската свобода. Свобода от егоизма, от страстите, от страха, от дявола, от смъртта. След дълго упражняване на послушанието св. Антоний стигнал до пълно безстрастие, любов и свобода: „не се боя от Бога, а Го обичам. Защото любовта пропъжда страха“. Съдържание и на реалната свобода е любовта.

Християнинът стига до това блажено състояние след голямо усилие, което упражнява доброволно в своята егоистична воля, за да я подчини на святата Божия воля. Както казва Господ в св. Евангелие, „А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;“ (Мат. 11:12). Опитът на светците се обобщава в думите „дай кръв и приеми дух“. С кръвта на сърцето, която проливаш, се очистваш от страстите. Тогава можеш да приемеш благодатта на Светия Дух. „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода.“ (2 Кор. 3:17).

Подвизавайки се, християнинът осъзнава, че свободата означава да живее в Бога и Бог в него. За невярващия свободата се поставя в егоизма: свободен съм, когато правя каквото искам. За християнина свободата се поставя в любовта и в Бога: свободен съм, когато правя каквото Бог иска. Както казва св. Симеон Солунски, тогава самовластието и волята на човека е действащо, когато доброволно иска волята на Създателя. Свободата е благодат. Борбата на вярващия има за цел човекът да се принася себе си на Бога и да съдейства, да приема и да не се противи на Божията благодат.

Свобода чрез послушание. Това изглежда парадоксално и антиномично. Антиномична изглежда и тайната на Света Троица. Както обаче първото, така и второто е истинно, именно защото е антиномично. Отвеждат ни в едно друго състояние, на Бъдещия век. Ако не бе антиномично, щеше да ни остави в същото състояние, в което се намираме, на настоящия век. „Ако умът се освободи от всички негови врагове и стигне до „съботната почивка“, той е в другия нов век, мислейки за новите и нетленни неща“

Рабът Христов става свободник Христов. Христос освобождава тези, които стават Негови раби. Когато човек поиска да стане раб Христов, послушен на Христос, Христос го прави Негов приятел. Въвежда го в Неговото царство. „Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Йоан 15:14). В Църквата хората проявяват послушание и се поробват на Христос и така стават свободни. „Кръщава се Божият раб в името на Отца и на Сина и на Светия Дух“. „Причастява се Божият раб. . .“ чрез това робство християните стават синове на „благословеното Царство на Отца и на Сина и на Светия Дух“. Царство, което има за свое съдържание любовта и свободата.

Християнинът се радва на свободата особено в св. Литургия и в богослужението. Преподобният старец Авксений, брат на манастира ни, който почина миналата година, ни молеше да не го възпрепятстваме да участва в храмовото богослужение, макар да бе изтощен от старостта и сляп. „В Църква чувствам свобода“, ни казваше. В св. Литургия и богослужението човекът и светът се освобождава от тлението, смъртта и дявола, преобразяват се и се обезтленяват. „Сега“ става „винаги“, защото участва в царството Божие. Това е истинската свобода.

Църквата с всички нейни постановления помага на чедата си да се издигнат до свободата в Христос.

На пръв поглед изглежда, че св. канони налагат една юридическа система в Църквата. Въпреки това, понеже се касае за заповеди, които изразяват истината на Църквата в отношения на членовете ѝ помежду им, те помагат на членовете на Църквата да живеят с единство, благочиние, любов и хармония. Св. канони изразяват съзнанието на Църквата като богочовешко Тяло Христово. Който постъпва въпреки каноните, постъпва егоистично, индивидуалистично, не проявява послушание към Църквата и не се освобождава. Индивидуализмът отхвърля каноничния ред  на Църквата и или го изопачава, превръщайки го в юридическа антропоцентрична система, (папизъм) или в моралистична система на себеоправдание на хората, без Божията благодат.

В  упражняването на свободата чрез преодоляването на нашата егоистична воля ни помага също така послушанието към общото предание и литургичния живот на Църквата. В Църквата вярваме, молим се, подвизаваме се, служим на Бога, не както на нас изглежда по-добре, а както сме приели от богоносните отци. Благочестието на православните е богословско, тоест изразява истинските догми на Църквата.  Формите на православно богослужение изразяват нейното догматично учение, всеобщата тайна на Богочовека Христос, а не индивидуални, непреобразени, емоционални или болни състояния. Затова и когато имаме църковно благочестие, преодолявайки нашия егоизъм, се издигаме до свободата на Христос.

Употребата на многогласно пеене и органи в богослужението, ренесансовата живопис, „индивидуалните“ молитви, колениченето в неделя и от Пасха до Петдесетница, всичко това и други подобни произволия стоят извън църковната традиция и етос на Православието. Те са индивидуалистични. Не освобождават. Не обновяват, а изкривяват преданието и изопачават духа на православното богослужение.

Също така послушанието към епископите и духовните отци (изповедници) помага да се издигнем до свободата в Христос. Пастирите на Църквата ни трябва да проявяват послушание към св. Евангелие, св. канони, преданието и постановленията на Църквата. Миряните трябва да проявяват послушание към своите пастири. Всички заедно, пастири и паство трябва да проявяваме послушание към Христос, безсмъртната Глава на Църквата, Който винаги „тук с нас невидимо пребивава“ Основател и Началник на Църквата.

Монасите, желаейки и подвизавайки се да преживеят в тях напълно Божията воля, жадуват да се опразнят напълно от тяхната егоистична воля. Така решават да проявяват безпрекословно и пълно послушание към техния духовен отец – старец. Послушанието спада към трите монашески обета пред Бога. Послушание, девство, нестяжание, изразяват пълното посвещение на монаха на Бога. Всекидневното отсичане на волята е равносилно на мъченичество. С голяма борба той се подвизава чрез послушанието, дори и в детайлите или в привидно абсурдни заповеди, да отсече напълно неговата воля. Отсичането на волята в действителност не е отнемане, а изцеление на болната воля, отъждествяване и подчиняване на волята на Божията воля.

Добрият послушник иска това, което Бог иска. И се научава да иска каквото Бог иска, научавайки се да иска каквото старецът иска. На Света Гора казват, че добрият послушник е този, който се е научил да казва от сърце две фрази „Благослови“ и „да бъде благословено“. Така монахът се освобождава от своята индивидуална, егоистична воля и различните тиранични страсти, които извират от нея. Освобождава се още и от страха от смъртта. Има и монаси, които се молят с броеницата и умират, защото вече са преминали „от смъртта в живота“. Подвизаващият се в послушанието монах също така е свободен от всяка тревога, защото със смирение е положил душата си в ръцете на стареца си, заради любовта към Христос. В Патерика и във всекидневната монашеска практика констатираме колко свободен е послушникът монах.

Християните в света, за които монашеството е светлина, искат също да се спасят чрез послушанието и отсичането на волята, която се опитват да упражнят в условията и възможностите на света. Родителите например, които не възпрепятстват Божията воля в раждането на деца, нещо, което явява жертва и послушание към Бога, напредват много в свободата в Христос. Също и тези съпрузи, които проявяват търпение сред немощите на техните съпруги-съпрузи, отсичат волята си от смирение, и понасят търпеливо и с послушание към Божията воля изпитанията и тежестите на живота.

С послушанието вярващият принася обратно самовластно своето самовластие в Бога. Бог приема дара и дарява на вярващия не само първоначалната свобода (възможност за избор между добро и зло), но и окончателната свобода, която е участие във вечната божествена „съботна почивка“, в славата на Бога и в нетварната светлина на Света Троица

 

Заповедта за послушанието извършва очистването на душата. А очистването на душата я прави причастна на огъня

Св. Таласий

превод: Константин Константинов