Автор: архим. Георги Капсанис

Ще говоря за благодатни хора на Света Гора. Първо бих искал да кажа, че благодатни са всички християни, защото всички християни имат благодатта на светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на св. Кръщение имат и благодатта на ангелската схима. Разбира се, въпросът е, че поради страстите скриваме тази благодат, както огънят е скрит под пепелта и не се вижда. Но когато постепенно с нашето покаяние, аскеза, духовна борба и молитва отстраним страстите, тогава пепелта на страстите отстъпва и се явява огънят на Божията благодат, който гори в нас. И се явява Божията благодат в хората, които се подвизават по този начин. Тогава хората са благодатни и изглеждат благодатни. Божията Църква винаги има благодатни хора. Те винаги са били солта на земята. Те облагодатили света и придали смисъл и радост на света и на епохата, в която живели. Но и след успението им, с благодатта, която имат, продължават да утешават и да помагат на хората.

Св. Григорий Палама, който днес празнуваме, казва, че Божията благодат се вселява първо в душите на светците и от душите се предава и на телата им. И когато починат, тя остава в мощите им и в гробовете им и върху иконите им и в храмовете, посветени на тях. Божията благодат обитава в лицата на светците и след това и във всичко свързано с тях.

Затова ние, православните, се покланяме на светите мощи, светите икони, свещените храмове. Защото всичко това  са носителите на Божията благодат, която имали Света Богородица и светците. По конкретния въпрос за благодатни хора на Света Гора. Бих искал да кажа, че това, което е мой опит, е и опит на много поклонници на Света Гора. Срещаме на Света Гора благодатни братя; и това именно утешава и поклонниците на Света Гора. Разбира се, когато казваме благодатни братя, нямаме предвид хора, които правят чудеса и знамения, а хора, които имат мир в душата си, имат любов и смирение.

Докато живея на Света Гора, Бог ме удостои да се запозная с благодатни хора и да извлека духовна полза от тях. Трябва да кажа, че монасите на Света Гора, и особено тези с дългогодишна аскеза, имат някои общи черти, които – поне на мен – ми направиха голямо впечатление.

Първата черта е, че нямат никакво самочувствие, нямат никакво доверие в себе си, че имат добродетел. Вършат голяма аскеза, водят голяма борба, но вярват, че нищо не са направили, очакват да бъдат спасени само от Божията милост. Един такъв монах в един скит на Света Гора умираше от неизличима болест. Бе много млад. Знаеше, че е болен от неизличима болест и знаеше, че умира. Бе от добрите и борбени монаси. Малко преди да почине един по-млад монах го попита: „Отче, сега ти си заминаваш. Бих искал да ми кажеш нещо от твоя опит, да ми принесеш духовна полза“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш, брате, че аз се подвизавах в живота ми и с пости и с молитви и с бдения и с послушание, и с Божията благодат, колкото можах, се опитах да спазя обетите на монашеската схима. Но сега не се надявам на тях. Надявам се само на Кръвта на Разпнатия (тоест на Божията милост)“. Това е първият характерен белег на всички благодатни монаси на Света Гора – не се надяват на себе си, на аскезата си, на борбата си, а на Божията благодат. Запознах се с отци, които живяха 60-70 години на Света Гора, които се подвизаваха много, и когато ги питаше за живота им, ти казваха „Животът ми премина без нищо да направя, нямам никаква добродетел и нямам никакъв плод  през цялото това време“.

Помня стареца Авксентий, който почина на 90 год. възраст, преди близо десет години, който бе изключително добродетелен и свят монах. Веднъж – на Неделя Пасха – отците и миряните, които бяха много – като поклонници – в манастира, щяха да пристъпят да се причастят с пречистите Тайни. Преди св. Причастие казах от Царските Двери на миряните: „Ще помоля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. Който не се е подготвил, да се изповяда първо и след това да се причасти“. О. Авксентий мислеше, че говоря за монасите. Бе сляп. Бе първият от отците, най-старият – бе дошъл в манастира през 1917 г. и чакаше реда си да се причасти. Помислил, че искам от отците да се изповядат. Започна се изповядва, публично. И каква бе изповедта му? „Плувам в море от суета. Нищо не съм направил в живота ми. Не зная къде се намирам, нито къде отивам“. И търсеше Божията милост. Това смирение винаги го отличаваше. Затова всеки път, когато го молихме за някакъв съвет, избягваше да ни каже, само казваше: „(Иисусовата) молитва. Молитвата. „Господи Иисусе Христе да казвате“. И „Да четете Евергетинос-а“. Криеше своята добродетел и голямото духовно знание и мъдрост, които имаше.  Живя цял живот наистина скрит от очите на отците, които, макар и да живееха в съседните килии, не подозираха голяма аскеза и борба на о. Авксентий. Имаме достоверна информация, че о. Авскентий се удостояваше всекидневно да вижда нетварната Светлина. Това, разбира се, е нещо поразително, но ставаше, и сме сигурни, че ставаше, защото о. Авскентий имаше предпоставките, за да стигне до боговидение.

Това е нещо, което мен лично ме поразява: Смирението на отците на Света Гора, които смятат себе си за нищо, за „никой“, както казва св. Никодим Светгорец.

В манастира ни имаме и един друг монах, 97-годишен. Той дойде в манастира през 1924 г. бил послушник на приснопаметния, прозорлив и свят игумен о. Атанасий Григориат. Има голяма добродетел и този старец, няма да кажа името му, защото е жив (о. Исихий, вече покойник) помня, когато веднъж му казах, че много се подвизава, той ми отвърна: „Нищо не съм направил. Целия ми живот прекарах в празнословие“. Не смяташе себе си достоен дори за едно кафе да му направим. Ако правим за някой друг кафе, да направим и за него, но само за него – не: никога не поиска нищо. Толкова години, през които съм  в манастира, не поиска никога нито едно расо, един подрасник, нито нищо друго. Носи всичко старо и е доволен. Единственото, за което съжалява, е, че сега не може да изпълнява някакво послушание и че, както казва, „яде даром хляб“. Този старец, с това дълбоко смирение, има много благодат и много мир в душата си. Когато идват миряни да го видят – очевидно Бог го известява – без те да му кажат и да го попитат конкретни неща, им казва това, от което всеки има духовна нужда да чуе.

Един друг монах, който живя в манастира ни и почина преди няколко години, о. Ефрем, и той имаше това дълбоко смирение. Веднъж бе болен в болница „Теагенио“ в Солун. Там го посетих да го видя. Когато се доближих до леглото, вдигна ръце и ми каза: Ела, геронда, искам да се изповядам!“. Започна публично изповедта. Чуваха го всички болни, но старецът го направи с голяма простота, не мислеше, че го слушаха и другите. „Искам да ми простиш, геронда, защото те огорчих“, казваше. Отвърнах му: „Не ме огорчи, аз по-скоро те огорчих, защото може да съм бил малко строг“. И отвърна: „Ти го направи за моето спасение, докато аз те разстройвах поради моите страсти. И това трябваше да го направиш“. Тогава аз се обърнах и казах на миряните, които слушаха: „Виждате ли о. Ефрем колко смирение има и как говори?“. Тогава о. Ефрем се обърна и каза на миряните: „Братя мои, изповядвам ви, нямам никаква добродетел. Толкова години, в които съм на Света Гора, не направих нищо. Моля ви да се помолите за моето спасение!“. И тогава всички миряни трогнати започнаха да плачат, виждайки смирението на един монах, който бе до тях и виждаха колко добродетел имаше и колко търпение проявяваше. Един младеж от персонала на болницата, който се случи да е там, се прекръсти и каза: „Слава Богу, че съществува Света Гора!“ Това е нещо, което излагам от моя личен опит на Света Гора, това дълбоко смирение на всички отци, които смятат себе си за нищо. И то не е нещо фалшиво, не е едно привидно смирение. А реално убеждение, което имат за себе си, истинско смирение, че наистина нямат добродетел и не са дали никакъв духовен плод в монашеския си живот. И въпреки това имат мир в душата си и не се боят от смъртта, защото съвестта ги известява – въпреки усещането, че имат духовна нищета – че имат Божията благодат и Божията милост.

Нещо друго, което ми прави впечатление на Света Гора – и навярно и на вас които сте идвали на Света Гора- е, че отците не са унифицирани, няма „шаблон“- всеки има личен характер, има своята персоналност. И добродетелта и цялото усилие на монаха носят печата на неговата персоналност. Те са спонтанни; никога не искат да  преструват, че имат добродетел; напротив, имат простота и могат да показват  евентуалните си недостатъци, до такава степен, че миряните, след като виждат недостатъците на монасите, да се скандализират. Но на тях това не им пречи, защото искат да показват това, което са, не искат да показват това, което не са. С други думи, съществува автентичност и истинност в отците на Света Гора. Наскоро научих за един монах, който пости много- голям подвижник е – може дни наред да не сложи нищо в устата си, но когато идва в Карея, отива в някой ресторант и пие бира. Прави го, за да се вижда, за да имат хората впечатление, че е нерадив и несдържан монах, който не се подвизава. Така „хвърля пепел“ в очите на хората, за да скрие дългодневните си пости и голяма борба, която води.  Несъмнено сте чували за юродивите в Христа. Съществува и на Света Гора подобно юродство в някои монаси. Затова не трябва да бързаме да правим заключения за монаси, които виждаме да правят малко странни неща или привидно външно създават впечатлението, че не са добродетелни, защото може да правят това, за да скрият своята добродетел и голяма аскеза.

Разбира се, благодатни хора на Света Гора не са само тези, които светът знае за голямата им добродетел, разсъдителност, пророчески дар, но и други отци, които не са широко познати. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, покайват се постоянно за греховете си, за греховете на целия свят. Облагодатяват се постепенно от Бога и Той ги удостоява да имат наистина християнска смърт. В периода, в който Бог ме удостои да живея на Света Гора, видях успението на 15 монаси. Направи ми впечатление, че всички тези отци имаха една изключително добра смърт, въпреки че като хора може  да са имали и някои немощи. Бог ги удостои с голям мир да си тръгнат от този свят, с изповед и покаяние. Някои от тях даже предузнаха своята смърт. Това утешава и нас по-младите, че наистина на тези, които се подвизават, Бог дава благодатта Си и ги удостоява в крайна сметка да си тръгнат от този свят мирно, в благодат, и така да преминат в света на вечността, там, където ни очаква Христос, Света Богородица и светците. Благодатните старци на Света Гора оставят и телата си в гробищата на Света Гора. Костите им много пъти благоухаят. Случи се и в манастира ни,  при ремонт на костницата на манастира, който направихме. Костницата се намира под гробищния храм „Вси Светии“, в който служим всяка събота. Всеки петък вечер служим панихида, по време на която се споменават имената на всички починали отци. Под параклиса почиват костите на отците. Когато реновирахме костницата, костите бяха пренесени в параклиса. В този период който влизаше в гробищния храм, чувстваше много силно благоухание. . .

(от участие на о. Георги Капсанис в предаване на гръцка радиостанция)

превод: Константин Константинов