Св. Литургия наистина е една лудост

От съвместна беседа на архим. Варнава Янку и о. Спиридон Василакос

Архим. Варнава Янку:

„А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата“ (Деян. Ап. 2:44-45)

В книга Деяния на светите апостоли се говори за общежитийния живот. Тук е тайната на Христос, Църквата. Вярваме, че най-значимото нещо, което определя Църквата, е именно това:  едно сърце, единство, общност, този общежитиен начин на живот, и за да може човек да живее това, е нужно да преодолее своята индивидуалност, помисъл, егоизъм, права. Това е аскезата. Аскезата на любовта не се крепи върху справедливостта, какво е мое, какво е твое, кое е моето право, а е способността да превъзмогна неправдата, да преодолея моите тесни граници и да приема другия. Най-голямата аскеза е да можем да сме едно, да има общност. Ако понятието за общност се крепи върху справедливост, тогава не съществува благодат. Благодат съществува, когато превъзмогна неправдата в мой ущърб, моите граници и утеша другия. Когато превъзмогна моята себичност. За да може човек да направи това, е нужно друго състояние, това не е въпрос на интелигентност и логика, а на Божията благодат. Тоест да придобием други сетива, друга логика, за да можем чрез Божията благодат да разберем, че с другия съединява не логиката, справедливостта, а способността да простиш, да се поставя на мястото на другия и да съм снизходителен. Срещаме това в Църквата, всекидневно в човешките отношения, виждаме го и в нас, където, когато бъдем онеправдани, тогава се противим и търсим справедливост. Но това търсене на справедливост е най-голямата неправда, с която онеправдаваме себе си, защото справедливостта за нас е да се освободим от нашето Аз. И това прави Църквата. Помага на човека да излезе от тесните граници на неговата индивидуалност.

О. Спиридон Василакос:

Много пъти кръстът ни се струва неправда. Припомнете си как се чувстваме през Страстната Седмица. Неправда е, Христос бил онеправдан, заклан несправедливо, никога не навредил на никого, винаги изцелявал, обичал хората. Бил оклеветен и онеправдан. Но когато ап. Петър в даден момент Му казал да не възлиза на Кръста, знаете ли как го нарекъл? Сатана. Махни се от Мене, сатана! Не го казал на никой друг.

Един от отците (вече канонизиран) – о. Йероним Симонопетритски, го оправдала и осветила неправдата, клеветата и злобата на хора, които живели около него. Справедливостта е Христос, Кръстът, не може да бъде нещо друго. И когато човек живее това, наистина е блажен и щастлив. Виждаме го в живота на светците. Не мога да забравя нещо. Ходихме в Егина при св. Нектарий, влязохме в килията, където спял, има и един малък салон, в който има някои снимки, най-голямата снимка в салона на светеца е на човека, който го преследвал. Можете ли да си го представите? Човекът, който ви е мразил, оклеветил, причинил ви е болка и да държите негова снимка в голяма посребрена рамка? Да, но това оправдало светеца, което на нас ни се струва несправедливо, това го е оправдало.

Още нещо за свети Нектарий. В живота си претърпял много клевети. Имам чувството, че никога не се помолил да се избави от клеветите. Защото виждал, че чрез неправдите, с които го онеправдавали, бива оправдан. Вече бил болен човек, с рак на простатата, изтерзан и страдащ от болестта в напреднала фаза, но бил оклеветен, от майката на една послушничка в манастира. Св. Синод заседавал по този въпрос, той седял отвън, излязъл един млад дякон, потупал го по гърба и му казал:

– Бре, старче, – светецът го погледнал – прояви малко въздържание!

Светецът го погледнал. Неправда, нали? Нечестие. Светецът му се усмихнал, както винаги се смеел на клеветата, на този, който го клеветил, на враговете си, и казал:

– Имаш право, детето ми!

Младежът понечил да си ходи, да си тръгне, но светецът му казал:

– Ще изчакаш ли малко?

Извадил една снимка от джоба си, негова снимка, и написал отзад: „На човека, който ще напише история в Църквата“.

– Вземи я. Не я хвърляй! Ще ти е нужна. И да помниш един блуден старец!

Той взел снимката. Този дякон, който по-късно станал владика, а след това патриарх, справедливият Бог устроил той да подпише акта за канонизация на свети Нектарий през 1960 г. Това е патриарх Атинагор, който държал тази снимка върху бюрото си, докато почине.

Колко различна мяра за справедливост има светият човек и как в крайна сметка Бог оправдава човека. Бог може да оправдае след векове.

Когато чета за Моисей в Стария Завет, му съчувствам малко. Моисей с едната ръка държал здраво Бога чрез своята молитва, вяра, послушание. С другата държал хората. Между две воденични камъка, които всекидневно го смазвали. Това било една неправда спрямо него. Стигнал до Обетованата земя и не влязъл в нея. Видял я, с око помилвал земята, за която толкова копнеел.

Този Моисей, който не оставял Бога и човека, който бива онеправдан, хулен и анатемосван от  другите, казвал на Бога: „Искам да Те видя!“ Накрая нито Бога видял, нито в Обетованата земя влязъл. И казваш: „Боже, Ти си несправедлив!“, защото виждаш един Моисей да умира пред Обетованата земя и без да види Този, Който винаги се стремял да види. Знаете ли какво е да видиш Бога и Бог да те види? Не искаш нищо друго. Но не Го видял. И чакаш векове наред. И внезапно, хоп, виждаш Моисей на Преображение Господне. Бог Не му дал да Го види, когато Моисей Го молил. „Искаш да Ме видиш? Ще Ме видиш в славата Ми. Там. За да се прославиш и ти. И ти ще видиш славата, и ти ще се прославиш“. Затова му се кланяме и на иконата на Преображение Господне и там реално казваш: „Какъв Бог имаме! Каква справедливост!“ И колко ни онеправдава нашата претенция за една мнима човешка справедливост, която много пъти е толкова куха и празна, защото няма кръст, няма Христос. В Св. Писание, в Новия Завет можем да  видим какво реално ни онеправдава.

Миналата неделя бе посветена на евангелския случай обсебения от зъл дух човек. Стана ми тъжно за тези жители на околността. Те пропъдили Христос, защото изцелил човека. Подразнило ги, че свинете се издавили, но не видели своя човек, който бил здрав, облечен, спокоен, усмихнат. Свинете имали по-голяма ценност за тях, отколкото човека. Но да не би и за мен моят автомобил да има по-голяма ценност от другия човек, който живее до мене? Това лъжа ли е? Ако науча, че съседът ми, който виждам толкова години, се е разболял, няма да ме заболи толкова, колкото когато счупят огледалото на автомобила ми. Кой в крайна сметка ме онеправдава?

Архим. Варнава Янку:

Плод на Петдесетница, плод на Светия Дух, знак на Божията благодат е това – когато преодолеем мярата на справедливостта, в противен случай връзката-отношение не може да съществува, не може да се развие и човекът просто се терзае и уморява. Най-голямата неправда срещу Божия Дух е да оправдаваме себе си, да защитаваме себе си. Това, което освобождава човека, не са трудностите, които го обграждат, а неговата разсъдителност.

Свети Порфирий говори за единството. Ние не разбираме колко поразителен е изразът – „да бъдат всички едно“. С този израз на уста почина старецът.

Да бъдат всички едно. Божият човек се наранява от раздялата и чувства утеха в единството. Казваме, че единството е полезно, без единство не съществува Църква. Най-голямата добродетел съществува в Тялото на Църквата, най-големият дар на Светия Дух е единството. Единство не с принудително съгласие, съществува разнообразие от харизми, всеки има своето мнение, в другостта съществува единство. Ние искаме единство, където да си съгласен с мен, след като ме обичаш, ще се съгласиш с мен. Ако не се съгласяваш с мен, смятам, че ме презираш. Реалното единство е в различността.

Св. Порфирий казва:

„Нашата религия е религия на религиите. Религията чрез Откровение, реалната, истинската религия.“

Реалната връзка с Бога е откровение. Питаме как да убедим младите, които идват на църква? Никого не убеждаваме и никой не ни убеждава, а Бог ни се открива. Просто са нужни предпоставки, за да се открие. Ние си мислим, че ще поучим другия да върши правилното. Просто две неща правим – стремим се да не застанем като пречка за това Божие откровение; и в същото време се опитваме да го насърчим, да го вдъхновим, да създадем атмосфера за тази среща на човека с Бога. Ние като свещеници, педагози, родители, съпрузи си мислим, че ще помогнем на другия, ще го просветлим, но нищо няма да направим, това са празни приказки. Просто вдъхновяваме, за да стане срещата и не затрудняваме срещата, а наистина християнската вяра, както казва св. Порфирий, е дадена чрез откровение.

„Другите религии са човешки, кухи, празни, не познават величието на троичния Бог, не знаят, че нашата цел и предназначение е да станем богове по благодат, да се уподобим на троичния Бог, да станем едно с Него и помежду ни.“

Целта на  духовния живот не е да станем добри, а за да се съединим с Бога, да станем богове по благодат, тоест да придобием връзка с Бога. Църквата няма за цел за да подобри живота ни, да ни реши проблемите, навярно  овече ще ги оплете, да ни изтерзае в смисъл да ни събуди към тази връзка и очакване.

„Но тези неща другите религии не ги знаят. Далечната цел на нашата религия е да бъдат всички едно“

Осъзнахме ли го някога? Чухме ли го някога? Това е целта. Нашата идентичност като християни, като духовни хора се потвърждава, когато се подвизаваме да утешаваме хората и да дойде това единство. Там е и Божият Дух. Където има себичност, защита на нашето Аз, там Бог си тръгва, затова нямаме покой.

„Да бъдат всички едно“ – там се завършва делото на Христос. Нашата религия е любов, ерос, ентусиазъм, лудост, копнеж по божественото. Душата настоява да ги придобие.

Връзката ни с Бога е ентусиазъм, лудост, радост, ерос, любов. Ако живеем това, нещата се опростяват, просветляват се, и знаем да живеем. И вярваме, че най-голямата лудост, най-големия ентусиазъм, който става в Църквата, е в св. Литургия. Св. Литургия е всичко, там разбираш коя е твоята радост, кой е твоята любов, ерос, ентусиазъм и разбираш много добре думите „да бъдат всички едно“, защото чувстваш единството с Христос, чувстваш общението с Христос и разбираш, че предизвикателството е  всичко да стане единство, общение, връзка.

о. Спиридон Василакос:

Св. Литургия наистина е една лудост – как да не се подлудиш, да виждаш в св. Дискос Христос, Света Богородица, ангелските чинове, светците, апостоли, преподобните, живите и починалите да са едно? Именно това живеят хората на Петдесетница.

Ще ви кажа две картини да видите колко прости са нещата. Една жена в своята простота прекара целия си живот по болнични коридори да помага на познати и непознати. Тя живееше със сестра си. Накрая ѝ уредили пенсия, тъй като тя не се погрижила за това. Дават ѝ парите. Гледам себе си – какво щях да направя? Щях да броя парите и да си правя сметките. Тя взема парите в ръце и не ги брои, а се прекръства и казва: „Христе мой, благодаря Ти, че ми даде, за да давам!“ – общо притежание, единство, Божия благодат, Църква, Петдесетница в това просто нещо. Аз какво щях да кажа? „Благодаря Ти, че ми даде, за да имам!“

Когато сестра ѝ умирала, тя се навела над нея, помилвала я и ѝ казала:

– Елени, не се бой и не се притеснявай! Нас смъртта не може да ни раздели! Христос воскресе, любов моя!

Това е Църквата. В св. Литургия казваме: „да изповядаме с една уста и едно сърце“ – това не са думи, поезия, литература, а истина, защото единството на молитвата, единството на сърцето ми със сърцето на другия е в св. Литургия. Затова св. Йоан Златоуст казва: „Върви на църква, не казвай ще остана вкъщи където не плачат бебета, не викат хората, бабите не влачат столове. Там е силата.“ Затова думите „да възлюбим един друг“ са разтърсващ момент. Там чувствам, че един нож се забива в сърцето ми, защото виждам, че нямам тази любов и това единство. Ако не нещо друго, в момента, в който нямам тази любов, поне другият да ми липсва, че го нямам, да го обичам, макар той да не ме обича. В онзи час в древната Църква хора се прегръщали и разцелували един друг. Св. Кирил Йерусалимски казва: „страшното целование“. Това било доказателство за връзката, не било нещо формално.

Ние какво запазихме – външната форма. Знаете ли кой е учителят на външната форма? Иуда, който предал Христос с целувка…

Върху иконата на Петдесетница има един човек, който символизира света и носи корона. Да носиш корона, багреница, да имаш звание, да смяташ, че е оправдан твоят труд, борба, изследване, титул, и да си в едно тясно и мрачно място? Отците казват, че багреницата символизира властта, а короната и вишневият цвят е кръвотечението на душата. Прилича на цар, но душата му кърви, губи дух. И има надпис „Светът“. На този свят били дадени ключове и предпоставки да излезе от своя мрак, да хвърли короната си, да спре кръвотечението на душата си и да направи скок в светлината. Провалът и неправдата е да остана в короната, във властта, в оправданието, в титлата, в признанието. С една кървяща душа и в едно мрачно състояние. Църквата много просто идва и ти казва: това е светът, а Петдесетница – твоят скок. Но трябва да се отрека от моята власт, оправдание, корона, положение, признание.

превод: Константин Константинов