Опитът на мълчанието: човек вижда себе си!

Предлагаме на нашите читатели няколко кратки поучителни текста:

о. Георги Дорбаракис:

Старецът бе категоричен: в духовния живот главните сезони са два: лято и зима. През лятото, разбира се, срещаш и най-красивата пролет, докато зимата съдържа и есента…

– Какво имате предвид, геронда? – не издържах и го прекъснах. – Как така са два сезона? И как в тях се съдържат и другите?

– Имаш право да недоумяваш – ми каза. – Но помисли:  Господ не каза ли, че когато в човека се увеличат греховете му, тогава и любовта му се превръща в… хладилник? “и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”.  Когато се бориш да обичаш, стопляш сърцето си, и това е лято и пролет едновременно. Тогава се радва сърцето и тази радост преминава в цялото тяло. Това е Божията благодат, която идва и обитава в човека, както при това Сам Господ го потвърди.  “Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим”. Оттук, зима, мраз, студ е противоположното. Когато отсъства любовта, което означава, че властва егоизмът и страстите в човека: как да заграби, за да има, как да задоволи плътта, как да се покаже името му, тогава се вкаменява сърцето, става ледник, доближаваш един такъв човек и чувстваш, че искаш да  се покриеш. Нищо за съжаление не те привлича в него. Трябва да полагаш голямо усилие, за да го видиш със състрадание, да видиш с други думи скритата благодат и скритата светлина, която всеки човек има.

Старецът каза това и две сълзи се търкулнаха от очите му. Търкулнаха се и от моите очи две сълзи. “Господи, помилуй”, прошепнах. И почувствах леко изгревът да стопля и моето сърце.

***

Съществуват някои мъдри думи, които излизат от светата уста на смирените на земята.

Помня молитвата на майка ми, когато бе тежко болна от рак и молеше всяка сутрин Господа:

– Христе мой, дай ми за днес кураж и сила, толкова, колкото капка сълза.

И аз, когато слушах тези думи, ѝ казвах, шегувайки се:

– Защо не молиш за нещо повече?

И тя, мъдра и свята, ми отговаряше:

– Толкова ми стига, докато се свечери, не е нужно повече.

Наистина, толкова бе нужно, до онази нощ, когато предаде душата си. Никога не поиска в целия път на нейната Голгота нещо друго, нищо повече. Само една капка сълза кураж и сила. Просто една капка, толкова малко. Напомня ми молитвата, която Господ ни остави – за „насъщния ни хляб“, нищо повече.

Много пъти през деня и през нощта дори мисля за тази нейна молитва, оттогава, когато почина. Колко голяма полза ми принесе тази нейна малка, нищожна и смирена молитва!

Молеше се за малкото, което ѝ бе нужно, и от време на време добавяше:

– Знае Той какво ще направи, няма ние да Му кажем!.

източник: http://www.diakonima.gr/2021/08/11/i–teleftea–prosefchi–tis–manas–mou/

***

Лимасолски митрополит Атанасий:

Пресвета Богородица, нашата Майка е сладка утеха, както казва св. Паисий. И е сладка утеха за всеки един човек в нужда. Света Богородица е близо до всеки един и няма никой, който да не я е призовал и да не е получил нейната помощ.

В своето жизнеописание св. Неофит Затворник, който живял през 12-ти век в Кипър, разказва, че когато копаел „горния Сион“, своята постница, която се намира над св. Затвор, който посещаваме днес, се откъснала една скала, паднала върху него и го хвърлила в пропастта. Преди да полети в пропастта светецът извикал: „Владичице, помогни!“ – и така се спасил. И пише след това: „спешната нужда не ме остави да извикам първо Владико, помогни! Христе мой, помогни ми!, а ми дойде спонтанно – „Пресвета Богородице, помогни ми!“ И това не е странно и парадоксално, защото Владиката Христос ни даде Владичицата Богородица, Неговата Майка, като наше прибежище, покровителка и помощ.

***

Веднъж един младеж посетил един пустинник. Искал да научи и да попита много неща. Изненадало го обаче мълчанието на пустинника и нежеланието му да продължи многословния разговор.

Младежът, подразнен, го попитал по-скоро закачливо:

– Геронда, наистина, какво научихте от живота ви толкова години в мълчание?

Старецът без да даде отговор пуснал кофата в близкия кладенец и я извадил пълна колкото по-бързо могъл.

– Погледни в кладенеца – казал на младежа, – и ми кажи какво виждаш.

Младежът погледнал с внимание и казал:

– За съжаление нищо не мога да видя!

След няколко минути мълчание пустинникът му казал отново:

– Погледни отново и ми кажи сега какво виждаш!

Младежът неохотно погледнал отново, но изумен казал:

– Виждам сега лицето ми да се отразява във водата сякаш пред мен е огледалото от дома ми!

Пустинникът без да спре да се моли с броеницата си казал:

– Видя ли, когато пуснах кофата в кладенеца, за да почерпя вода, тя стана мътна. Сега, когато водата се успокои, можа да видиш добре лицето си! Това е опитът на мълчанието: човек вижда себе си!

Младежът, след като взел смирено благословението на пустинника, се върнал в  шумното всекидневие сериозно замислен.

превод: Константин Константинов