Нашата природа е да обичаме

Автор: архим. Василий Гондикакис

Когато Добрият Пастир зове Своите овци по име и ги води, този призив е влизане в живот на общение. Едно име, дадено на милиони хора, придобива едновременно и уникалност, тъй като един уникален човек бива призван чрез него в Църквата. Всеки е едно уникално име, което възглавява цялото.

Църквата е общност на завършени личности, а не безлична маса, която се състои от части. Личността е Божият образ, който съществува в нас. Това именно разграничава Църквата като общност от личности от обществото на маските. Обществото на маските е съвкупността от идолите, съвкупността от откъслечни хора, съвкупността от изолирани индивиди и затова съвкупност от лъжливи аз-ове. Общността на личностите е истината и за да стигнем до тази истина, трябва да се задвижим както в свобода, така и в любов. Решението на маската е лесното решение, то е решението на неподвижността, на затвърдяването на отдалечеността, на установяването на мъртвешката тишина на инертността на идола, макар и много пъти да се създава впечатление за ред и спокойствие.

Напротив, в Църквата не се самоуспокояваш. Свободата утвърждава или поставя под съмнение във всеки момент изборите и Самият Бог зове към това трайно открито общуване. Най-лошото изкушение не е разривът с Бога, а отхвърлянето на свободата и потапянето в една връзка, където Творецът се възприема като абсолютния Господар, чието неоспоримо превъзходство „разбива“ човешкото битие.

Трябва да се задвижиш в свобода и ако случайно не се задвижиш в свобода, и ако случайно поискаш да отхвърлиш игото на свободата, тогава никога няма да почувстваш пълнотата на живота, динамизма и битката на живота, диханието на Бога, което имаш в себе си, Божия образ, по който си създаден. Без свобода даровете на Църквата към човека ще останат завинаги неактивни и непонятни.

Нашата природа, както казва древната трагедия, но и свети Василий Велики, е да обичаме. Когато човек стигне дотам, да обича, не емоционално, а да почувства това, което Светата Литургия поучава, че другият е моето Аз, тогава отдава битието си на другия.

За светския човек това премахване на индивидуалността е равносилно на катастрофа. Но за църковния човек това движение е равносилно на единението на свободата с любовта. Това е моментът, в който се открива едно измерение отвъд „битието“ и време-пространството. Това е моментът на среща с истинската природа и обожението по благодат. Така идва моментът, в който човекът чувства, че се е родил от любов и целта на живота му е да обича. С любовта той се разширява и получава своите реални измерения. „Живея за другия“ означава живот за моето Аз. Другият не е дори една проекция на Аз-а, а сърцевината на моето Аз. Ако стигна дотук и почувствам, че другите са моето Аз, всъщност бронирам моята личност.

Казват, че мъчениците страдали сякаш са в друго тяло. Тяхната любов се насочила към Христос и когато палачите рязали тялото, те гледали тялото и страдали „сякаш са в друго тяло“. Сякаш изоставили своя  дом, защото любовта им била отправена към Христос. Когато чувстваш, че всички други са твоето Аз, тогава си укрепен и не се боиш от нищо. Тогава си влязъл във вечния живот още днес.

Знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята ни, защото не живеем за себе си, а за умрелия и Възкръсналия за нас и за братята и сестрите ни. Чувстваме, че вечният живот, за който говори Църквата, не е нещо магическо, което вероятно ще дойде след смъртта, а усещане и реалност, която конституира „битието“ ни още днес.

Бог е любов и любовта е вечност. Видяхме, че живеем, защото обичаме братята си. Видяхме, че тези, които ни помагат, са човеците на любовта, тоест смирените, светците. Дори когато си тръгнат от този живот, смиреният, който доближава и целува техните мощи, чувства това, което казва св. Йоан Дамаскин, че материята е изпълнена с Божията благодат. И съкрушеният, когато се докосва до тази материя, се изпълва с благодат.

Когато ние се отдръпваме вежливо, за да направим място за другия, когато даваме възможност на другия да се движи свободно, да живее живота си, ако искате и да сгреши някога, за да намери своето равновесие, тогава чувстваме, че започваме да съществуваме. Истинският човек е роден от Бога, има Божието дихание в себе си, чувства, че се храни от другите и не иска да спре да се отдава на другите, и то безшумно и незабележимо, защото изглежда, че това, което каза Хераклит за природата, която „обича да се крие“, важи и за любовта. Любовта желае да се крие, както Христос пожелал това и за Себе Си, в няколкото години, в които се облякъл в човешката природа.

Силата да живея, да действам, да танцувам, да научавам езици, да уча, да развивам това, което Бог ми е дал, всичко трябва да се кръсти в Църквата, да се осмисли и да загуби егоистичната центростремителна сила, намирайки съответно едно любящо центробежие. Да намерим всичко и след това да го дадем на другия тайно, невидимо, без дори нужда от благодарение. Нека забравим за себе си, нека се зарадва всеки облагодетелстван от моите незначителни дарове, нека живее щастлив, без да помисли отново за мен и нека почувства, че неговата природа и природата на всички човеци е добра природа и даже „твърде добра“. И това съзнание нека се превърне в три думи: „Слава на Бога“.

Това е часът, в който и облагодетелстваният, и аз, и всички ние сме се открили за безкрая. И навярно Бог ще остави някои спомени от един отминал живот, потопен в страх и скъперничество, всякакъв вид скъперничество, само и само за да се питаме во веки веков, как сме издържали да живеем далеч от Него. . .

превод: Константин Константинов