Автор: о. Харалампос Пападопулос

Колко хора израснаха от деца, научавайки, че високо горе на небето има едно кръвожадно чудовище, жадно за кръв и мъст. Един бог, който реже езици на малки деца, ръце и нозе. Един бог, който като жандарм следи живота на хората и осъжда на вечен ад немощни същества.

Колко души бяха ранени, огънаха се и се пречупиха под заплахите и метафизичното сплашване дори за най-човешките прояви, като обичта, любовта, сексуалността? Навсякъде вини и страх. Един бог, който само да обикнеш не можеш.

Но това ли е Бога, Който Христос ни откри? Това ли е Неговият Отец, Който „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45).

Ще ми кажете сега, как ти дойде всичко това и го пишеш? Да, казал съм го много пъти и съм го споменавал още толкова пъти в беседи. При това, четейки отците на Църквата, всеки път, когато попадам върху един текст, който ми напомня колко изопачихме и изкривихме първоначалното учение на Христос, чувствам отново нуждата да пиша по тези въпроси.

Тук ще ви цитирам просто какво казва св. Исаак Сириец и ви обещавам, че ще публикувам и текстове на други светци, за да се уверите, че сме изкривили – сред нашия юридизъм и морализъм – първоначалното учение на Църквата.

„Изпитанията не идват като отмъщение за действия от миналото, а заради последващата придобивка, която ще произлезе от тях. . .  Бог не е Този, Който отмъщава на злото, а Този, Който го поправя. Първото е черта на злите хора, докато второто е черта на бащата. . .

„И както шепа пясък, която пада в голямо море, изчезва, така и греховете на който и да е човек не могат да устоят на човеколюбивия промисъл и милосърдие на Бога. И както никой не може да прегради с шепа пръст извор с много вода, така не може да бъде победена милостинята на Бога от порока на тварите. . .“.

„Стани проповедник на благостта и любовта на Бога, където, докато си недостоен, Той се грижи за теб, и докато дълговете ти към Него са много, не ти отмъщава, а за малките добри дела ти дава в замяна големи дарове“.

„Милостинята обаче е скръб на душата за немощния. Милостинята се движи от Божията благодат и се отклонява, за да помогне на всички със състрадание и на достойния за наказание не въздава злото  и достойния за похвала изпълва с блага“.

***

Вярвам в Бога, Който ме превишава, Който е необхватен и умонепостижим и добре че не Го разбирам, защото само тогава е истинен. Ако го разбирах, не би бил Бог. Би бил един идол на ума и въображението ми, един идол на думите ми.

Вярвам в Бога, Който е невидим, но видимо в мен, няма уста, но говори толкова ясно в живота ми, няма ръце, но когато ме прегръща, се чувствам щастлив. Дух е, но изпълва всяка клетка на тялото ми. Защото Той създаде душата, Той – и плътта ми. И целия ме обича.

Вярвам в Този, Който понякога ми се струва, че не съществува. Който ми позволява да се карам с Него. Който, докато се отдалечавам, се втурва да ме намери, да ме прибере. Който, докато аз не вярвам в Него,  Той настоява да вярва в мене.

Не е нужно да Го открия с ума, а да Го видя със сърцето. Това не е виждане на очите, а усещане на битието.

Цели месеци и години в изследване и мислене няма да те запознаят с Него, но една сълза, една молитва, един поклон, един изгрев без надежда, един вик „къде си, Господи, дойди. . .“ могат да изпълнят битието ти с Неговото присъствие.

Личната ми агония свършва, когато кажа: „да бъде Твоята воля“. Това ме освобождава от мислите, помислите, натиска в ума и сърцето, нуждата всичко да контролирам, определям и предопределям.

Успокоявам се, че нищо не знам, а Той знае много по-добре от мене. Доверявам Му се, вярвам Му и Му се оставям. Разбивам твърдостта на егото ми, на контрола над всичко и всички, научавам се да губя  по ум и да печеля по  сърце.  Оставям се да усещам и да чувствам повече от това, което мога да кажа. Оставям се да почувствам и да усетя повече от това, което мога да кажа. Оставям Го да ме победи.

Само когато се крепиш върху това „несъществуващо“ можеш да съществуваш.

превод: Константин Константинов

Реклама