Който приеме дете в Мое име…

Автор: прот. Андрей Ткачов

В Евангелието пише: „Иисус рече: оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мт 19:14). И още „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил.“ (Мк 9:37). На пръв поглед е ясно, че става въпрос за хора, които осиновяват изоставени деца. Особено голям подвиг извършват хората, които вземат негърчета, китайчета – деца, които очевидно не са техни, но те ги вземат и отглеждат. Това у нас (в Русия) не е много разпространено, но го има в по-космополитни страни, например в Америка, в Австралия. Евангелският текст е ясен – вземаш дете в името Христово в дома си, да го възпитаваш, все едно си приел самия Христос. Не е ясно за кого това ще е по-полезно – за детето или за новите му родители. Защото и без тях държавата все някак ще възпита детето. Навсякъде има домове за изоставени деца. Но хората в тези държави вземат деца в изпълнение на Христовата заповед.

Във връзка с този Евангелски текст един човек ме попита: „Може ли да възприемам своето дете по този начин?“ Осъзнах въпроса му, беше много добър въпрос, който съдържа в себе си половината от добрия отговор. Отговорих му: „Да, може, наистина може.“ Поглеждаш детето, родено от теб и си даваш сметка, че не си наясно как се е появило то. Знаеш с какви действия се зачева детето в утробата на майката, знаеш, че си участвал в тези действия, но в действителност нищо друго не знаеш. Както пише в Книга на Еклисиаста (или Проповедника): „Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко.“ (Екл. 11:5). Тайната на брака ни е ясна, знаем сладостта, знаем и съня, както пише Соломон, но повече нищо не знаем. Всичко останало извършва Господ в тъмнината на утробата, като в тайнствена пещера и там расте нов човек. Той се ражда и е изцяло различен човек, нищо, че е мое дете.

Прочетох някога в една енциклопедия за обред при хиндуистите и направо застинах: таткото трябва да вземе пет или седемгодишния си син и насаме да му прошепне велика тайна, нещо като свещена формула: „Аз и ти сме едно, ти си мой син, ти си моя плът“. Нашите татковци обикновено не ни говорят така и това е много тъжно. Но ето, този баща ме пита: „Може ли аз да се отнасям към сина си или дъщеря си като към човек, който съм приел от Господа, защото е писано: „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема?“. Аз разбирам, че това е друг отделен човек. Роден е чрез мен и жена ми, и е наша плът и кръв, но като личност е друг, различен, неповторим и ние трябва да го възпитаваме, поемаме задължението да го възпитаваме по Божия воля.“ Това е изключително важна мисъл, която е изцяло чужда на съвременното човечество. Защото ние казваме: „Искам да СИ имам дете.“ „Искам да СИ родя дете“, казва жената, „даже без съпруг, от донор, но за СЕБЕ СИ“. Това е против всякакви закони, срещу всички Божии наредби.

При евреите има свещен обред – когато детето се роди, се отнася в храма и се дава в ръцете на първосвещеника или свещеника. Той го взема и това ясно означава за родителите – „Детето ти не е твое. Бог ти го дава, а ти го връщаш на Бог“. Принципно детето е твое, не ти се иска да го даваш, обичаш го, притесняваш се за него, искаш да е с теб, но сякаш го откупваш. Имат обред като откупване на първородно дете. Това е показвало на евреите някога, а днес на нас, че имаме децата си от Бога и принципно сме длъжни на Бога да ги дадем, да ги възпитаме по Божия ред. Сякаш Господ казва: „Давам ти дете, възпитавай го както Аз съм наредил, после ще отговаряш за това, разбираш ли?“ А ти сякаш отговаряш: „Разбирам, Господи, разбирам. То е и Твое, и мое, затова ще го възпитавам както Ти искаш.“ Това е идеалният вариант. Т.е. Господ казва: „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“. И за целта дори не е необходимо детето да се взема от дом за изоставени деца. Трябва на собствените си деца да гледаме като на деца, които сме взели от Господ, Който сякаш казва: „Това са моите деца, вземи, възпитавай, а като приключиш, ще ти искам отчет за тях.“ Красива мисъл, грандиозна идея. Трябва да се стремим към нея.

Вашите деца не са ваши, а Божии деца, Той ви ги е дал. И по принцип трябва да ви бъдат взети, за да не мислите, че са ваши, а после да ви бъдат върнати, за да ги възпитате правилно и накрая да дадете отчет за възпитанието им. Ако поне малко мислехме в духа на Писанието, ако поне малко навеждаме инатливите си вратове в посока на Библията, за да разбираме смисъла на казаните в нея думи, животът щеше да е друг, не така егоистичен, мръсен и пълен с грехове. Всички, които имаме деца, вече сме ги приели от Господ в Негово име и сме длъжни да ги отгледаме като Божии чеда, дадени ни за възпитание и опазване. А после ще отговаряме за това. Страшно е, но е истина.

превод от руски: Елена Папучиева, https://www.youtube.com/watch?v=KuZxYFS4S3s