Автор: митр. Антоний Сурожки

Митр. Антоний: Някой от вас пял ли е молитви заедно с децата си?

От публиката: Детето ми се притеснява да пее само.

Митр. Антоний: Знаете ли, аз винаги съм пял фалшиво и намерих утеха в това: колкото и да е страшно да пееш фалшиви ноти, ако ги пееш от сърце, Бог чува само правилните. Затова, разбира се, от една страна по-добре е да не пееш фалшиво. Но дори да не пеете прекрасно, но от сърце, детето ще възприеме това, че да пееш от сърце е по-важно от това да пееш конкретна нота.

Струва ми се, че е важно да се пеят молитви заедно с децата така, че те да пораснат в това пеене и в мелодията, и да възприемат думите в контекста на цялата красота на пеенето. Имам един интересен и силно трогнал ме случай в опита ми.

Имахме един старец тук, Фьодоров. Той от дете пееше в църквата, обичаше и умееше да пее. В някакъв момент се разболя от рак и беше на умиране. Посещавах го. Първоначално аз служех молебен, а той пееше. После служех молебен и се опитвах някак си да пея, а той поддържаше моето пеене със своето. След това повече не можеше да пее. А накрая дойде момент, когато отидох в болницата, а старшата сестра ми казва: „Защо дойдохте днес? Той е в безсъзнание, вече нищо не осъзнава“. Аз се приближих до него и виждам следната картина: лежеше в пълно безсъзнание, а до него бяха жена му и дъщеря му, които по време на цялото му боледуване отсъстваха, едва сега бяха успели да пристигнат от Япония. Те седяха и плачеха, защото не бяха успели да си вземат последно сбогом. Спомних си разни неща, които бях чувал и им казах: „Вижте какво, седнете по-близо до него и аз ще опитам да го върна в съзнание“. Застанах на колене до него и започнах да пея песнопенията от Страстната седмица. И видяхме, как съзнанието му започна да се връща от онези дълбини, в които беше потънало и в един момент той отвори очи. Казвам му: „Павел Василиевич, Вие умирате. Тук са дъщеря Ви и жена Ви – сбогувайте се с тях.“ И те се сбогуваха, а после му казах: „Сега вече си идете спокойно“ и го прекръстих. И той си отиде от съзнателния във вечния живот.

Това нещо ме впечатли за цял живот. Тези песнопения, които той е пеел от седемгодишната си възраст в църквата, така се бяха преплели с него, че успяха да го върнат на земята и заедно с това да го пренесат във вечността.

Ако можете да пеете с децата си, така че те просто с радост да пеят молитви – пейте! Защото може да стане така, че рано или късно, не в такъв трагичен контекст, но все пак в някакъв случай, това да им даде възможност да оживеят.

Понякога не ти стига сила за думи, а мелодията сякаш сама се пее в теб. За думите трябва съсредоточеност, трябва да се държим за тях, нужно е внимание. А когато чувстваш, че нямаш никакви сили, че никак не можеш да се съсредоточиш, мелодията все пак остава. А зад мелодията думите продължават да живеят, и чрез мелодията можеш да стигнеш до думите, когато с думи до никъде не можеш да стигнеш, защото в момента са ти непостижими. Така че – това е много важно.

Ако можете, пейте с децата тази или онази молитва. Има лесни молитви: „Отче наш“, „Богородице Дево“, „Достойно есть“ или други молитви от богослужението, които: първо –  да не са трудни за детето, и второ – да могат да се пеят.

––

Из книгата на митрополит Антоний Сурожки „Брак и Семейство“. Беседи с родители от Лондонската енория, 1996 г., превод: Елена Папучиева