Автор: о. Харалампос Пападопулос

Ще разгледаме някои стереотипи или митове, които често възпроизвеждаме в ежедневието на нашия брак. Действително, когато човек тръгва да се жени, когато създаде една връзка, едно от чувствата, които има, е надеждата, че в лицето на другия ще срещне своя бог. Затова твърде много пъти, когато в нас съществува любовен трепет, където чувстваме този любовен възторг, неслучайно използваме такива изрази, които имат едно метафизично измерение. Казваме на другия: „Ти си моят бог!“ или „моят ангел“ и др. Това на първо четене показва една нежност, проява на любов, любовна страст. Това е първото. Но какво виждаме при един по-дълбок прочит на този израз? Че във връзката ни спрямо другия, мъж или жена, която искаме да имаме, имаме очакване от метафизичен тип, че другият е този, който ще ме избави, ще ме изцели, реално ще стане моето спасение, ще покрие моите несигурности и празноти, ще бъде мой бог. Разбира се, този възторг и убеждение, че другият е мой бог, няма да трае дълго много, защото след едно известно време човек констатира, че другият не е неговият бог и ангел. Или по-скоро не е само ангел, а е и малко дявол, и в същото време започва да разбира, че не е това, в което е вярвал – абсолютното, идеализираното същество, в което не вижда никаква грешка.

Първото, което искам да кажа, е, че еросът е едно екстатично преживяване, което създава изненада в теб, едно удивление, но не продължава много дълго. Трябва да знаем това. Това чувство има срок на годност. Не любовта, а този любовен трепет. Един от основните елементи на ероса е, че идеализира другия, има в себе си една въображаема структура, не можем да видим слабостите на другия човек, когато сме влюбени, смятаме всичко за съвършено. Смятаме го за съвършен, не намираме  слабост или недостатък в него, дори и недостатъците смятаме за благословение, за нещо хубаво. Този любовен период, както казват психолозите, невролозите и тези, които се занимават с явлението от неговата неврофизиологична страна, трае от шест месеца до една година, най-много година и половина. След това започва постепенно да отслабва. В онази фаза обаче дори баща ни, майка ни, приятелите или духовникът ни, който вижда нещо, да ни кажат нещо за другия, ние нищо не виждаме. Смятаме, че всичко е перфектно. Това го има, казват отците на Църквата – и особено св. Йоан Златоуст, – защото човекът е такъв самохвалко и същевременно толкова егоцентричен, че при други условия би било много трудно да излезе от себе си и да се обърне към другото лице. Оттук този период на любовно въодушевление му дава възможност да излезе от себе си и да тръгне към другото лице, към едно друго същество. Какво е това нещо, което идва и убива ероса? Това, което идва и е най-големият враг на ероса, е реалността. Тоест еросът не издържа в действителността. Казахме, че мястото, където еросът процъфтява, е полето на въображението. Затова повечето пъти, когато отмине този период, започваш да виждаш твърде много неща в другия, които преди не си забелязвал. Докато това си е същият човек. Така една девойка веднъж дойде и ми каза:

– Отче Харалампе, не понасям мъжа си заради това, това и това!

И сред нещата, които изброи, ми каза и това:

– И да ви кажа нещо, не ми харесва как дъвче.

– Извинявай, осем години сте заедно, нали? Сега ли го видя да дъвче за пръв път?

– Не, но ме дразни начина, по който го прави.

Друг гледа походката, трети как спи и т.н. Веднъж една жена ми каза:

– Мъжът ми спи с отворена уста.

Казах:

– Добре, какво да направим? Как са спели в миналото?

Човек започва да забелязва една реалност, в която вижда немощи, недостатъци, несъвършенства, които преди не е виждал, и така постепенно отслабва тази въображаема картина за другия, която е имал дотогава. Затова и много пъти не се влюбваме в другия както е, а както ние бихме искали да е. Тоест правим проекция на нашите желания върху другото лице. Естествено в даден момент другият се възмущава и казва:

– Ама не знаеш ли? Аз съм такъв, защо ме взе, защо ме избра, защо се обвърза с мен, не знаеше ли какъв съм? Аз винаги съм бил такъв.

– Не, променил си се!

Не се е променил, ти не си могла да видиш нещата по-ясно, обективно и реалистично, защото в онзи период си имала нуждата да вярваш, че си намерила някой, който ще играе ролята на бог в живота ти, но другият е бил един изтерзан човек, както и ти си такъв – немощен човек, със страсти, слабости, добри, лоши страни, светли места, сенчести места т.н. Следователно реалността идва да разсее тази въображаема мъглявина на ероса (биологичната любов). Сега, какво става, когато еросът отслабне? Отците, и отново св. Йоан Златоуст, който се е занимавал специално с човешките отношения, с брака, с отглеждането на децата, с отношенията между съпрузите, казва, че еросът е зестрата, която Бога дава в началото на връзката, за да има единение между вас, и след това трябва да обработиш връзката, за да стане любов. Любовта е напълно различно нещо от ероса – ако еросът е нещо, което има въображаема структура и човек си представя идеални неща за другия, любовта е много реалистична. Любовта според отците е реалистична представа за другия, обичам другия заради това, което е, включително с неговите слабости и недостатъци, обичам го и за дарованията и дарбите, но и за  недостатъците му – обичам и недостатъците му. Не знам дали сте чувствали някога това във вашите отношения, духовни или съпружески, че човекът чрез Божията благодат – защото където има любов, съществува благодатта, не може да има любов без Божието присъствие – много пъти стига дотам да обича другия дори с неговите недостатъци. И ако той се отдалечи от живота ни, по някаква причина, временно се разделим, скарали сме се, говоря за всякакви отношения – приятелски, духовни, – тогава виждате, че много пъти прощаваме на другия. Защо? Защото чувстваме, че повече боли от отсъствието на другия, отколкото от неговата грешка. Затова прощаваме грешката, но отсъствието му ни ранява.

Еросът трябва да се развие в добродетелта на любовта, да обикнеш другия. Дори различни психолози и педагози настояват, че е много по-добре да вземеш решение да се ожениш не в моменти на екстатична любов, а да оставиш да мине известно време и любовта да изкристализира. Тоест нещата да бъдат по-зрели, защото казахме, че при първоначалния любовен трепет и емоции представата, която имаш за другия, не е толкова ясна. Оттук е по-добре да се жениш, казват, в моменти, когато това чувство е изчезнало, за да кажеш на себе си реалистично, че този човек има това и това дарование и харизма, която ме въодушевява в живота ми, и смятам за нещо ценно да съм заедно с него в живота ми. Защото не всичко е за всички, една харизма, която имам, за някой друг не означава нищо, аз може да обожавам съпруга ми, който е интелигентен, давам пример, но за друга жена това да не означава нищо; може да го обожава, защото е трудолюбив, друга може да го обожава, защото е енергичен, друга да го обожава, защото е много тих. Харесва ѝ това. Сещам се за една жена, която ми казваше, че не понася мъжа си. „Отче, много е спокоен, където го поставиш, седи, вдигаш го, слагаш му да яде, спи, не се противи изобщо…“

Един мъж може да има 2-3-4 харизми, но в същото време има и 1-2-3 недостатъка, не може да няма, не е възможно. Няма човек, който да не носи тлението, както казваме в Църквата, и да не е тварен, изменчив, и да няма в себе си падение, страсти, слабости. Не съществува такова нещо, не можем да искаме това от другия, защото и ние сме същите. Оттук казвам, другият има и един-два недостатъка, които приемам и разбирам и мога да живея с този човек. Това се нарича реалистична любов. И го обичам за това, което е и зная какво е, най-малкото на едно първо равнище, защото по-дълбоко само Бог ни познава.

Нека разгледаме някои митове около брака.

Първото нещо, което е свързано и с гореспоменатите неща, е, че вярваме, че съществува съвършен брак и бракът означава съвършенство. Женим се и живеем щастливи, какво казваме? „Бъдете щастливи!“, такива пожелания отправяме. Малцина са тези, които говорят на младоженците за трудностите, които ще срещнат, че във връзката с другия човек има изключително голям кръст, че връзката и живеенето с друг напълно различен човек е трудно състояние, което, за да го посрещне човек, е нужна Божията благодат, молитва, не е толкова лесно, има радости, разбира се, но и твърде много трудности, кръст, Голгота, има неприятни моменти, има и хубави моменти. Ще се наложи много пъти да си строшим главата, но и много пъти ще се зарадваме на това благословение на задружния живот, на това благословение, което Бог дава в брака. Съвършени бракове не съществуват, защото не съществуват съвършени хора. Ние, хората, разбира се, имаме една слабост, една страст, това съществува въобще в живота ни, и вярваме, че някъде другаде далеч от нас съществува съвършенство – съвършен мъж, жена, духовник. „В манастирите е съвършено“. Така казвах на брат ми, когото исках да го привлека към Църквата и веднъж го заведох на Света Гора. По целия път му казвах, че Света Гора е съвършена общност от хора, че са свети, всички ги представих като свети и ангели, че там нещата са другояче. Влязохме в Света Гора и първия монах, който срещнахме и искаше да ни приеме, беше с насинено око. Аз разбрах какво беше станало, но какво да му кажа сега? А брат ми ме попита защо е насинено окото му. „Е, не е внимавал и се е ударил“ – му казах. Защото исках да създам в него представата за едно състояние, което реално не съществуваше. Не стигаше това – дните там бяха много хубави, но когато си тръгвахме, се скара с един монах в автобуса, защото брат ми по погрешка му беше заел мястото. Искам да кажа, както казва архим. Василий Гондикакис: „Света Гора е свята, понеже не е свята. Защото, – казва, – ако беше свята, не би била свята.“ Какво означава това? Че е свята, именно защото не е „свята”, тоест съвършена, тоест ангелска, имагинерна, въображаема, лъжлива. В степента, в която е истинна, тоест човешка, е свята – защото нещо е свято, когато е човешко, тоест включва възходи и падения, покаяние, сълзи, преживяване на Бога, „отсъствие” на Божието присъствие, идване на благодатта, оттегляне, вяра, неверие, битка, борба, това е красотата на живота, това е светостта.

Когато човек смята, че „сега ще намеря някой друг, с който всичко ще бъде перфектно“, разбира се, ще настъпи момент, в който ще се разочарова. О. Антоний Ромеос казва много красиво нещо: „Разочарова се този, който се очарова“. За да се разочароваш, трябва първо да си се очаровал от нещо, трябва да си създал една идеална и идеализирана представа за нещо, за да има падение в теб; ако не се очароваш и имаш един реализъм в живота, паденията са малки, не съществува голямо разочарование. Какво разочарование (да има), след като не се очаровах от някаква въображаема представа и съм приземен в една реалност. Следователно това е първият мит – няма съвършени бракове, има семейни връзки, в които всички се борим, с красиви моменти, с трудни моменти, с добри и с достатъчно лоши моменти, с усмивки и много сълзи. Това е красотата на живота.

Друго, което можем да кажем, е, че много пъти тръгваме да се женим и докато констатираме някои слабости в спътника ни, си казваме и дори го заявяваме: „Аз ще го взема и ще го променя!“ Това е друг мит. Никой не се променя, понеже ние искаме това. Трябва да знаем това ние, клириците, но и всички, които имаме отношения с хора. Вижте, никой няма да се промени, понеже вие ще му го кажете. Няма да се промени. И ако настоявате, ще стане и по-лош, ще прояви по-силно страстта, която има. И това го казвам и за децата. Колко хубаво го казва св. Порфирий – че особено през пубертета (където младият човек се опитва да създаде свой собствен свят, да изгради своята персоналност, възприятие, представа за себе си, но и влиза сблъсък с родителите си) и ако в ранните години е било упражнявано словесно насилие върху него и са го принизявали – нещо, което много пъти родителите не разбират, че го правят – тогава това през пубертета ще се прояви под формата на агресивност. Св. Порфирий казва: „В пубертета да не говорите много на юношите, почти нищо. Особено нравствени проповеди; а какво ще правите- ще се молите“. Ние обаче, докато казваме, че сме християни, не вярваме в молитвата, в нейната сила, във възможностите на молитвата. Вярваме, че ние ще решим всичко – с нашия контрол и капацитет. Но не винаги е така и виждаме това.

Твърде много родители ми се обаждат и искат да доведат детето – през пубертета – защото не върви добре. Аз не приемам такива предложения, защото колкото пъти водят детето, то не иска да говори. И първото, което питам, е: „Детето иска ли да дойде? Вие сте му го казали и то е изразило желание или? Защото ако не иска и аз не искам“. Защото са идвали деца и са ми казвали:

– Отче, аз не искам – майка ми ме доведе тук, не исках да дойда.

– Нищо няма да кажеш, нали?

Нищо няма да кажа.

– Седни тук да мине малко време и майка ти да си помисли, че сме говорили и след това ще си тръгнеш.

А то казва:

– Много ми харесваш!

И след това идва и само започва да говори.

Другият ще се промени, защото в себе си ще почувства едно вътрешно разположение за покаяние, за промяна и повечето пъти промяната в живота ни става по един донякъде трагичен начин. Чрез едно изпитание, когато стигнем нашите граници, когато стигнем до безизходица, до голяма трудност.

Друг мит е, че двамата съпрузи трябва да правят всичко заедно. Там се създава това, което наричаме силно затворена връзка, където в началото жена ми – или съответно мъжът ми – е моят приятел, духовник, психолог, родител, баща, майка, всичко това и смятам, че съм ок. И проблемите започват, когато мъжът заяви:

Искам да отида да изпия едно кафе с един приятел или да изляза малко сам.

Какво ще правиш сам? – пита тя.

Или:

– И аз ще дойда с вас!

– Не идвай с нас, след като искам да съм сам.

И не могат да се разберат. Също така се получава голям проблем, когато жената казва:

– Ще отида при духовника.

– Какво ще му казваш?

– Искам да говоря с него.

– Кажи го на мене.

– Е, не става да го кажа на теб.

Всеки има своята роля и един човек не може да изпълнява всички роли. Това не означава, че човек губи своята персоналност в брака, че се губи другостта, а въпросът е как можем да хармонизираме тези две другости, а не да ги унищожим. И трябва да разберем, че и приятелят, и духовникът имат своята роля в живота ни.

Кога главно се проявяват тези неща? Най-вече когато се роди едно дете, започва постепенно едно оттегляне от тази силно затворена връзка и започват първите оплаквания, особено от мъжете, защото майката по инстинктивен начин клони повече към детето и мъжът започва да се оплаква, че не му се отдава необходимото значение.

Трябва да разрушим този мит в нас, че да съм женен, и то с добър брак, означава, че всичко вършим заедно. Не, другият може да има някое хоби, да отиде с приятели някъде или жената с приятелките си някъде, това е една красота. Напротив, когато единият отиде някъде с други на разходка с приятели, това спомага, защото се връща с по-голяма жажда след това. Връщаш се с по-голямо желание. Докато  бидейки постоянно заедно, живеете в една монотонност, в даден момент това дотяга, колкото и да обичаш другия, това не е въпрос на любов, а на човешка физиология и потребност.

Друг мит е, че много пъти в нашите отношения, докато казваме, че обичаме другия, в действителност не го обичаме, а го използваме. Другият е повече наша нужда, а не наша любов. Ние казваме „обичам те“, но реално искаме да извикаме „имам нужда от теб!“ Това са т. нар. връзки-патерица, тоест използваш другия, за да се крепиш. Разбира се, в отношенията много ясно ще съществуват и такива моменти и такава роля, но когато това става макар и несъзнателно по един начин, където постоянно искаш да вземаш от другия без да даваш, и се крепиш напълно върху него, но не с любов, върху това, което той ти дава, а не за това, което другият е, тогава се създава проблем.

Твърде често пъти правим това и с нашия духовник, който използваме като патерица. Външно изтъкваме, че за всичко искаме да вземаме благословение и се обаждаме да питаме по телефона: „Да изям ли това? Да боядисам ли колата в червено или в бяло? Да отида ли на екскурзия?“ и т.н. Каквото си представите. Всичко са чували духовниците, които, добре, някои от тях култивират този дух, но не всички. В действителност всичко това изразява, че не искам да живея, страхувам се да живея, страхувам се да вляза в живота, в който има промени, страхувам се да поема отговорност за живота, оттук ще я прехвърля на някой друг, така че никога да не съм виновен за това, което ще стане. Но така удължаваме нашата духовна незрялост, защото зрялостта означава да поема отговорност за живота ми. Това е разликата между незрелият и зрелият човек, че незрелият поема отговорността за живота си и плаща цената за своите избори.

Следва

превод: Константин Константинов