Беседа на Манолис Мелинос със стареца Маркел Каракалски

 – Да поговорим за семейството. Кажете ни за семейните отношения, за третите лица, които много пъти се намесват в двойката с катастрофални резултати, за предбрачните връзки, които в нашата епоха се смятат, за съжаление, за нещо естествено. Виждаме двойки, които съжителстват години наред и веднага щом се оженят, се развеждат! Кажете ни каквото мислите.

– Предбрачните връзки са голям грях и рядко една такава двойка завършва добре. Защото това, което ги интересува, това, което виждат, е нещо външно, външният вид. Просто външно се наслаждават един на друг, но това е нещо временно и фалшиво. В тях живее ветхият човек. Него задоволяват, задоволявайки страстите си. Обикалят веднъж оттук, веднъж оттам, от едно лице на друго, защото насладата е нещо ненаситно. Така грехът продължава, хората се нараняват, защото отдават всеки път себе си и след това с тези травми тръгват да създадат семейство. Без дори да са се успокоили душевно с помощта на Църквата чрез изповедта, тръгват да създадат семейство. Как да положат основи на семейство, ако не се намеси духовникът, ако двойката не прибягва в Църквата, ако не се поправили предишния си живот чрез изповедта? Трудно се крепи семейството. Защото вътре работи ветхият човек. Не съществува духовна любов. Гледат страстно един на друг. Някога тези страсти ще се преситят. Ще се отврати единият от другия, ще се обърнат на другаде и ще разрушат себе си.

 – Каквото с други думи става днес. Отговарящият за брачния отдел в една митрополия ми казваше, че трябва да преименуват отдела в разводен отдел. Разводите са надминали браковете. . .

– „Платката, що дава грехът, е смърт”. Рушат себе си младите днес и не го разбират. Къде да намериш девство… Ние – като монаси – понеже го живеем, разбираме неговото значение и ценност.

 – То е едно от основните добродетели.

– Да, разбираме колко трудно е. Телесното девство съществува сред монасите, но колко трудно е да поддържаш девството на духа, чистотата. . . Св. Василий Велики казвал: „И жена не познавам и девствен не съм!” Виждате ли колко строго говорил този велик светец, строг подвижник. А св. Григорий Богослов има превъзходно слово относно девството на ума. Той казва на всеки въздържащ се: „Не искам, не понасям да страдам от спомените, картините, фантазиите на насладата. Не издържам повече това. Искам да го хвърля от себе си. Искам да съм чист и трезвен”. Затова монасите и всеки пазещ въздържание има като образец Света Богородица, която никога, нито един път не приела зъл и страстен помисъл. Затова станала Съсъд на Духа и Майка на Светлината. Понеже ние, монасите, разбираме какво е това девство и чистота и колко е трудно, разбираме и труда на младите. Колко страдат днес млади хора – защото познаваме такива деца и млади хора, има и студенти и студентки и ученици от Лицея – които се подвизават в това общество да запазят телесното си девство. Колко страдат… Заедно с тях страдат и родителите им. Защото днес плътският грях стана вече естествено събитие. Всички зорлем да последват този път. Но девството освещава. Не казахме ли преди, че мъдростта не влиза в лукава душа и в тяло, натоварено от греха? Как да дойде благодатта в едно тяло, претоварено от греха? Блудството, прелюбодеянието, мъжеложството и т.н. са смъртни грехове. Дори и един път да си съгрешил плътски и си тръгнеш по която и да е причина от този живот неизповядан, няма да видиш Бога. . . Как ще отидеш в онова пространство нечист, в онова пространство на Светлината? Блудството и всеки плътски грях скверни и душата и тялото. Св. Андрей, юродив за Христа, видял точно тези духове на блудството да обграждат хората от неговата епоха и казал – това е записано – че то издава три вида зловония: блатисто, което излиза от канализацията на града, отпадъчното, както мирише сметта – една седмица да я оставиш в Атина, вони навсякъде – и екскрементното. Блатното, отпадъчното и екскрементното зловоние се издава от всяко блудно смешение… Как тогава Светият Дух да почива върху тези хора, блудници, прелюбодейци, мъжеложци? Казваме, че се „развали“ (букв. „вони“) обществото. От това се развали. От плътта. Затова човекът загуби даровете, помрачи се, не знае какво прави. Мъжът търчи тук-там оттук, жената, децата са разпръснати. Жената – се казва – да се бои от мъжа. Не в смисъла на страх, а на уважение. Мъжът да обича жената, както Христос обича Църквата Си.

 – Да я има като корона на главата си, както казва народът.

– Колко хубаво е всичко това. Защо да търчи човек тук и там, за да се наслади на други неща, когато има семейство? Всичко опорочава, всичко руши. Руши себе си органично, телесно, имуществото си, себеуважението и най-вече се отдалечава от вечния живот. Какво придобива тогава? Голямо помрачение, голям грях, голяма болка. Ние чувстваме това много силно, защото всекидневно в манастира получават обаждания и писма, които предават цялото това състояние. Имам писма от младежи, които са създали връзка, както създават днес, без благословението на родителите и естествено са се провалили. Искаш, детенцето ми, да се ожениш? Посъветвай се първо и с родителите си. Помоли да проучат човека, който искаш да вземеш, да видят какъв характер има, как стои в обществото. Запознайте се с родителите му. Ако родителите се разберат и ако наистина си пасвате, тогава напреднете към обручeнието и скоро към брака. Не да се удължава обручeнието и да се опорочава. Защото, когато свещеникът поставя венците върху главата, увенчава девството и чистотата. Това означават венците. Бялата булчинска рокля означава, че невестата се принася на жениха си неопетнена и непорочна и двамата заедно принасят себе си на Жениха Христос и така се освещава семейството. След като говорим за булчинска рокля, ще направя препратка към Песен на песните, към стиха, в който се говори за Невестата-Църквата – която се подготвя да приеме своя Жених Христос. За да видим как трябва единият да приема и да почита другия. Затова правя тази препратка. Защото, ако в това, което говорим, не стъпваме здраво в светоотеческите текстове, нищо не правим. Св. Кирил Йерусалимски – в Огласителните слова, които изнасял пред кръстените – казва, че основа на проповедта трябва да бъде Евангелието. Да се основаваме не върху наши измислици, а върху Св. Писание. В Добротолюбието виждаме, че всички препратки на св. отци са към Стария и Новия Завет. Те може да говорят от своя опит, но винаги се позовават на Св. Писание. Тълкуват и опростяват св. Писание. Да видим Песен на песните. Песен на песните несъмнено е за възвисени души. Притчите Соломонови и Премъдрост Соломонова са поучителни поради тяхната практическа добродетел, но Песен на песните – понеже има любовни слова на невестата Църква и на всяка душа, обичаща Господа към Жениха Христос – четейки я, някой, който не е очистен, може да я изопачи и да си навреди. Там Невестата, която се приготвя да приеме Жениха, казва: „Съблякла съм хитона си, пак ли да го обличам?”. Съблякох хитона на греха. Хвърлих от мене ветхия човек. Как сега да го облека отново? Не го понасям. „Умила съм нозете си, как да ги калям?” Умих нозете си. Как да ги замърся отново с калта на насладата? Така подготвена с бяла дреха и чисти нозе, отива да посрещне Жениха Христос и какво се сподобява да види? Вижда през прозореца ръката на Христос. Само това. Никой не може да доближи Божеството. То е умонепостижимо и нетварно. Колкото и да изследваш, колкото и да философстваш, не е възможно да схванеш какво е Божеството. Видяла само ръката Му, тази ръка, която – както се казва в Битие – всичко сътворила. От това, което сътворила, от създанията разбираш Създателя. „Онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията”, според св. ап. Павел. Видяла ръката от прозореца, но не се успокоила. Сякаш вътрешността ѝ се разгоряла и искала вече да Го познае. Втурнала се към Него, пълна с любов и копнеж да познае Жениха Христос. В града обаче стражите, които я видели да бяга така през нощта, я ударили по главата и паднало покривалото на главата ѝ. Тя не се разстроила, че загубила покривалото, защото искала да вижда ясно Господа, да няма нищо пред лицето ѝ. Св. Григорий Нисийски коментира това място, казвайки, че всяка душа, която тича към Христос, изоставя много неща. Няма нужда от нищо. Колкото по-прост и оскъден е човекът в живота си, толкова по-чисто вижда и се наслаждава на Христос. Грижите и житейските попечения откъсват душата и тя губи тази видимост и общуване със Светия Бог.

Но след Песен на песните да се върнем към съпрузите, които се подвизават, но и към възнамеряващите да създадат семейство, които се подвизават да останат чисти. Няма нищо по-благоуханно от девството! То е най-красивият и благоуханен цвят на света, който ни предава Света Богородица. Казва дядо Йосиф (Исихаст): „Колко много Света Богородица обича чистотата!”. Сам той придобил такава чистота и благодат, че благоухаели дори и дрехите му! Старецът о. Ефрем Катунакийски смяташе за голяма загуба, че загубихме кърпата на дядо Йосиф, с която триел сълзите си. Имаше голямо общуване със Света Богородица и постоянно плачеше. Затова и си замина от този свят в деня на нейното Успение. Света Богородица го извести, че ще си замине в този ден. Както ни разказваше нашият старец Ефрем (Филотейски), служили св. Литургия, причастил се – когато се причастявал, казвал „запас за живот вечен” – след това седнал върху пейката и… чакал. Слънцето обаче залязвало и той започнал да… се безпокои!

– Света Богородица още не ме взе! Ама защо не ме взема?

– Прояви търпение, геронда – му казвали послушниците му. – Ще дойде благословеният час. Ще се помолим с броеница. Ще те вземе!

Помислете какъв копнеж имал светият старец! Затова благоухае честната глава на дядо Йосиф. Както седял и отците се молили с броеница, свел глава и всичко свършило. Полетял старецът в небесните селения. Ето благоуханието на девството и чистотата. Няма по-голямо успех за един младеж или девойка от това да запази девството си до брака и след това да създаде семейство с много деца, които ще възпита в Господа.

Тук искам да кажа за абортите: колкото дечица Бог даде, родителите трябва да ги задържат. Да не правят аборти, да не падат в този страшен грях. Не мислете, че обществото не плаща абортите. Кръвта, която се пролива несправедливо на асфалта, е „епитимия” за такива грехове… Всичко това, което правим днес, клонирането и т.н. е намеса в Божията воля. Дори и при мозъчна смърт, за която казват, че е смърт на човека – следователно можеш да му вземеш органите – не, по моето скромно мнение, не е така. Не вземат предвид духовното измерение на въпроса.

Да ви кажа как го разбирам: в часа, в който излиза душата на човека, душата бива изпитвана на митарствата. От едната страна са Ангелите, от другата демоните. Душата бива разследвана в онзи момент. Това е „първия съд”. Докато над човекът е ръката на Архангела, докато над него е Архистратиг Михаил, който „бележи” отделянето на душата от тялото, да стои и хирургът с неговия „меч” да му взема органите…  Душата излиза от тялото, демоните стоят до нея, да стои и един лекар да се мъчи над тялото му! Осъзнаваме ли това? При това знаем, че много хора се връщат или остават в това състояние дълго време. Ако Бог е избрал този начин, за да спаси душата? Да бъде изпитван човекът от Божията любов… Как така се намесваме? Ако това се узакони и стане закон, помислете каква експлоатация ще има. Ще казваме за някой, че е умрял и следователно можем да вземаме органите му, за да ги търгуваме. Когато се отдалечим от правилната основа, много злини могат да станат. Така мисля.

Ще ви кажа един случай, който ни разказа старецът Ефрем в Неа Скити: един старец се подготвял да си тръгне от този свят, но душата му не излизала. Когато душата има неизповядани грехове, тя агонизира, защото вижда демоните да се приближават и да имат повече права върху нея, а Ангелът да стои далеч. Извикали стареца Ефрем и му казали, че еди-кой си старец не може да умре и страда. Той взел епитрахила си и отишъл. Наоколо отците се молили с броеница. Изповядва го и го пита:

– Виждаш ли, геронда, демоните до теб?

– Да, има много черни около мен и ме плашат.

– Какво ти казват?

– Казват ми да взема тази стомна с вода и да я изпия цялата да… гръмна! „Изпий я да приключиш!” ми казват.

– Ангела си не го ли виждаш?

– Виждам го. Стои на вратата, жалвайки се.

Виждате, тези, които имаме за „приятели”, те ни доближават. Те ни доближават по-лесно.

– Моят Ангел – пита старецът Ефрем – виждаш ли го?

– Виждам го, да. Твоят има и жезъл.

Духовникът е като офицер. Има власт. Власт да връзва и развързва.

Пита отново о. Ефрем:

– Демоните какво друго ти казват?

– Ето, на гърба ми има залепен един лист, върху който са написани греховете ми и ми се подиграват.

Той бил на гърба му, защото били потиснати, забравени грехове. Как Бог просветлил стареца ни в онзи момент и му казал:

– Кажи на Ангела си да ти ги прочете и да ми ги кажеш!

Голяма разсъдителност. Наистина Ангелът му ги казал и започнал и той един по един да ги изповядва. Това направих и това и това. Прострял епитрахила о. Ефрем и му прочел опростителната разрешителната молитва. Въздъхнал човекът!

– Седнете тук и се молете с броеница – казал на отците старецът. – Аз ще отида в килията ми. След малко ще си „замине”. Ударете камбаната да се качим, за да извършим опелото.

Наистина, след малко „приключил” изтерзаният старец! Отминал от този свят. Избави се. „Хвана“ в последния момент о. Ефрем и се избави тази душа „от зъбите на смъртта”.

 – Да поговорим сега за децата. Защо днес има такава дистанция между родителите и децата? Защо много деца стигат до наркотици, до блудство? Моля да ни поговорите за безгласната, но много благозвучна проповед на примера у дома. Тоест общата молитва, която трябва да отправят всички членове на  семейството. Общият духовен живот, общия духовник, който трябва да имат…

– Трябва да се трудим семейството да бъде Божий дом. Домът да благоухае на тамян. Колкото се може да създаваме у дома такива условия, че Божият Дух да почива в него. Да има, както казахте, духовник. Да идва свещеникът от време на време и да отслужва водосвет. Непременно трябва да има духовна библиотека в дома, религиозните книги, които ще наследят децата и внуците ми. Върху масата винаги да има отворена хубава книга. Една страничка да прочетат на ден, колко  хубава семейна картина! Всеки месец може да купуват една духовна книга. „Едно кафе струва”. Толкова струва. Така техният духовен арсенал е готов. Кандилото също трябва винаги да гори. Да има икони в дома. Не картини. Да има икона на Света Богородица. Да чувстваме, че тя е управителка на дома. Домакинята да чувства във всички движения у дома къщи, че Света Богородица я наблюдава. Преди да отидем на работа, да се покланяме и да вземаме нейното благословение. Когато се връщаме, да ѝ благодарим. Така и децата вземат пример. Когато виждат родителите да целуват иконата на Света Богородица, да я почитат, да прикадяват иконите, същото ще направят и те.

Бях подарил на едно семейство икона на Света Богородица Достойно есть и казах на дечицата им, които сега са студенти – тогава бяха в основното училище – първо да ѝ отдават поклон и след това да тръгват за училище. Те чуха това и винаги го изпълняваха. След една година отидох у тях, но влизайки, не целунах иконата на Света Богородица, там, където беше, срещу входа. Дойде малката и ме дърпа за расото:

– Дядо, – ми каза, – забрави да се поклониш на нашата Света Богородица! Ела да се поклониш!

Изумих се и трогнат прегърнах момиченцето. „Браво!“ – му казах. Остана му като един добър навик. Как това дете да не обикне Света Богородица и тя да не го закриля? Що се касае дистанцията, за която казахте, мразът в отношенията между родители и деца, за съжаление е така. Днес, понеже в сърцата на хората е притъпена любовта, родителите не се жертват за децата. Само пари им дават. Оттам нататък не ги интересува какво правят и къде ходят. Дали имат духовник, дали падат в смъртни грехове. Нищо не ги интересува от това. За съжаление.

 – Послушанието е близнак на търпението. Правилно ли е това?

– Много правилно. Старецът Йосиф Пещерник казваше шеговито: „Добродетелта няма звънци! Добродетелта има търпение”. Нашите старци имат такова търпение, че могат да простират ръце и да покриват цялото братство и заедно с това всички техни духовни чеда в света. За да издържиш всички тези проблеми и помислите на всички твои духовни чеда – въобще на тези, които се изповядват при тебе – трябва да имаш голямо търпение. Най-голямото благословение, най-великите Божии дарове идват, когато човекът претърпява скърбите и особено неправдата. Когато го онеправдават и той съзнателно не протестира, не крещи. Естествено не казваме човек да не защитава своето право, а да не стига до крайности. Например една снаха може да прояви търпение спрямо свекървата си. Това е една реалност често срещана днес.

 – Намесите на третите лица, при съпрузите, за което казахме…

– Именно. Голямо мъчение. Тези снахи, които претърпяват такива изпитания, такива изкушения, придобиват такава Божия благодат, получават толкова голяма благодат и виждаш, че наистина са благословени души. Спасяват и семейството така.  Защото, ако някоя друга на тяхно място не прояви търпение и се възпротиви и отритне всичко, би могла да разруши дома за един час. Търпението спасява. Ще дойде час, когато и свекърите ще разберат и ще признаят колко проблеми и колко горчивина предизвикват, намесвайки се в живота на съпрузите. Търпението с други думи бива възнаградено от Светия Бог, защото тази жена, която претърпява, приема благодат, но и от друга страна спасява и семейството от разпадане.

 – Нека поговорим за връзката, която вие и всеки светогорец имате със Света Богородица.

– Тук е нейната Градина и ние сме нейни чеда.

Веднъж един светогорски монах бил болен. За да се изцели, прибягнал към Света Богородица в Тинос. Там от благочестие преспал през нощта в храма. Наистина Света Богородица го посетила, но по един… особен начин. Ударила му една майчинска плесница, казвайки му едновременно:

– Какво искаш ти тук?

– Света Богородице, дойдох да намеря здраве.

– Добре, не можеше ли да ме извикаш и да се помолиш в Градината ми? Всеки ден съм там, заедно с вас. Беше необходимо да дойдеш тук?

Смаял се горкият и се събудил мислейки: „Леле, какъв безумец съм, какво правя тук?“

Такова майчинско отношение има Света Богородица към нас и когато вършим угодни дела пред нея – съгласно нейното обещание- ни дава всичко. Блаженопочившият старец Ефрем Катунакийски казваше: „Имаш изкушение? Хвани Света Богородица за полата и я извикай! Майка е, ще те чуе!”. Казваше го така красиво, но и с вяра, че така ще стане. Когато молеше Света Богородица за нещо, тя му го даваше.

Има един разказ за поразително видение със светогорските отци и Пресвета Богородица, която бива изобразявана много пъти и като Игуменка на Света Гора, с жезъл и мантия. Тя надзирава, бди, грижи се за своите деца. Един старец видял това поразително видение:

Беше дошло, казва, Второто Пришествие, бъдещия Съд. Света Богородица като Игуменка минаваше през гробищата на св. манастири, през скитовете, през пустинни килии, където имало гробове на отци. Както минавала през мястото на упокоението на отците, почуквала с жезъла си гробовете и отците възкръсвали! Поразително видение… Всички възкръснали отци следвали Света Богородица, която вървяла отпред и така се оформило едно голямо паство, паството на Пресвета Богородица. Светогорците били и са нейни деца, които водила и води в царството небесно. Превъзходно видение. Но в някои от гробовете Света Богородица не вземала отците. Оставяла ги там. Това били монасите, които не внимавали в живота си, които не пазели монашеските обети и монашеските задължения. Те викали, молели, плачели, умолявали: „Вземи и мен, Света Богородице! Взе и мен с теб!“ Но тя не ги вземала и оставали там, плачейки, отделени от голямото братство, дружината на Пресвета Богородица.

Всеки светогорски монах чувства Света Богородица като своя Майка. Каквото и да я помоли с вяра и чистота, Света Богородица ще го удовлетвори, но и той се труди винаги с живота си да ѝ е благоугоден. Тоест полага усилия животът му да е такъв, че да не наскърбява своята Майка.

 – Бих искал да попитам всички светогорци – чрез вас – какво преживявате нощем с молитвата ви, какво преживявате? Още нещо: освен конкретната молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, ако оставите сърцето ви да избухне пред Бога в един синовен изблик към Отца, какво ще Му каже?

– Да, много е благословен часът на молитвата. Това е часът, в който монахът общува с Бога – своя Отец, и Той приготвя и записва в душата божествени мисли, които в друг час не можеш да намериш. Душата става възприемник на небесните послания, в онзи благословен час. Затова най-големият учител на човека е молитвата. Всички примери от Св. Писание ни показват, че Бог предава Своите послания на човечеството в часа на молитвата. Затова онзи час е свещен и този, който култивира молитвата, има божествени посещения и божествени дарове. Молитвата е термометърът, който измерва светостта и чистотата на човека. Тоест ако бе възможно – което естествено не е – да измериш молитвата си – щеше да разбереш къде се намираш. В полунощ Светият Бог дава възможността на монаха да пообщува с Него. Той Го моли: „Запази, Господи на милостта, ума ми чист, за да слиза в душата ми и да се съединява с нея и оттам да отправя към Тебе благодарствени и славословни песни, защото Ти, Господи, си удивлението на Ангелите и на всяка  душа, която Те обича искрено”. Когато умът влиза в дълбините на душата, тогава молитвата придобива голяма сила и сърцето се разтърсва и гори от любов към Бога. Тогава душата казва на Господа: „От дън душа викам към Тебе, Господи.  Господи, чуй гласа на молитвата ми.“ Това, което душата вижда  вътрешно – чрез своето зрение, тоест чрез ума – е една превъзходна гледка. Но умът не се задоволява с това. Възпламенява се от любов  към Бога, излиза за среща с Господа и тогава небесното и земното се съединяват! Бог е безкраен и вездеприсъщ и душата е Негов образ и след като се съединява с Него, излиза сред този безкрай. Не знае дали се намира на земята или на небето. Онова, което само знае, е, че живее с Бога, бидейки силно променена. Нека внимаваме в увещанието на авва Исаак: „Помири се със себе си и с теб ще се помирят небето и земята.  Постарай се да влезеш в стаята на сърцето си и ще видиш небесната стая…”. Св. Василий Велики говори за връщането на ума и затварянето му в дълбините на душата: умът, който не се разсейва и не се разпръсква от сетивата в света, се връща към себе си и оттам се издига към Бога. С тази красота, той, блестейки, забравя дори самото си естество. Не се увлича нито в грижата за храната, нито в попечението за дрехи, а след като престане да се занимава със земните удоволствия, насочва целия си усилие цялото към придобиването на вечните блага. Това казва св. Василий. „Душата излиза от срещата с Тебе, Господи наш Иисусе Христе, облечена в смирението и благодарност и по безкрайната Ти милост възпява Твоето Пресвято Име, на Отца и на Пресветия Дух, на едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки веков, амин.“ Всяка вечер – в това нейно общуване – душата има и различна „тема”.

 – Тоест не „скучае”.

– Никога.

 – Има разнообразие в общуването ѝ с Бога.

– Радва се да се изследва името на Бога и всеки път Бог записва нещо в душата.

 – Едно послание, както казахте.

– Всяка нощ Божията благодат в часа на молитвата разтваря в душата една книга. В тази книга се записват всичко, което Божията благодат пренася в душата. Тези думи, които се пишат в душата – за да се изразим по-точно – това, което душата живее, не е нейно, а дар на благодатта на Светия Дух, която влива в душата Божието слово. Това, което живее душата, е тълкувание на Божието слово, което тя разбира напълно, защото идва в нея не като сухо знание, а като светлина, като радост, като мир и истина. Сам Господ предава на душата Евангелието. Господ каза: „Аз съм пътят и истината и животът…” Благодатта на Светия Дух е една вечнотечаща река, която напоява божествените насаждения. Тя напоила духовните градини на св. отци и така те богословствали и изтълкували Евангелието и изпълнили Божиите заповеди. Всяка душа – когато в нея почива Божията благодат – става причастна на божествения дар, съгласно нейната чистота и възприемчивост. Всяка душа, която се подвизава, става едно малко евангелие, защото с живота си повтаря учението на Христос и проповедта на богоносните отци. Чистата душа изпълнява непринудено Божиите заповеди. Истинският живот на душата е изпълняването на Божиите заповеди. Душата разбира много добре това, което Господ рече: „Игото Ми е благо, и бремето Ми леко”. Разбира също така и думите на псалмопевеца: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ…” Подвизавайки се по този начин, душата придобива във времето на своя живот опит, който се предава и на следващото поколение. Следователно, целта на живота ни е да се напрягаме духовно, за да оставяме свободно и чисто пространството на душата ни. Да бъдат бели страниците на душата ни, защото върху тези бели страници Божията благодат изписва и благоукрасява новия човек, възродения и небесния. Ако страниците на душата са пълни с лукави помисли, естествено няма да има място за Божията благодат да даде своето благословение, за да даде душата 100-кратен и 60-кратен и 30-кратен плод. Жалко е душата да стане ялова и безплодна и да я задушават плевелите на лукавите помисли. Да задушават доброто семе. Затова нека напоим душата с росата на благодатта на Светия Дух, за да става всяка нощ душата ни една страница от Евангелието! Така в края на живота ни ще стане една малка книга, една благоуханна градина, откъде ще отправя чисто благодарение и славословие към Иисус Христос, Спасителя и Избавителя на душите ни, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение во веки веков, амин!

превод: Константин Константинов

Реклама