Печелим повече от търпението, отколкото от решението на проблема

Беседа на Манолис Мелинос със стареца Маркел Каракалски

 – Старецът Ефрем (Филотейски) предаде ли ви нещо по отношение на нетварната светлина? Например, че нетварната светлина е някакво сияние? Топлина? Радост? Можем ли да я охарактеризираме, за да я опишем?

– Светлина е. Светлина, която просветлява човека и го кара да има друго усещане за този свят. Но за да го разберем осезаемо, поне тези, които сме били на Пасха в Йерусалим, можем да си припомним благодатния огън, който излиза от Пресветия Гроб, когато патриархът коленичи и чете молитвата. Онази светлина дълго време може да се види в свещеното пространство на храма, кандилата сами се палят, лампадите на християните се запалват за части от секундата!

– Даже не те изгаря в първите моменти.

– Няма материално свойство и не изгаря. По подобен начин душата приема нетварната светлина, когато е чиста. Тогава съзерцава нетварната светлина. Човек трябва да има много смирение и чистота. Това е Божи дар. Бог го дава на този, на когото трябва да го даде. Ние не трябва да имаме такива стремежи, за да не изпаднем в заблуди и да не ни сполетят други по-лоши неща.

 – Тези заблуди винаги дебнат и се промъкват.

– Да. Когато човек стане съсъд на благодатта, Бог ще даде наградите и благодатните дарове.

– Тоест ние да не се стремим към тях?

– Не. Те идват от само себе си, когато благодатта на Светия Дух види, че имаме куража да ги понесем, да ги издържим. Бог е богат и иска да ни даде божествени дарове, но не ни ги дава, за да не се навредим духовно, за да не изпаднем в тщеславие. За да ги даде на някои отци, Бог е видял, че са смирени съсъди и чисти и няма да си навредят, няма да изпаднат в тщеславие, а ще принесат полза и на други чрез тях. Затова им ги дал. Не ги дава случайно. Много е опасно. Сякаш търчиш със запъхтян кон. По-добре да имаш по-малки благодатни дарове и да си обезопасен. Ние трябва да се стремим към чистотата на душата, към смирението, търпението, послушанието и към всички добродетели. Оттам нататък Бог си знае. Нито винаги да имаме претенции да намираме прозорливи хора, за да си решаваме проблемите без труд. Проблемите се решават чрез търпението, смирението, покаянието. С чистотата на всеки християнин. Ще ви кажа няколко разказа за отци, които съм записал, от които се вижда, че това, което се говори в Евангелието, в живота на отците става на дело и на практика.

Казваше ми един старец, че четял една светоотеческа книга и докато бил наведен и четял, се уморил и навел малко глава да отмори. Както навел главата, умът му бил „грабнат” на небесата. Озовал се на небесата и видял пред себе си да минават два ангела. Те имали толкова хубаво, толкова светло и бляскаво одеяние, че им се удивил и казал:

– Ангели мои, какво е това одеяние? Каква бляскавост само!

– Така ще бъде и вашето одеяние, на човеците – му отговарят ангелите.

Тоест в другия живот, когато човекът стане нетленен, и той ще прилича на ангел. Ще има хора като ангели на небето. Тогава старецът поискал да снима сцената и спонтанно понечил да извади своя фотоапарат, като естествено никога нямал и никога не бил работил с такъв апарат.

– А-а – му казали ангелите – не се опитвай! Този апарат не ни лови!

Какво да „улови” апаратът? Това вече са сцени от другия свят!.. Нямат никаква връзка с този свят.

– Сега слез, върви да се поклониш на еди-коя си икона на Пресвета Богородица и след това върви в килията си! – му казали те.

Старецът се озовал отново там, където седял, с книгата в ръце! Отишъл веднага и се поклонил на иконата, която му била посочена от ангелите.

Един друг монах минавал през голямо изпитание, защото, докато искал да се подвизава и да напредне в добродетелта, неговият старец не му помагал.  Съветвал се и с някой друг, който му давал кураж, казвайки му: „Тук е наградата ти, тук е спасението ти в стареца ти, ако ще да е строг. Ти придобиваш търпение, придобиваш смирение“. Но той не издържал повече и един ден взел решение да си тръгне. Наистина, когато паднала нощ – било зимно време – излязъл от килията, за да си тръгне. Но отвън, в градината на килията, по Божия икономия стояло едно диво прасе. Веднага щом видяло монаха, не си тръгнало, а го доближило и го гледало. И той го гледал и тогава дивото животно сякаш направило поклон, навело глава и я вдигнало отново! Три пъти направило това. Навеждало се, вдигало отново глава и гледало монаха в очите. Той веднага щом видял това, „се събудил”, проработила веднага съвестта му и си казал в себе си: „Гледай, глиганът ме поучава да наведа глава, да проявя търпение и да се върна при стареца ми, защото тук ще намеря спасението ми”. Променило се всичко в него, изменил се духовно с тази божествена намеса. Върнал се отново вътре и останал при стареца си.

 – Преди да продължите, ви моля в тези случаи, в които хората са покойници, да научаваме, ако е възможно, имената им и мястото на тяхното подвизаване.

– Живи са и двамата, които споменах.

 – А, добре, значи продължаваме.

– Ще ви разкажа сега нещо, което ми каза един старец относно ада. Аз погледнах след това догматиката и наистина пише, че душите на светците и на добродетелните минават през ада, но не остават там, не биват задържани от смъртта. Смъртта е преминаване от преходното към вечното, не е краят. Когато Христос слязъл в ада, всички праведници се втурнали към Светлината и се освободили от оковите на смъртта. А с Възкресението на Господ душите вече не остават в ада. Адът и смъртта били победени. „Смерти празднуем умерщвление, адово разрушение . .” пеем в Пасхалния канон. Душите не остават затворени в ада. Именно от онзи момент, когато човек почине, предвкусва или вечния живот или вечната мъка.

 – „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” Христос възкръсна и разруши всичко това!

– Счупи ключалките на ада. Разбира се, трябва да кажем, че адът не е екзистенциално пространство. Под ад се разбира главно дяволът. Защото той задържа хората, които са се уподобили на него и се отправят към адските мъки. Адските мъки са угризенията на съвестта. Авва Исаак Сириец казва много хубаво в 30-та глава на неговите подвижнически слова, че Бог не наказва, защото е самоблаго Същество. Бог е любов и тази любов действа по двояк начин. Добрите и спасените хора ги весели, оросява, утешава, а неправедните и тези в ада ги изгаря. Защо? Защото идва разкаянието, идват угризенията. По мое мнение, – казва авва Исаак – адът е разкаянието на душата. Защото е съгрешила пред един такъв Бог, пред това свръхсъвършено Същество, пред този благ Отец, Който се жертвал, разпнал, пролял Своята Кръв за нас. Да виждаш вечния живот, да виждаш светлината и ти да се отделяш от всички твои роднини и познати, да продължаваш към тъмнината и да се уподобяваш на дявола. Това не е ли ад? Човекът се самонаказва. Не Бог го наказва. Казах ви, че всичко това, което намираме формулирано в Евангелието и светоотеческите текстове, ми го разказа един старец.

 – Починал?

– Не.

 – Виждаме, че и в наши дни съществуват свети хора.

– Може и да не са се осветили още. Не в това е въпросът. Бог дава известия на един старец не толкова защото е добър или свят, а за да принесе чрез него полза на цялата Църква. За да научат и останалите. Всеки подвизаващ се християнин трябва да има усещане за това какво е рай и ад, ангел и демон. Трябва да знае какво е благодатта на Светия Дух. Тези неща не трябва да остават на рафта, а да станат опитно преживяване на всеки християнин. Бог използва много начини, за да ни поучи на тях. Като чудесата например. Затова стават чудеса. Казваше този старец, че се озовал в едно море – животът ни е море – и там почувствал внезапно да го тегли една сила, на която не можел да се противопостави, да го тегли към една мрачна пещера. Сякаш влизал в кита на пророк Йона. Отдясно, както тази сила го поглъщала, виждал ковчега на спасението, Църквата, Православието, което плавало пребляскаво в морето на настоящия живот. „Не се боя сега“, си помислил и в онзи миг в пещерата напълно го погълнала, този мрак, и без да разбере как, излязъл от другата страна и се оказал вече на брега на другия живот, във вечността. Погледнал тялото си. Тялото ми цяло ли е? Сигурно липсва някой член? Не, всичко е наред. Оказал се нетленен там. Става, продължава, вижда един пазач и по-надолу други монаси.

– Кажи ми, моля те – пита пазача, – къде е църквата?

Искал да стигне в църквата, в царството небесно.

– Ето – му казал пазачът, – това е пътят. Продължи и след малко ще стигнеш.

Там, хоп, свършило видението му. Тоест Бог му показал по този начин как преминава някой през смъртта.

 – Един мост е. Един проход.

– Да. Нищо не е смъртта. Едно преминаване. Вземат те ангелите и приключва. Затова подготвените души на християните не се смущават. Напротив, хората, които не са подготвени, се потят и тревожат, защото в онзи момент на излизането на душата най-близо до тях са демоните. Един много хубав стих от св. Откровение в 20-та глава гласи: „Блажен и свет е, който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт”.  Кое е това първо възкресение? Това е възкресението на душата тук в света чрез покаянието. Когато се покайвам и връщам в пътя на Христос и ставам жив член на Църквата и следователно имам благодатта и всички дарове на Светия Дух. Тогава, понеже грехът в мен е победен, естествената смърт няма власт над мене, не може да ме задържи, а ще отмина директно към Царството небесно. „Блажен и свет е, който има дял в първото възкресение”. Това е най-голямото постижение и най-голямата радост на християните. Те са възкръснали от настоящия живот и ги очаква възкресението вечно близо до Бога.

Един друг старец ми каза следното: видял – казва, – че се изкачвал по една права труднопроходима пътека, какъвто е животът с изкушенията и изпитанията. Тази пътека вървяла по ръба на една бездна и както той се изкачвал с много труд и пот – защото е нужна борба и пот, за да постигнеш твоето спасение, да култивираш вътрешния човек и да прогониш от себе си ветхия човек – до него, отдясно бил ангел-пазител, който го държал, за да не тръгне към бездната, за да не падне. Той се изкачвал, изкачвал, докато стигнал върха. Там съзрял царството небесно. То било както го описва Откровението, с много малки църкви в бял и вишнев цвят, и с покоищата на светците. Вдигнал ръце, възтържествувал и казал: „Да, животът ни е труден, но ни очаква небесно царство, с което всеки християнин ще се удостои, съобразно мярата на своето подвижничество и чистотата, която е постигнал“.

Един друг случай, който не ми го разказаха, а го прочетох в светоотеческите книги, се отнася именно към това царство небесно. Един монах четял в Евангелието от Йоана мястото, където се казва: „в дома на Отца Ми има много жилища” и се опитвал да разбере смисъла на този стих. „Дом на Отца Ми, – казвал, – е царството небесно, но „много жилища”, какво означава? Няма ли са всички да са еднакви и равни в рая? Няма ли да се наслаждават всички на Бога? Ще има разлики?“ Както бил потопен в мислите си, умът му бил грабнат, изпаднал в екстатично състояние и се озовал сред рая. Там негов пътеводител бил неговият ангел-пазител. Ако в града се нуждаем от пътеводител и много пъти питаме как да стигнем някъде, помислете колко повече в онези небесни селения!. Както вървели с ангела, виждат първо една душа, която имала чисто и прозрачно тяло, което даже благоухаело.

– Душо – попитал монахът, – каква борба си водила в света и Бог ти дари такава слава?

– Аз – отвърнала душата, – в света бях монах. Не правих нищо особено. Просто послушание към стареца ми и изпълнявах монашеските ми задължения. Бог от любов и милосърдие ме доведе тук, където ме виждаш.

Продължили по-надолу и видели втора душа, също прославена.

– Ти какво прави в света и как дойде тук?

– Аз първо бях монах, но за нуждите на Църквата ме принудиха и ме направиха архиерей. Колкото можех поучавах Божието слово и помагах на моето паство. Неговата любов и милосърдие ме доведоха тук.

Продължили по-нататък и монахът видял друга душа. Не с предишната слава, но във всеки случай с нетленно и почетено тяло.

– Как се озова ти, в това място на упокоение? – попитал отново.

– Аз – казва душата, – когато бях в света, не правих нищо. При това не можех, защото се родих парализиран. Просто не роптаех и никога не казах „защо, Боже мой, ме направи такъв?”. Бог от любов и милосърдие ме доведе тук.

Искам да направя малко отклонение и да кажа, че никога не трябва да разглеждаме парализираните хора или хората с други увреждания като непотребни, защото виждате Бог как промисля и за тях и какво място им приготвя в рая.

Миналата година тук беше дошъл един поклонник, който един ден, когато седнах и аз малко в архондарика, ме доближи и ми каза болката си:

– Отче, имам една дъщеря на 7 години, момиче, което се роди парализирано.

– Имаш ли други деца?

– Имам едно в лицея и едно в гимназията.

– Слушат ли те тези деца? Уважават ли те?

– Не знаеш ли, отче, как са днес децата?

– Никого не слушат. Нямат уважение към никой.

– Момиченцето ти обаче не прави грехове и нито ще направи.

Тогава набра малко смелост и ми каза:

– Вземам иконата на света Богородица, целувам я аз, целува я и то. Докато пея някакви тропари, пее и то заедно с мене колкото може. Радвам се. Нека бъде така. То ме разбира по-добре от другите.

– Видя ли Божия промисъл? Не се оплаквай и не роптай. Защото то няма да „влезе”  в живота, няма да съгреши. Ще се изтерзае тук, но душата му ще отмине свободна. Тялото му в другия живот няма да е така. Там ще е нетленно и вечно. Няма да съществуват всички тези недостатъци. Ти и жена ти, които се трудите и се грижите за него, чрез това дете ще се спасите! Следователно погледни зад трудностите Божията любов и промисъл.

Всички трябва да я видим и да не презираме, отписваме или да отхвърляме с аборти тези деца, например децата със синдром на Даун и т.н.

Но да се върнем към това, за което говорихме. Монахът продължил по-нататък със своя ангел в рая и видял друга душа.

– Ти – я попитал, – как дойде тук?

– Аз бях глава на семейство. Имах жена и деца. Отгледах ги, ожених ги, устроих ги. В живота си не познах друга жена. Така се озовах тук.

Направи ми впечатление това, когато го прочетох, защото днес младите съпрузи виждате какво правят. Единият насам,  другият натам. Сквернят ложето си. Как да съществува след това любов? Разпадат се семействата. Св. Йоан Лествичник – когато отишли поклонници от онази епоха, 6-ти век, и го попитали какво да правим ние, хората в света, за да придобием царството небесно – казал: „Прости неща. Да не лъжете, да не крадете, да се черкувате. Чуждо нещо и чужда жена никога да не докосвате. Стига ви вашата жена„. Тук препраща към Евангелието, където се казва, че ако спазите това, „не сте далеч от царството небесно”. Ако правите тези прости неща, не сте далеч от царството небесно. В рая сте отсега. Голям грях става, когато човек разкъсва и руши семейния мир и сплотеност. Обществото ни от това страда. Не съществува по-добро нещо от това човек да почита жена си, да почита децата си. Жената да почита мъжа си. Да не ставаме толкова плътски. Стига ви вашата жена. Отново духовникът ще ни наложи въздържание. Да се въздържат съпрузите, да могат да се причастяват. Любовта да напредва, от плътска да става духовна, така че с течението на годините съпрузите да се извисяват духовно и да отдават по-малко значение на плътта.

Продължаваме в рая. По-надолу, в един ъгъл монахът видял събрани много души. Телата им обаче не били така нетленени и прославени както предишните, а по тяхната грубост приличали на нашето тяло. Нямали честта на предишните.

– Вие – ги попитал, – как се озовахте в рая?

– Ние, когато бяхме в света, вършихме всякакви грехове. Няма грях, който да не сме извършили. Но се сподобихме накрая да се изповядаме и така изповядани ни взе ангелът. Затова се озовахме тук.

С тази последна, да я наречем, „гледка“, след като приключило развеждането в рая и Бог му показал всичко, което искал да му покаже, монахът „се върнал отново” в себе си и се оказал там, където бил наведен с броеница в ръка. А расото му било навлажнено от сълзи, от преживяването на рая. Недоумението му относно думите „в дома на Отца Ми има много жилища” вече било решено. Видял ги, записал ги и така и ние ги научихме на свой ред.

Ще ви разкажа още един много хубав случай от Неа Скити, тук на Света Гора. Един от старите отци на този благословен скит бе старецът Аверкий. Той живееше в една пещера, малко по-далеч от скита. Плетеше кошници от клонки, продаваше ги на манастирите за малко сухари и така живееше. Една неделя по време на литургията седял наведен в притвора с броеница в ръка и се молел. Внезапно докато певците пеели Херувимската песен станал, минал през храма, покрай двата хора и влязъл през Царските двери! Папа-Янис, тогавашният ефимерий, прикадявал в онзи час. Аверкий, без да му отдаде значение, направил пълен поклон и извикал силно: „Благослови, благослови, Владико! Да! Да! Виждам, виждам, Аверкий монах. Благодаря, благодаря, Владико!” Отново направил земен поклон, обърнал се и се върнал на мястото си. Отците не разбрали какво станало, от една страна, но понеже не искали да развалят сакралността на момента, не показали своето недоумение, не се смутили, не казали нищо. На другия ден, понеделник сутринта, по пътеките на скита папа-Янис видял стареца Аверкий и го извикал:

– Бре, благословени, какво ти стана! Вчера в онзи час, в който прикадявах и казвах „Помилуй ме, Боже…”, дойде и оплете се в нозете ми и ме обърка? Какво ти стана?

Старецът Аверкий се изумил, защото си мислел, че „това”, което видял, го видели всички заедно с него!

– Ама, папа-Яни, – му казал – ти не видя ли Владиката Христос? Не Го ли видя, че ме извика и ми показа в книгата написано името ми? „Аверкий монах“! Показа ми името ми и аз казах: „Да, да, виждам го, Владико. Благодаря!“ Какво друго да кажа? Ти не ли видя Владиката Христос?

Плачеше горкият старец Аверкий, защото мислеше, че всички били видели Христос. „Не видя ли Владиката Христос?“ Казваше го отново и отново.

Папа-Янис разбрал и не казал нищо. Много се развълнувал и веднага щом монах Аверкий си тръгнал, отишъл и извикал останалите скитски отци:

– Грешка направихме, отци. Ние го смятахме за прелъстен, а той се удостои от сега да се впише в книгата на живота. Внимание, отци, в ума ви! Да се отнасяте с него добре, с уважение, да не стане и да си тръгне този свят човек! Внимание, да не си тръгне благословението от нашия скит.

Виждате, всичко това, което го пише Откровението, не са … приказки. Живеят ги и днес отците! Бог от сега ни записва в книгата на живота. Никой да не прави грешката самичък да се зачеркне. Тук нашата отговорност е голяма. Това обаче има и продължение. Да видите какво постигна и какво прие старец Аверкий, както научих от други лица и други видения. В каливата „Свети Безсребреници”, където днес старец е о. Продром…

 – Да уточним, че се касае за каливата „Св. Безсребреници”, в която живя светият старец Йоаким Специерис и след това неговият калугер, послушникът му, старецът Теофилакт.

– Точно, ще ви разкажа това, което е записал о. Йоаким, още не е издадено. За първи път го казваме сега.

О. Йоаким (първият биограф на св. Нектарий) бе духовник в Атина, интелигентен човек. Написал е много книги – Светли пустинници и т.н.- имаше голямо паство в Атина. През Великия пост слизаше в Атина и изповядваше. Веднъж старецът Аверкий, който живееше, както казахме, в пещерата и бе стигнал до пределна възраст, се разболя. Тогава папа-Йоаким казал на своя послушник Теофилакт: „Да доведем стареца Аверкий в нашата калива да се грижим за него. Аз ще отида сега в Атина за изповеди. Ти се грижи за него, да не би случайно да си „замине” (от този свят) и да не сваря да взема благословението!“ Много се безпокоеше да не би старецът да почине и да не вземе благословението му. „Пази го като очите си“, казал на о. Теофилакт. „Ще се грижиш много за него“. Наистина старецът Теофилакт го обгрижвал с голямо послушание и любов. Но не изминали 15 дена – о. Йоаким бил още в Атина – и старецът Аверкий починал. Когато о. Йоаким се върнал, го намерил в гроба. Какво да прави, какво да прави, започнал 40 литургии. Да споменава стареца, поне така да изпълни любовта, която имал към него. Когато дните минавали и постоянно го споменавал, се случило следното: както о. Йоаким седял един ден в килията, изпаднал в екстатично състояние. Ето как Бог открива това, което иска да открие. Умът бива грабнат! Много са хубави тези екстатични видения! Оставят най-добрите разкази, най-добрите старечници. Това е опитно, приложно богословие. Виждаш цялото Евангелие приложено на дело и нямаш вече съмнения. Отец Йоаким се озовал в рая и както казахме преди за онзи старец, който виждал малките палати-църкви и покоищата на светците – видял и той малкия палат на стареца Аверкий. Приличал на светогорска къщурка с дървена ограда и балкон. На балкона стоял старецът Аверкий. Видял го и го извикал:

– Ела, отче Йоакиме!

Той се доближил.

– Отче Аверкие, чий е този палат?

– Мой е. Светият Бог ми го дари! Качи се горе!

Отец Йоаким се качил на балкона по дървените стълби и видял там всички дървета с наклонени клони до земята, пълни с плодове и то превъзходни плодове, които не бил виждал друг път в живота си.

– Вземи и яж – му казал Аверкий, – всички са мои!

Взел един – приличал на ябълка – и го опитал.

„Какво било това!“ – казал. От усещането на този превъзходен плод се променило цялото му тяло, било напоено от този вкус и благоухание. Това не бил земен плод!. .  След това се върнал отново в себе си. След като поздравил о. Аврекий и взел благословението му, пак се озовал там, където бил. Расото му благоухаело от онова благоухание в течение на 40 дни. Цели 40 дни! Ето какво означава Рай, какво означава вечен живот и какви покоища подготвя Бог за светците Си.

Сега ще ви кажа и за стареца Теофилакт. И той бе свързан с дружината на стареца Йосиф Исихаст. Когато дядо Йосиф (Пещерняк) слезе от „св. Йоан Предтеча”, бе приет за малко в Неа Скити и бе там заедно с о. Теофилакт. Там го сварих и аз. Страдаше от тъмни кръгове от време на време. Когато ги имаше, нищо не можеше да прави. Парализираше се. Седеше легнал. Един ден, понеже имаше една чудотворна икона с всички светци-безсребреници, я взе и им каза оплакването си. С простотата, която имаше това благо старче:

– Свети ми Безсребреници, аз толкова години ви служа и вие не ме излекувахте от този проблем, който имам!

Както седял в леглото, видял „юначетата“ му да влизат.

– Наистина, така наричаше светите Безсребреници – „юначета мои”!

Отпред св. Пантелеймон. Доближават го и тупват в гърба, казвайки:

– Геронда, искаш ли да оздравееш?

– Е, ако и вие искате! – им отвръща.

– Ние можем веднага да те излекуваме, но не ти е от полза!

Веднага щом казали това, се обърнали и си тръгнали.

„Не ми е от полза”, помислил о. Теофилакт, „нещо знаят, за да го кажат това. Следователно нека проявя търпение.“ Наистина проявил търпение и така почина.

От това се поучаваме, че не винаги ни е от полза да бъде чута нашата просба и затова мислим, че Бог не ни отговаря. Печелим повече от търпението, отколкото от решението на проблема. Така трябва да подхождаме.

*Старецът Маркел Каракалски е светогорски подвижник, роден през 1936 г., духовно чедо на св. Йосиф Исихаст и стареца Ефрем Филотейски. Преставя се в Господа през 2006 г.

превод: Константин Константинов