Дяволът се бои от смирения човек

Автор: архим. Ефрем Панаусис

Беседа върху слова на св. Паисий Светогорец

Каквото и да правим, необходими са смирение – любов – благородство. Нещата са прости. Ние ги правим трудни. Колкото  можем, нека правим онова,  което  е  трудно  за  дявола и лесно  за човека. Любовта  и смирението са трудни за дявола и лесни за човека. И един телесно немощен човек, който не може да върши духовни подвизи, може да победи дявола със смирението. За една минута човек може да стане ангел или дангалак. Как? Със смирението или с гордостта. Какво, да не би да са били нужни часове, за да стане Денница от ангел дявол? За секунди е станал такъв. Най-лесният път за спасение е любовта и смирението. Затова нека започнем от любовта и смирението и след това да напредваме и в другите подвизи. Молете се, постоянно да радваме Христа и да притесняваме дявола, така и така му харесват мъченията и не желае да се разкайва

Думите на стареца са мляко за младенците и месо за напредналите. Мляко за всички нас окаяните и духовно начинаещите, които се нуждаем от това духовно мляко, за да продължим, но и месо за хората, които са напреднали в духовния живот и искат да се укрепят в тяхната духовна борба. Това, което ни прави Божии хора, е смирението. Велика дума. Лесно я казваме, трудно я преживяваме и колкото теоретично да звучи, има практическо съдържание. От какво се бои този, който е поставил себе си по-долу от всички? Страхуваме се да не ни кажат някоя дума, да не ни засегнат. Защо? Защото съм поставил себе си нависоко и се страхувам да не падна. Ако поставя себе си по-ниско от другите, къде да падна? Св. Ефрем Сириец казва: ако поставиш себе си в един гроб, къде да те хвърлят след това? Къде да те отнесат? Но ние смятаме, че стоим по-високо от другите, и когато ни засегнат, си мислим, че губим всичко. Една дума ни казват, нещо загатват, и веднага се засягаме. Защото нашето его, този идол на Аз-а ни, както казва Великият Канон, е толкова голям, и  смятаме, че никой не може да го докосне. Тук обаче живеем напълно шизофренни състояния, имаме лъжеусещания, живеем в нашето въображение, а не в реалността. Гордостта, казва св. Василий, е начинът, по който дяволът излязъл от Рая, гордостта била и начинът, по който и Адам излязъл от Рая. Св. отци казват, че това, което пропъдило Адам от Рая, не било толкова падението, колкото неговата неразкаяност и гордост. Бог предупредил Адам и Ева, че ако ядете от този плод, ще умрете, но те не умрели веднага, а им дал още една възможност да се покаят. Той им показал грешката, попитал ги да не би да сте яли  от този плод, но те не се покаяли, а, подражавайки на своя учител, казали: Не аз! Ева, която Ти ми даде, ме завлече! И  когато Той отишъл при Ева, за да даде и на нея възможността, която дал преди на Адам, тя казала: не аз! Змията, която Ти създаде! Неразкаяност „до дупка“.  Нека всеки види в себе си това, което виждаме в първосъздадените хора, тази неразкаяност и инат, които отнасяме с нас в другия свят, е нещо много страшно и ни праща в ада. И ако искаме да видим Бога, ще Го видим само чрез смирението.

Смирението пропъжда дявола и ни прави безстрашни пред него, дяволът се бои от смирения човек. Да знаем, че смиреният човек не е злочест. Смирението няма нищо общо с привидната смиреност, с един човек, който външно изглежда смирен.  Смиреният сред всички харизми, които има, знае да скрива своето смирение. Той е един човек, който минава като тих повей, незабелязан през човешката история, не мечтае да напише история, не иска някоя улица да носи името му, нито  мечтае да му строят паметници.

След няколко дни ще честваме св. Ефрем Сириец, който оставил завет на своето духовно чедо – св. Григорий Нисийски, да го сложат в един чувал, да го хвърлят сред пустинята и никой никога да не го знае. Св. Ефрем бил дякон. Св. Григорий бил епископ и негов старец бил свети Ефрем. Но епископът не проявил послушание, не можел да захвърли  стареца си в пустинята и затова го взел при себе си.  Много е хубава  картината на успението на  св. Ефрем, където слизат монаси от цялата пустиня, за да съпроводят стареца и да вземат благословението му.

„Колкото си бележит“, казва св. Йоан Златоуст, „толкова да си смирен. Когато се изкачваш нависоко, трябва да вземеш мерки да не паднеш. Защото имаш голяма идея за себе си, докато си човек. Виж, днес си богат, а утре си беден. Днес си здрав, а утре си болен. Днес си радостен, а утре наскърбен. Днес си прославен, а утре презрян. Днес млад, а утре стар. Нима нещо от човешките неща остава неизменно? Не сварваме да видим много добре живота ни и той ни оставя като сянка. Защо имаш самохвалство, след като си дим? Човекът се отъждествява със суетата. Дните на живота му са като трева. Изсъхва тревата и цветът увяхва“.

Хубави изрази, които не водят до суета, нито до чувство, че всичко води до един край и няма никаква надежда.

И светият отец продължава: „ако построиш една разкошна къща и не знаеш какво да я правиш сред нейното богатство и охолство, и влезе един крадец и я ограби, не е виновен този, който те е окрал, а ти, който си го предизвикал“.

Сега ще ми кажете, че влизат и в бедни къщи. Въпросът е ние да не предизвикваме, когато в същия момент има хора, които гладуват, но  и хора, които се опиват да се покажат. Ако минете през атинските преградия, ще видите, че  едната къща е почти същата със съседната. Защото, съседът е сложил басейн? Ще видиш какво ще сложа! По-голям басейн!  Ще сложим дървета около басейна? И ние. Всичко това не е нищо друго, а показност. И какво да я правиш, нима с нея ще наситиш душата си?

И свети Йоан Златоуст завършва:

бъди незлоблив към грубите, човеколюбив към онези, които са в по-ниско социално положение. Да утешаваш страдащите, да посещаващ скърбящите.

Това са чертите на смирения човек.

да не презираш никого. Христос се разпна за тази душа.

да бъдем като кълбо, да влизаме навсякъде, а не да отидем в компанията с приятели и другите да казват: уф!, да въздишат и да питат как да мине времето с него. Особено в наши дни, когато се разочароваме от хората, сме  подозрителни към хората, но това е голям грях.

да не хвалиш себе си, нито  другите да подтикваш да те хвалят. Да не приемаш да говорят с неприлични думи

ако говорят пред нас неприлични думи, да обвиняваме себе си, че ние сме им позволили говорят пред нас такива думи. Трябва да ги прекъсваме от самото начало.

да криеш колкото може твоите предимства. За греховете си ти самият да ставаш обвинител на себе си и да не чакаш изобличението от другия.

не бъди строг в порицанията, не изобличавай бързо и със злоба. Защото това е безочие, да не осъждаме другите за малки грешки. Да не увреждаш себе си, искайки да изглеждаш добър пред другите. Важно е на Бога да угодим. И  понеже Той е единственият, Който вижда всичко и чете човешкото сърце, насочиш твоето добро славолюбие към Бога. Как да Му угодиш.

Дяволът се бои от човека, който има тези черти, и не го доближава. Бог да даде на всички нас дара на смирението, защото то не е човешки дар, а Божи дар, дар на Божията благодат, който идва в душата на човека след болезнена и духовна борба. Бог да дава сили и духовна и телесна издръжливост в борбата на всеки един човек!

превод: Константин Константинов