Проблемът не е, че сме лоши, проблемът е, че сме лъжливи..

Автор: архим. Варнава Янку

Неделя на десетте прокажени

Десет прокажени в тяхното отчаяние търсят милост от Христос,

търсят изцеление с вяра и надежда. Господ чува тяхната молба, но не ги изцелява веднага, а ги увещава да отидат при свещениците, за да се покажат и да потвърдят своето изцеление. С други думи Господ искал да ги научи на послушание, което означава проява на вяра, и те да допринесат за тяхното изцеление, да преобърнат тяхната логика и да влязат в това очакване на вярата и надеждата.  Те се изцелили, вървейки към свещениците.

Но от десетима само един се върнал да благодари на Господ. И Господ попитал: „нали всички се изцелиха, другите девет къде са?“ Накрая Той възнаграждава изцеления, който Му благодарил, казвайки му, че вярата му го спасила.

Въпросът е какво се е случило от момента, в който болните с вяра търсили Божията воля и проявили послушание, до момента, където не искали да благодарят на Господ и проявили неблагодарност.

Тяхната неблагодарност не била същността на техния проблем,

на тяхното безсилие, а симптом. Трябва да знаем, че Господ не гледа външната страна, а е Сърцеведец. Зад добри дела много пъти се крият лукави подбуди, а зад външно лукави дела може да се скрият благи подбуди. Господ гледа  разположението на нашето сърце. След като тези хора, които се изцелили, не благодарили на Бога, това означава нещо. Какво може да означава? Това, което навярно е и наш голям проблем, които водим духовен живот, е че ни е погрешна целта. Какво искали болните, прокажените? С дълбока вяра сред тяхната безизходица търсили милост от Господ, правейки всичко, което им казвал, но имало един голям проблем – правили го, за да оздравеят и да се нагодят, гледали само своя проблем, за тях бог била тяхната болест и за своето излекуване използвали Господ, защото нямали друг изход да се изцелят. Тяхната вяра, молитва, търсене на милостта имали като средоточие и център тяхното Аз, тяхното изцеление, те били затворени в себе си. Господ обаче дава всичко, когато Го помолим. Това, че Господ ще ни даде даровете, не означава, че сме обезопасени – след като ни ги даде – а зависи как ще се разпореждаме с тях. Какво направили болните, които се изцелили? Те казвали: след както сега оздравях, това търсих, какво ме интересува Христос? Какво ме е грижа за Бога? Мой бог е това – аз да бъда добре, здрав, подсигурен, нагоден. И ако случайно Бог не ми изпълни исканията, ще се скандализирам, ще се отрека от Него и ще Го отхвърля!

Нека да попитаме себе си, защо искаме да водим духовен живот и да участваме в Тайнствата на Църквата? Да не би за да се задоволят нашите нужди и да се укрепи нашият индивидуализъм и егоизъм? Или това е едно дълбоко търсене на лична връзка с Бога? Този, който  отишъл да благодари на Господ, какво казвал в себе си? – Не ме интересува само това, че оздравях.

Някой ми направи добро, Някой ми даде здраве,

Той е източник на живота, забравям моята болест, забравям моето здраве, забравям всичко и отивам да Му благодаря. Той е причината за моето съществуване. Ние в нашите отношения сме разглезени, нагодени, външно изглежда, че се интересуваме от доброто, от любовта например, но ако потърсим зад външната страна, ще видим, че нашето Аз е един тиранин и  егоист, което иска да задоволява своите нужди, за да господства над другите и така ставаме неспособни да създадем връзка с другия – и с Бога – или по-скоро да го обърнем. Човек, който не може да влезе във връзка с Бога, не може да влезе във връзка нито със себе си, т.е. да разбере своето реално Аз, какво иска, да се свърже със сърцето си и съответно не може да се свърже с никой човек. Отношенията, която създава, се определят от други външни условия, фактори и закони. И ние търсим подобно окопаване, защото сме уплашени и сме такива, защото гледаме само себе си, имаме нашата цел, мечти, фантазии и идваме в църква и се опитваме с плачове, коленопреклонения да заставим Бог да задоволи нашите молби и веднага щом ги задоволи, Го забравяме. Отричаме се от Него, Той изпада в забвение, защото друго е било нашето желание, а не Бог. И ставаме нагодени хора; или мъртви хора, т.е. клети хора. Нашата отговорност е да изстържем малко нашата повърхност и да видим какво става по-навътре, кое е нашето реално Аз и какво иска. Ако не разберем реално кои сме и какво искаме, нито молитва имаме, нито покаяние имаме, нито истинско участие в Тайнствата. Нашите дела са знаци и симптоми за нашето Аз, което не познаваме, ние плачем за нашето външно поведение, но сме безсилни и се инатим да видим какво става по-навътре в нас.

Видяхте ли? Болните търсели изцеление с вяра, проявили послушание спрямо Христос, но когато се излекували, Го забравили. Защо? Това било тяхната цел, това  било тяхното прошение, а не Христос, не Бог, а тяхната болест, здраве, тяхното Аз. Не става ли това в нашия живот всеки момент, всеки ден? Стига да сме малко по-честни и да изследваме себе си. Не само в нашите отношения с Бога, а и в отношенията ни с хората, с братята ни, с нашето Аз. Живеем в лъжеусещания, безумни сме, залъгваме себе си, поставяме и нашата маска и не дръзваме да видим по-навътре в нас, защото ни е страх. Ама защо да ни е страх? След като Бог е наш Баща и ни обича. Не се страхуваме, само защото ще видим нашата пустош и защото не се доверяваме на Божията любов, а защото и не искаме да спрем да вярваме, че ние командваме себе си, че ние крепим себе си и ако видим нашата пустош, ще рухнем. Ама не пречи,

и рухнали можем да отидем при Христос; но и честни.

Това означава да реша накъде искам да обърна сърцето си, накъде искам да обърна свободата си. Ние в нашето затруднение обещаваме толкова много на Бога, даваме толкова обети – по безумен начин –  и веднага щом се изпълнят исканията ни, забравяме всичко. В нашите отношения с хората живеем в една схема на плахост, несигурност, планирания, използване на тактики, защото не дръзваме да кажем истината на себе си. Не дръзваме да рискуваме нищо, не дръзваме да загубим нищо, не искаме да подрежем нашите егоистични очаквания и стремежи. И така какво става? Оставаме затворени сме в себе си, здраво прегърнати със себе си. Но нима така животът ни има смисъл? Така можем да напреднем? Така можем да разберем красотата на живот? Така можем да разберем, че животът е Христос?  Всичко това, което става в живота ни, е благословение от Бога и възможност да разберем кои реално сме. Ако сме в трагично състояние, не пречи, да не се ужасяваме.

И това е надеждата на Църквата, която казва – влизаш вълк, излизаш гълъб, влизаш демон и излизаш ангел.

Това, че сме много лоши – не прéчи. Проблемът е, че сме лъжливи, екзистенциално лъжливи. Не казваме какво искаме и кое е очакването на сърцето ни, а се правим на будали, играем театър, и със  себе си, и в нашето всекидневие и с Бога. Господ обаче ни дава всичко и ни дава възможности  да се открием, не за да ни засегне, не за да ни изобличи, а за да ни изцели. Ако не познаем кои сме, какво е нашето състояние, не може да съществува изцеление, нито истинна молитва, нито истинно покаяние.

И тъй, проблемът не е неблагодарността на изцелените, а тяхната лъжа, че търсели Божията милост, но всъщност търсили своето нагаждане. Нека решим какво означават думите „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“, какво означава за нас това прошение,  кое е неговото съдържание: нашето Аз, нашите желания, или Самия Христос и нашия брат?

превод: Константин Константинов