Автор: архим. Василий Гондикакис

Преди няколко години завръщането ми на Света Гора бе една мистагогия. Слънцето залязваше. Морето бе спокойно. Плавахме далеч от полуострова, отивайки с един малък кораб от Уранополи директно в Дафни. Атон изглеждаше като смарагд, целият бе в небесна светлина. Полуостровът Света Гора бе в същия блясък. Манастирите се белееха на брега. Това не бе външна гледка. Нито красота за сетивата. Не бе просто тих момент.

Цялата Света Гора, природата, Атон, манастирите, горите, скалите, бяха изпълнени с тиха светлина, напоени с небесна красота. Планината се откриваше невидимо като истински Свята. Чувстваше, че ако някой можеше да я стрие, като топче пръст, от нея би излязла обилна светлина, благоухание, като онова, което изпълнило вселената в деня на Възкресението.

Светата материя, отдадена на Бога, е изпълнена с Божията благодат.

Душите на светците летят изпълнени със светлина. Мощите на светците излъчват постоянно същия нетварен блясък; гробовете им излъчват неизказано и нетварно благоухание. Красотата на умилението и небесното благоухание изпълват пространството.

Преп. Дамиан през 13 в. бил погребан на няколко километра от манастира Есфигмен и благоуханието на светите му мощи от гроба стигаше до манастира Есфигмен.

Да умреш, да бъдеш погребан, да си заминеш. Да не безпокоиш никого. Да не прекъсваш говоренето на никой; да не му отнемаш мястото. Но да си живял, да си умрял така, че твоето присъствие, като благоухание, от разстояние, вежливо да дава на другия възможността да вдиша божествено ухание. Да се ободри, да живее, да  изчезне от него гаденето, да обикне живота, да придобие самоувереност, да застане на нозете си, от него спонтанно да излезе едно: „Слава Тебе, Боже!“

Такъв дар на божествена красота и вежлива любов те обгражда, живеейки на Света Гора.

Чувстваш, че други са се потрудили и ние влязохме в техния труд.

Красотата на добротата и на любовта на светците те зове, очарова те и те съди.

Истинската красота излъчва любов. И научава човека да обича добротата, себепринасянето, жертвата.

Твоето пребиваване и съ-образяване със светогорския живот се оказва богословско посвещение. Цялата планина с нейната телесна и духовна ипостас, като боготворяща утроба, те извайва, износва за един нов живот.

Вярваш в събитието на Въплъщението на Бога Слово и на обожението на възприетото от Него.

Вярваш и живееш, че Бог е изумителна любов и красота. Проявяването на любовта Му е явяване на красота. И красотата Му е предаване даром на богатството на благостта Му.

Така познаваш Бога Творец като Благодетел и Майстор. Всичко, което е сътворил, е твърде добро. Цялото миросъздание, вселената, е космос, т.е. украшение, божествено украшение.

И самата божествена красота се явява в красотата на тварите.

Красотата не се разбира като естетична категория, а като Божия благодат и енергия, която конституира и крепи света.

И вътрешната връзка между човека и света съществува и се удостоверява от общия произход на богодадената красота, която регулира хармонията на света и духовния мир на вътрешния свят на човека.

Но с греха, с противоестественото движение на себелюбието на прародителите била помрачена красотата на божествения образ в човека. Вътрешният мир бил разстроен. Хармонията била нарушена. Човекът започнал да се страхува и да завижда. Защото красотата, която загубил, като Божия благодат и енергия, му дарява пълнота на живота,  покой и хармонична връзка с Бога, с неговото Аз и с цялото творение. Целият живот бил нечувана и многогласна хармония, отправяна от логосите на тварите.

Затворен сега, след падението, в затвореното и тварно пространство и време, страдал, лишен от възможността да стане причастен на безвремевата и нетварна красота, за която е сътворен.

Но когато времето се изпълнило, Бог пратил Своя Син.

И когато дошъл, когато настъпил часът, Господ пристъпил към Своето Страдание.

И онзи час бил трагичен, съдбовен час. „Сега е съд-кризис на този свят“. Защото обезобразяването на човека от греха било голямо и туморът на нашата грозота  неизлекуван.

Намесата била болезнена, възсъздаването, което трябвало да се осъществи, било тотално.

И когато наближил часът, Господ започнал да се терзае и да моли „Отче, …избави ме от този час. . . но затова и дойдох на този час. . . Отче, прослави името Си“. И завършекът бил „да бъде Твоята воля“.

Така върви към Страданието. И Този, Който бил най-Прекрасният от синовете човешки, нямал нито вид, нито красота, защото взел греховете ни и понесъл  безоóбразието ни. Но след Кръста и смъртта „от гроба за нас изгря“. И ни дари възможността да придобием повторно първосъздадената красота и да живеем в древното блаженство.

Господ, Този, Който по превъзходен начин изпълнил цялото домостроителство на нашето спасение, не украсил с повърхностно благообразие нашата природа и живот, а преобразил цялата ни човешка ипостас чрез Своето Въплъщение, Страдание и Възкресение. „Неизобразимото Слово на Отца при въплъщението от тебе, Богородице, Се изобрази и изписвайки осквернения образ в първоначалния му вид, го съедини с божествената красота. Като изповядваме нашето спасение, ние с дело и слово Го изобразяваме“ (Кондак на Неделя Православна).

Нашето спасение се разбира и преживява в Православната Църква като избавяне от сквернотата и грозотата на греха и съединение с божествената и присносъщна красота.

Сега, целта на живота ни във времето е една – да стигнем до нашия час. И ако се удостоим съзнателно, след борбата и вътрешната борба на личната Гетсимания, да стигнем дотам да кажем: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“, Боже мой“ (Лука 22:42), тогава всичко става красиво. Тогава от тъмницата на относителното и хроничното, което увяхва и отминава, чрез часа на кризиса, който ни разбива и ни възкресява, пристъпваме към  пребъдващата красота – свободата на неизразимото изящество – и към хубостта на безмълвието.

Ако този час на съда продължи един момент, като покаянието на разбойника, или цял живот, като житието на подвижниците, няма значение. Значение има, че човекът може да се спаси, да стане причастен на божествената красота, чрез причастността към Господните страдания, чрез живоносното умъртвяване. Животът на монаха е красив, защото има връзка със страшния час на съда и освобождаването. Животът на монаха е покаен живот, затова и в крайна сметка е живот в преобразяване. Това е живот в аскеза, труд, болка, търпение и сълзи. Затова е увенчан с тайнствена божествена утеха и красота на спонтанност, истина и безмълвие. Това е живот в добротолюбие.

Монахът обича доброто, подвизавайки се. Той е творец. И не води битка просто с цветове, звуци и думи, а със себе си. Извайва себе си. Иска да се отдаде напълно на Бога, за да може Той да го извая. Да каже съзнателно: Но нека бъде не моята воля, а Твоята. Когато постигне това, тогава всичко му се дава в онзи час, без да го очаква.

Целият му живот се запечатва от онзи кръстно-възкресен час. Целият му живот става онзи час, откъде извира красотата на даруваното спасение и зрелостта на вечноживото безмълвие.

Тогава говори, пише, гради или безмълвства с един друг уют, с едно друго укрепление. Защото Друг действа – говори, пише, гради или безмълвства – вместо него.

Всеки час е жертва, негово приношение, затова и проявление на изумителна Красота. Всяко негово изпитание е благословение, затова остава спокоен и признателен. Целият става рана, целият става извор на радование. Живее Разпети Петък и Възкресението в същия час. Всеки час умира и всеки час възкръсва.

Чувства, че живот не е биологичният живот, а и излизането от гроба, победата над смъртта, всеки час.

Всичко е божествен дар, дивно явяване. По думите на Господ „в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете“ (Мат. 10:19). Всичко му се дарява в онзи час, който е безкраен.

Истинският, автентичният монах, истинният светогорец, понеже е истинен, не се преструва на нещо, а движен спонтанно излъчва от цялото си битие вътрешната красота; или, по-добре казано, чрез неговите изпитания и търпение се явява божествената красота.

Младините минават. Остарява. Но се подмладява вътрешно. Става добър старец, тих старец, калугер.

Съществува един покой, една светлина, която не е тварната светлина. Една младост, която е вечност. Един хумор, който цъфти върху твърдия клон на аскезата. Един живот, който извира от гроба.

Светогорецът, освободеният, като безгрижно дете, играе в утрото на Възкресението върху морския пясък, където ходи Възкръсналият Христос. Той е спокоен, защото Господ е умъртвил ада с блясъка на божеството.

Помня успението на о. Исихий преди шест години. Видях го да умира, преди да умре, да се топи от рака. Да остава кожа и кости. Да не се оплаква за това, нито за нищо друго в живота си. Да гледа всичко спокойно. Да се шегува. Смъртта да приближава. Да я приема с радост. Да се смее. Да благодари на всички за грижите. Да моли в даден момент да спрат  нашите грижи, вече не бяха нужни. Дойдоха други да го вземат. Бе в стаята си. Лицето му сияеше. Говореше в мълчание. Започна езика, житието на бъдещия век. Ние искахме нещо да ни каже. Той говореше с неговото отношение.

Оставете ме. Благодаря за всичко, което ми дадохте.  Не искам повече. С вас съм. Не ми говорете повече. Часът приближи. Домакинът дойде. Животът започна. Животът, който съществува в зародиш във временния живот, сега никне в нетварна светлина.

О. Исихий си замина, оставайки. Умря, изчезна в другия, истинския живот, изобилието на славата, което обединява всички нас. Мястото се изпълни с невидима светлина. Пространството се изпълни с неизказано благоухание. Сърцето, душата на хората наоколо го усещаше.

О. Исихий не можеше да излъже, да предаде Истината, защото нямаше никаква идея за себе си. И ни казва всичко ясно с говорещо мълчание и  голямо веселие на  лицето си.

Сега, когато си тръгна, се обяснява неговото мълчание, осезаема е неговата благодат и свидетелство. Говори ни постоянно. Не се подготви за това. В трудния момент Друг говореше, по обещанието на Господ.

Изпълни всички с радостта на лицето си и красотата на изгряващото и залязващото слънце, която Пресвета Богородица му дари.

Имаше пречиста усмивка, която блестеше все повече с приближаване на края. Направи едно изразително движение с вежди и очи, движение, което го отличаваше от малък, когато майка му се грижела за него. Сега една друга Майка Богородица се погрижи за неговото излизане. Не остана изобщо сам. Не остана мъртъв, отделен от живота, утехата, радостта. Стана само едно безшумно преминаване към „многополезното и многосладостното“. Това преминаване стана  повод да снизходи над нас благодат и утеха. Бе едно неочаквано и неизразимо благословение, което Бог прави за Своите светци.

Това преминаване на о. Исихий изразява това, което и Света Гора казва постоянно с цялото си съществуване: съществува една красота, която разрушава смъртта. И съществува едно безмълвие, която е обилие на вечно блаженство и светоизлияние за всички нас.

превод: Константин Константинов