Автор: архим. Ефрем Панаусис

Беседа върху слова на св. Паисий Светогорец

Бог с Въплъщението ни е дал право да се върнем в първата красота, която имахме в Рая, където се радвахме, виждайки Бога. Както казват отците, след Въплъщението нямаме просто това, което Адам вкусвал, но сме в по-привилегировано положение от него, защото сега ставаме съкръвници и сътелесници с Христос. Във вените ни тече Христовата кръв всеки път, когато се причастяваме и тялото ни става тяло Христово, ставаме христоносци и богоносци. Следователно се намираме в по-привилегировано положение от Адам в Рая. И това става благодарение на второто кръщение, както казват св. отци, кръщението на покаянието.

Вижте от какво лишаваме нашата безсмъртна душа всеки път, когато оставаме неразкаяни в греховете ни и по-конкретно всеки път, когато не се изповядваме. Покаянието не е нещо теоретично, както казва и старецът Паисий в една книга, то  е трайно преживяване, животът ни трябва да бъде живот в покаяние, живот в постоянно завръщане. „И грехът ми е винаги пред Тебе“ – ще каже Давид преди много години, помнейки греха си. Не постоянно като вина, защото с изповедта се заличава и трябва да вярваме в силата на Тайнството, като скоба го казвам, защото понякога изповядваме греховете ни, но смятаме, че не са заличени. Ще ги кажем на духовника и той ще направи необходимото. Когато вярвам, че не са ми простени греховете, сякаш не вярваме в силата на Тайнството. Дяволът се опитва да подходи към нас с различни шишенца. Първо, с отлагането, след това със срама, а когато преодолеем и него, ти казва: „И какво разбра? Какъв е резултат? Раната си е там и кърви“. Разбира се, когато грехът е голям, ще има последствия. Сякаш имаш една рана. Лекарят първо обработва раната, но тя уврежда и засяга и други органи. Ако например имам голям егоизъм, духовникът ще ми каже: имаш егоизъм. Но егоизмът е една рана, засяга всички органи на човека – волята, сетивата, езика, начина, по който говоря, по който ходя, по който се държа. Не е възможно тези неща да се променят внезапно, ще има някои  проявления. Тези неща се нуждаят от улягане. Но дяволът ти казва: „Ето, и какво стана? Грехът си е там“. Не е наша работа да знаем какво Бог ни прощава и какво не. Ние отиваме при духовника със смирение и той със страх Божий и разсъждение прочита опростителната молитвата и греховете ни ще се заличат. Добре е да вярваме това, защото в противен случай не вярваме в силата на Тайнството. Греховете се заличават не съобразно това в какъв грях сме паднали, а съобразно колко сме се покаяли. И епитимиите не означават просто: „Направил си това? Ще направиш онова!“ Ако духовникът отсъди и види, че човекът се е покаял, тогава съкращава времето на епитимията и може да му каже: „Утре сутринта върви и се причасти“. Докато на някой друг за някой по-малък грях може да му каже: „Не, детенцето ми, няма да се причастиш!“ Защото не разбираш какво става с теб. И трябва да осъзнаеш неща, които не разбираш. Затова и нямаме една книга за греховете, например относно лъжата, и да търся на лъжа, намирам какво трябва да правя: 50 поклона, 4 сухоежби, 5 пъти „Отче наш“ и край! Не, ще отида при духовника и той ще каже: „Изрекъл си лъжа?“ И аз ще кажа: „Гордея се, че излъгах!“ Друг ще каже: „Съкрушавам се, че излъгах. Чувствам, че си тръгна Божията благодат“. На втория ще каже: „Причасти се, детето ми!“ На първия ще наложи епитимия. Затова духовникът не съди въз основа на това, което чува, а дали вижда съкрушение в човека, че той е разбрал грешката; духовникът не претегля грехове, а покаянието.

Старецът (Паисий) се молил за дявола и в това състояние Бог му открил, че дяволът не иска да се покае.

И ние много пъти проявяваме това духовно безчувствие. Може да се ужасяваме  с това, което виждаме като реакция от дявола, но много пъти имаме духовно безчувствие и не искаме да се покаем и духовно сме мъртви. Въпреки че пием вода, ядем, говорим, ходим, сме мъртви, както казва Христос: „остави мъртвите да погребват своите мъртъвци“. Да сме духовно мъртви, безчувствени, но в същото време да осмиваме другите. И може да сме в храма или да говорим духовни думи, да знаем, че съществува край, смърт, болест, болка, и да осмиваш. Така в твоята неразкаяност се оприличаваш на дявола. Страшно е. Страшно е да го казва човек и още по-страшно е да го преживява.

Това, което не позволява на дявола да се покае, е гордостта.

„Сега се опитва да спечели целия свят. Казва си: “Ако имам повече последователи, Бог ще се принуди накрая да се смили над всичките Си творения и ще включи и мен в това число!” Така си мисли. Затова иска да придобие колкото може повече последователи. Виждате ли накъде бие? Казва си: “Имам толкова на моя страна! Бог ще се принуди да прости и на мен!”

Тук е засегнат един огромен богословски проблем, който занимавал не само стареца Паисий, а цялата Църква. Известната теория за апокатастасиса (възстановяването) на всичко. Пръв я въвел Ориген, когото Църквата осъдила по-късно като еретик. Голям църковен писател, имал голям талант, но го използвал по погрешен начин. Той казвал, че Бог в последния момент, когато види творенията Му да отиват в ада, от любов към творенията Си (ще ги спаси). На земята един баща една майка умира за своите рожби – следователно Бог ще съжали Своите творения и ще сложи всички в Рая, сред тях и дявола. Т. нар. апокатастасис. Тази теория, колкото и блага, красива и емоционално добра да звучи, на дело прави едно много голямо зло. Отменя целия духовен живот, цялата духовна борба. Каква смисъл има да постим, да се подвизаваме, да търчим, да се терзаем, да претърпяваме, да се въздържаме, да се черкуваме, да се покайваме, ако всички, покаяли се и непокаяли се отиват в Рая? Отменя се цялата духовна борба, която Сам Господ ни е преподал. Той ни казва, че насилниците, тоест тези, които  се подвизават, ще видят Бога и ще вкусят царството Божие, няма да влязат тези, които обичат комфорта, а тези, които се борят. В противен случай Христос е изрекъл лъжи. Тази теория въвежда един друг живот, нова църква и ново богословие, които реално не съществуват. Църквата много бързо видяла голямата опасност от едно такова учение и осъдила съчиненията на Ориген и на други църковни писатели, които се опитали да прокарат тази теория, както става и в нашата епоха. Това, което ни спасява, не е, че Бог иска или не иска, Бог иска всички да се спасят, няма някой, който от момента, в който го е създал, да иска да го унищожи, но от човека зависи да оползотвори този дар на Божията любов. Сякаш слънцето блести през прозореца ти, и ти пускаш кепенците. Как ще влезе вътре, как Бог да насили кепенците? Трябва да отвориш, за да ти предаде тази Негова жизненост и светлина.

И Иуда не направи ли същото? Знаел, че Христос ще освободи мъртвите от ада. Казал си: “Ще отида и аз преди Христа, за да освободи и мен”. Видиш ли лукавство? Вместо да поиска прошка от Христа, отишъл, та се обесил

Старецът дава едно друго обяснение – това, което тласка Иуда към бесилото, е неговото страшно отчаяние, страшното чувство, че дверите на Бога вече са затворени. Накрая Иуда прилича на дявола, защото и той остава неразкаян.

Самоубийството на Иуда не е акт на покаяние, нито на разкаяние. Разкаяние и покаяние има ап. Петър. Иуда изпаднал в отчаяние. Вратата на Бога и Неговата милост се затворила.

И да видите, Божието милосърдие огънало дори смокинята, за да го възпре, но той свил краката си, за да не се опрат в земята. И всичко това, за да не отиде да каже едно“прости”. Страшно! Тъй и дяволът, началникът на егоизма, не казва “съгреших”, но постоянно се стреми да придобие все повече последователи.

Смирението обезсилва дявола. Смирението има голяма мощ и обезсилва дявола. То е най-силният шок за дявола. Където има смирение, дяволът няма място. А където не присъства дяволът, естествено е да няма и изкушения. Веднъж аскет мъчел един демон да каже “Светий Боже…”. Дангалакът изрекъл: “Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний”, обаче не казвал “помилуй нас”. Кажи: “Помилуй нас”! Не ще! Ако го беше казал, щеше да стане ангел. Всичко друго казва дангалакът, но “помилуй ме” не иска да каже, защото е нужно смирение

Тази кратка молитва Иисусовата молитва, молитвата на ума, „Господи помилуй“, е превъзходен и поразителен акт на смирение, молитва, която можем да кажем като славословие и моление към Бога. Господи, помилуй! Разбирам, че съм пръст, нищо съм, ако имам нужда от нещо, то е от Твоята милост. Помилуй ме. Разбирам, че ми липсва покаяние и че това, което ще ме върне при Теб, е отново покаянието. Това „помилуй ме!“ има в себе си смирение, любов, милост. Знам, че съм нищожен и искам до Теб да стана човек. Така душата приема голямата милост от Бога.

Много песнопения накрая завършват с „…  велию милость“. Веднъж дали на един монах да пее, песнопението било много дълго, накрая той се обърнал към монаха до него и му казал:

– Ама тук няма ли . . .“велию милость“?!

Не знаел кога ще свърши този „тропар“. Тази голяма милост, за която молим…

превод: Константин Константинов