Двама монаси събеседвали за спасението. Единият казвал:

– Душата ми не може да се примири с мисълта, че някой ще погине вечно. Мисля, че Господ ще намери начин да спаси всички.

Другият отвърнал:

– Светите отци казват, че Бог можел да създаде човека без неговото съдействие, но да го спаси без съгласието и съдействието на самия човек е невъзможно. Спасението и гибелта зависят свободата на човека.

Първият:

– Мисля че Бог с  обилието на любовта Си ще преодолее съпротивата на творението, без да разруши свободата му.

Вторият:

– Струва ми се, че не трябва да забравяме, че свободата на човека е потенциално толкова голяма, че и на равнището на вечното битие може да се определи отрицателно спрямо Бога. Тези, които не знаят това или го забравят, се хранят с „оригенско мляко“. Но, наистина, това е безумие!

– Да, безумие. Какво да правим?

– Бог иска да се спасят всички, и ние трябва да мислим за спасението на всички и да се молим за всички. Но нито Откровението, нито опитът ни дават основание да твърдим, че всички ще се спасят. Свободата е велик дар, но страшен.