От съвместна беседа на архим. Варнава Янку и о. Спиридон Василакос

О. Спиридон Василакос:

Светият старец Порфирий (Кавсокаливит) казва:

„Ако човек не разбере дълбочината на религията и не я живее, религията се превръща в болест, и то страшна болест. Толкова страшна, че губи контрол над делата си и става безволеви и слаб, изпитва тревога, стрес и бива воден от злия дух.“

Той говори за тревогата и стреса. Това може и да е въпрос на характера на човека, но може и да е въпрос на възпитание. Много пъти получаваме погрешно възпитание и от Църквата, и от хората, които носят отговорност за нас, влизаме в едно състояние на вътрешен натиск, мъчим се да постигнем съвършенство, но всъщност перфекционизмът е едно самооправдание – искам да не направя грешка. Това е голямо изкушение, нали? Да не искам да направя грешка, да съм ок във всичко, смятайки че мога да го постигна! Но това води постепенно до духовно отклонение, защото се крепим върху нашите духовни сили, а не върху Божията благодат. Въпросът е да намеря Христос, в противен случай ще стигна след това до самооправдание, вътрешен натиск, който непременно ще доведе в началото до тревога, която след това ще се превърне в депресия.

Това, смята св. Порфирий, е зъл дух, идва от злия дух. Защото духовният живот се нуждае от разсъдителност. Човек трябва да освободи душата, за да продължи напред, защото окаяният човек не може да напредне, меланхоличният не може да напредне. И тази негова меланхолия, това неговото тревожно състояние не е просто въпрос на характер, а е погрешно жизнено отношение, не сме си изяснили какво искаме в живота, кои сме, къде отиваме, не сме си изяснили кой е духовният живот, Кой е Бог. Това ни води до подобно състояние.

Старецът казваше, че критерият дали някой става за монах, е да бъде радостен. Това важи и в духовния живот. Ако не сме радостни, ако имаме смут в нас, става някаква грешка, имаме погрешен подход, погрешно отношение, никое състояние не ни оправдава, дори грехът не ни оправдава да нямаме радост. Нито нашият провал, нито неправдата в наш ущърб. Ако нямаме радост, ако нямаме покой в нас, и се терзаем, имаме смут и губим мира, не са виновни събития, а нашият подход. И свети Порфирий го изяснява, като казва – „съществува тази болна тенденция, където влизаш в Църква, започваш да се подвизаваш, но с тревога, губиш контрол над делата си, ставаш безволев и слаб и накрая биваш завладян от злия дух“. Толкова страшно е това състояние.

Това го виждаме и в живота ни. Когато повярваме в себе си, си въобразяваме, че сме някои, че вършим някакво дело, но накрая забравяме Христос и гледаме себе си.

Какво ще рече вярвам в Христос? Някои казват: „Вярвам в съществуването на Бога, че Бог е една висша сила и т.н“. Въпросът е да вярвам в любовта на Христос и от момента, в който вярвам в любовта на Христос независимо дали съм паднал в греха или живея в добродетелта, няма от какво да се плаша. Егоизмът е терорист, той всява страх. Свободният човек чрез Божията благодат и сред греха се радва на Божията милост и покаяние. Радва се, защото не оставя неговият егоизъм да претегля нещата: „Леле, какво направих!“, не си скуби косите и брадата.

Нещо от Патерика. Един монах всеки ден падал в един грях, но ставал, коленичил и се молил. На другия ден същото и така всеки ден. Годините минавали. Грях, молитва, поклони. Дяволът му казал:

– Бре, не те е ли е срам, преди малко извърши греха и сега се молиш?

А монахът му казал:

– Слушай какво ще ти кажа! Тук ти веднъж ме удряш, веднъж аз те удрям, така ще бъде.

Смел бил човекът, а не: „Леле, какво стана, какво си изпатих!“

Защо? Защото вярвал в Божията любов, в Божията милост, имал радостта на покаянието, съзнанието за греха, но и радостта на покаянието. Не е възможно от момента, в който ти е бил дадена една градина, един такъв Рай като покаянието, да влизаш в минното поле на вината. Следователно не вярваш в Божията любов.

И дяволът казал:

– Да се махам, че ще го направя свят!  – и станал и си тръгнал.

Това е християнинът, с неговата радост и  любов „побърква“ дявола. Това е християнинът.

Свети Никифор Прокажени. Той ми напомня много за св. Василий Велики и св. Григорий Палама. Когато починал св. Григорий, от св. мощи, от стаята, в която били, излизала светлина. Св. Василий Велики, в даден момент, когато се молел, хората помислили, че имало пожар, но светлината идвала от неговата молитва, от Божията благодат.

Нима животът не онеправдал св. Никифор Прокажени? Този човек, който живеел такова мъчение? Внезапно неговият послушник – отец Евмений – видял светлина в стаята му. Втурнал се вътре и казал: „Пожар е избухнал!“. Втурва се вътре, отваря вратата и какво да види? Св. Никифор издигнат във въздуха над леглото си. И този, от когото се плашиш, когато го виждаш, бил прекрасен. Защото Божията благодат възстановява човека, красотата на човека, която се криела зад тази неприятна болест, о. Евмений я видял, изумил се, излязъл навън и казал:

– Аз видях славата на моя старец!

И в онзи час се лишил от Божията благодат. Боя се от нашия егоизъм, който ни хвърля в заблуда, както о. Евмений. Боя се Христос, за Който казваме, че е в живота ни, да не се окаже привидение и наше творение. И така, о. Евмений казва: „Аз видях славата на стареца ми!“, тоест моята борба, молитва, духовният ми живот са оправдани. Но с такива мисли потъваш.

Архим. Варнава Янку:

Свети Порфирий говори за същата тревога и нужда от себеоправдание, както казваш, отче Спиридоне: „Аз го видях, аз успях, аз съм пръв!“, това прогонва Божията благодат, но и човекът никога не се успокоява, защото е обърнат към себе си, а не към Христос. Това е нашето голямо мъчение, затова нямаме мир, затова не утихваме, затова не сме спокойни. И как се изразява това?

Старецът Порфирий казва: (Този християнин) „прави поклони, плаче, смирява се ужким, но цялото това смирение е едно сатанинско действие.“

Сурови слова. Сатанинска енергия е този стрес да постигнем нещо, това стягане, това усилие да напреднем още и още и още. Това може да се случи в духовния живот, може да се случи във всекидневието ни, където чувстваме напрежение да постигнем нещо без да знаем къде отвежда, не постигаме покой и не можем да се насладим на живота ни.

„Някои такива хора живеят религията като един вид ад.“

Както казват някои: „Леле, не издържам в църква!“ Но не Църквата е виновна, а начинът на подхождане.

„В църква правят поклони, кръстят се, казват „грешни сме и недостойни“, и веднага щом излязат навън, започват да хулят Бога, когато някой малко ги обезпокои. Вижда се ясно, че тук има демон.“

Този смут и гняв, когато някой ни обезпокои, когато ни онеправдае, показва, че сме завладени от зъл дух.

Духовното състояние на човека се вижда от неговата реакция, например когато той бъде издразнен. Един пример – един монах казвал: „Аз съм лош човек!“ Навсякъде го казвал. Отишъл на един храмов празник, където имало много владици, монаси, игумени. Някой му казал:

– Добре дошъл, лоши човече!

– Ама какво съм направил, че да съм лош човек?!

С други думи, едно е аз да го казвам, друго е ти да го казваш. Там ще се види. Също така имаме една свръхчувствителност, когато някой не ни почете, не ни забележи, веднага се огорчаваме и си казваме: „Какво му сторих? Разстроих ли го? Сигурно не ме разбра.“ И пощуряваме.

„В действителност християнската религия преобразява човека и го изцелява, но най-главната предпоставка, за да осъзнае и различи човек истината, е смирението. Егоизмът помрачава човека, обърква го, води го до заблуда, до ерес. Важно е човек да разбере истината.“

Старецът Евмений, който станал свят след това, минал и през този стадий. Защо? Имал егоизъм, гордост, и отците ни казват, че егоизмът е много опасен, особено скритият егоизъм. Външно може да сме много любезни, открити с хората, но да го правим заради нашия имидж. И веднага щом някой ни засегне, се вайкаме. Смиреният човек е този, който прави грешка, но не се  разстройва, а се покайва. Не е безчувствен, а смирен човек.

И навярно благият Бог устройва нашите неуспехи, грешки, излагане, които са благословение, за да намерим мярата в нас, да поработим, за да намерим това състояние.

Св. Порфирий казва, че егоистът чувства тревога и вътрешен натиск, защото има егоизъм в себе си, който го кара да изглежда във всичко перфектен. Но защо искам да съм перфектен? Затова в духовния живот имат голямо значение подбудите, вътрешното движение. Затова светите отци ни казват по време на изповед да не гледаме греха външно, а да търсим корена, причината, подбудите, а не симптомите. Добре, виждаме греха, но е нужна диагнозата. Коя е причината, кой е коренът? Това подчертава св. Порфирий, да намерим корена и причината. Искаме да сме перфектни – по коя причина? Искаме успехи – по коя причина? И ако не успея, защо се подлудявам? Ако искаме да напреднем по-нататък и издържаме да направим хирургическа намеса в нас да видим какво става, навярно ще се ужасим, ще видим един ужасен егоизъм. Но и това, че се ужасяваме, е грешка, пак е егоизъм. „Егоист съм, такъв съм, онакъв съм, да бъде благословено, Боже, помилуй ме!“ Тази простота, тази свобода е напредване.

О. Спиридон Василакос:

Всичко това, което казва свети Порфирий с Божията благодат, е много дълбоко. Но ще издържим ли днес да изследваме подбудата на молитвата, милостинята, любовта? Какво подтиква вашата молитва, милостиня и любов, съпружество?

Този, който изследва искрено, ще се смири дълбоко. И от това именно имаме нужда. Издържам ли го? Определени пъти прости движения в нашето всекидневие идват да ни покажат, че не издържаме да останем дълго с нашето Аз. Влизате в колата или в дома и първото нещо, което правите, ако няма никой, е да пуснете телевизора или радиото в колата. Защо не оставаме сами? Когато остане самичък, кой се осмелява да погледне своите подбуди? Защо съм в Църквата? Защо съм свещеник? Дойдох да се скрия в свещенството? Или да се открия за Бога? Защо? Защо живея с този човек и какво искам от този човек? Какво правя с него и каква любов искам от него? Смирението на светците ги е водило до единство…

превод: Константин Константинов

Реклама