Автор: о. Спиридон Василакос

Диоген бил философ от Синоп, Понт. Веднъж през деня вървял с фенер в ръка по улицата. И когато хората видели това, автоматично си помислили, както можем да помислим и ние, че Диоген, учителят, е загубил ума си. Един по-смел човек го доближил и го попитал какво прави с фенера в ръка, докато още има дневна светлина.

– Учителю, какво правиш с фенер в ръка посред бял ден? Какво търсиш?

Диоген се обърнал и му казал:

– Търся човек!

Търся човек. Какво означава това? Означава нещо, което и ние самите много пъти не осъзнаваме, че всекидневно можем да разпръскаме, да умъртвяваме, да го погребваме, да губим човека. Това, което много пъти виждаме в отците на Църквата. Когато говорят за някоя страст, те казват на този, който я има, примерно на този, който има алчност:

– В контейнера с боклуците поради алчност си хвърлил твоето време и душа, и ум, и живот.

Я помислете в колко неща може да хвърляме и да разпиляваме всекидневно човека. Този човек, който губим.

Диоген в своята философия и търсене на истината осъзнал нещо много важно – същността на падението е, че човекът е паднал от височината на любовта, която Бог му е дал. Ако хвърлим една чаша на земята, става на парчета. Същото станало и с човека. Разбил се на парчета. И е нужна голяма борба. Евангелието показва начина, по който ще намеря човека, който загубих и ще го сглобя. Този човек, когото оставих да се счупи на парчета, ще го намеря и ще мога да го сглобя. Това ми дава Евангелието. Не е нещо друго, не мислете, че Евангелието е нещо друго. Но чрез Евангелието си спомнете за Диоген, който държи един фенер, тоест светлина, и с нея търси човека, когото е загубил.

Евангелието е Христос. Той е Светлина и когато идва в живота на човека, му помага да види нещо извън живота си – нещо на небето, отвъд звездите? Не, а му помага му да намери самия себе си, този, когото е загубил, това, което е пръснал, това, което е раздробил, това, което е хвърлил. Нужно е голямо смирение да намериш това, което си хвърлил от себе си, трябва да потърсиш сред боклуците, където си го хвърлил и е нужно покаяние, за да го сглобиш. Знаете ли коя е най-добрата операционна маса? Помисляли ли сте го някога? Защото, за да сглобиш един човек, който е станал на парчета, трябва да го сложиш върху една операционна маса. И тази операционна маса е Кръстът. Затова Христос идва и ни дава кръст, защото върху него, върху кръстния начин на живот човекът може отново да съедини свои разпръснати части.

Кратис, тивейски философ, ученик на Диоген, в много неща не бил съгласен с него. Ако четете творбите му, много малко са запазени, ще си помислите, че той със сигурност е чел Евангелието. Но е живял много години преди Христовото рождение.

Кратис бил много богат. И си представете един богат човек, от онази епоха, който носел отличителни дрехи, живеел в специална къща, имал и много пари. Богаташът от онази епоха правил каквото си иска, имал и власт. Кратис направил нещо. Запомнете Диоген с фенера и това, което ще ви кажа за Кратис, защото ще видите една висша философия, която може да издигне човека до истинското богословие.

Кратис в даден момент продал къщата си, нивите си, обърнал ги в пари и влязъл в една лодка. Учениците му гледали, тогава учениците се отнасяли благоговейно към учителя си, защото всяко негово движение и слово било поучение. Той влязъл в една лодка, съблякъл своите скъпи дрехи, поставил всичките си пари в лодката и запалил всичко. Изгорил цялото си имущество и след това започнал да разпръска пепелта в морето. Учениците стоели на брега и го гледали. Какво казали? Това, което казали и за Диоген. Учителят полудя. Ама възможно ли е да изгориш цялото си имущество? Да гориш дрехите си? Трябва да си луд. Когато излязъл навън, вече нямал нищо, гол излязъл на брега. И го попитали:

– Учителю, какво направи?

И чуйте какъв отговор дал:

– Кратис задържа Кратис. (Ο Κράτης κράτησε τον Κράτη)

Това означава, че човек – този велик философ го проумял – може да се разпръсне върху своите дрехи, пари, къща, работа и така да загуби самия си живот. Колко трагично. Затова той изгорил всичко.

Помня, когато бяхме деца, тогава нямахме телевизор, компютър, мобилни телефони. Оттук, трябваше да обръщаш внимание на нещо и така обръщахме внимание на другия. Така в квартала прозорците бяха отворени. Имахме един самотен човек, който цял ден пееше песни със силно послание. Помня една песен и четейки случая с Кратис, си я припомних. „Ще изгоря парите си“, се пееше в нея. Това бе Кратис. Той се побоял да не разпилее себе си в парите, да не се отдаде на парите, да не се остави на разкоша, да не се изразходва в дрехите и имуществото и  да загуби себе си. От това се уплашил. Я вижте, къде можем да пръснем и да погубим себе си.

Срещаме това в една трагична личност, която Евангелието ни открива. Онзи богаташ, който стигнал дотам да захвърли душата си и да каже: „Душо моя, яж, пий, весели се!“ Той какво направил? Мислел само за яденето, пиенето, насладите и в нищо друго. Както Кратис се уплашил и ужасил, когато разбрал, че може да разруши живота си в парите, този богаташ точно това направил. И така разпилял себе си и нищо не му останало.

Ще ви кажа нещо. Свещениците и владиците в изповедта много пъти са установили това. Днес идват на изповед съпрузи, които може да са заедно от 30 години. И ти казват сега:

– Ама това не е човекът, с който се запознах!

Разбира се, че не е човекът, с който се запозна. Нито ти си тази, с която той се запозна. Защо? Защото и двамата сте разпилели своето Аз. Затова се наложи да носите маска, оттук е логично в даден момент във всекидневието маските да падат и накрая какво видя? Едно безлично лице, едно присъствие, което бе отсъствие. Разбира се, че не е този, с който се запозна. Двама непознати сте. Я помислете, как е възможно, когато съм загубил лицето си, душата си и съм разпилял живота си, да създам истинна и същностна връзка с другия човек? Как може да стане това? Какво да обикне другият, как да ме обикне и къде да ме намери и къде да го намеря? След като всички се разпръснати и разбити.

Помните ли тази хубава песен, в която има малко тъжна нота: „Къде да намеря едно приятелче, което да ми каже, че истински ме обича?

Разбира се, къде да го намериш? Кой да ти каже, че те обича? За да обикна, трябва да улегна, да се уравновеся, да сглобя себе си, да уважавам себе си. Припомнете си какво казва Христос. Възлюби ближния като себе си. Да го обикнеш като себе си. Къде да намеря себе си? Къде съм го захвърлил, къде съм го споделил и пръснал, кое Аз да намеря? И ако не уважа и не обикна това Аз, как е възможно да уважа и да обикна другия? Проблемът е огромен, и въпреки че имаме една традиция, която се опитва да ни задържи балансирани, имаме една вяра, която се опитва да ни задържи съединени, въпреки това от малки разпиляваме себе си. Пръскаме се в хиляди неща. Днес най-добрият брак, който може да сключи един 20-25 годишен младеж, е с мобилния си телефон! Хайде, в най-добрия случай с един компютър. Най-добрият брак. Хубаво ще си прекарат двамата. Ще останат заедно 80-100 години, няма да разберат как е минал животът, единият ще се развали, другият ще умре и историята ще свърши без проблеми.

Виждаш един човек, който не иска да прегърне другия, но по цял ден гали телефона си. Ще ми кажеш: „Технология“. Със сигурност. Но не ние да я следваме, а тя нас. Използваме я? Със сигурност, но не тя да ни използва.

Веднъж дойде един юнак да ми представи неговата годеница. Научих всички програми, които имаше телефонът му. Девойката седеше наблизо. Накрая го попитах как се казва. Защото радостта му бе в телефона.

***

Св. Василий Велики и св. Григорий Богослов били напълно различни, но създали такова духовно и дълбоко приятелство, където се чувствали като едно. Как станало това? Св. Василий пише в писмата си: „Върху две неща работихме, когато се срещнахме. Първото: и двамата обичахме Христос.“ Така знаехме коя е нашата основа, кой е нашият център, коя е вярата ни, любовта ни. И двамата обикнахме Христос. Знаехме къде се намираме. „И второто, открихме истинското си лице един на друг.“ Не сложихме маска. Велико нещо е нашето истинско лице. Да знам къде се намирам, къде се намира другият и да откривам реално това, което съм. Но за да го открия, трябва да имам лице. Но когато нямам лице? Когато съм го разпръснал, какво става тогава? Това е нашият голям проблем.

Ще ви кажа един случай от живота на Александър Велики. Веднъж, когато бил дете, 9-годишен, отишъл с приятели да се къпят в морето. Бидейки наследник на императора, с него винаги имало стража, която да го пази. В даден момент, както играели, някои се къпели, други били отвън. Един негов приятел бил в опасност в морето и започнал да вика за помощ. Александър пръв се хвърлил и втурнал към него. Тогава войниците застанали по средата. Преградили му пътя и не му позволили да влезе, но той им наредил  – сякаш вече е голям и цар – да се дръпнат встрани.  Потопил се в морето и извадил приятели си. Когато излязъл с приятеля си на брега, другите войници му казали:

– Какво щяхме да правим, ако се беше удавил?

Той  се обърнал и им казал:

– Аз искам да съм съучастник в смъртта на приятеля ми, а не зрител на смъртта му!

Улегнала личност, която иска да съучаства в живота на другия, а не да бъде зрител на смъртта му.

Днес повечето от нас сме загубили лицето си. Изконсумирахме го пред екраните. Не сме съучастници, а зрители. Можеш да седиш пред телевизора да гледаш една баскетболна среща и да ядеш чипс и със същото чувство да седиш и да гледаш как някой обезглавява друг. Зрител, хладен зрител. Защо? За да можеш да имаш съучастие, трябва да имаш лице. Да бъдеш себе си. Това може да ти даде сила. Затова днес влизаме в живота на другия егоистично, завоевателно. Никога с любов. Но когато имаш лице и си се борил да го съхраниш, тогава влизаш с голямо уважение в живота на другия. Нека внимаваме особено в това. Какво ще рече да влезем в живота на другия?

Ще ви кажа друг случай, който стана в Америка сред един голям пожар. Виждали ли сте в стари филми, а и в нови, където показват техните квартали, с хубави дървени къщи, с градина отпред, с паркинг. Тези къщи са много хубави, но колкото са хубави, толкова по-лесно горят. Когато има пожар наблизо, веднага се прехвърля от едната къща в другата. В даден момент, истинско събитие, четем го във вестник, започва пожар в къщата, родителите са на работа, търчат у дома, защото вътре е детето им, 10-годишно детенце, на горния етаж, огънят е обградил къщата, пожарната е отдолу, майката крещи, бащата наблюдава с тревога, пожарникарите са опънали платно и викат към детето да скочи, но прозорците са в пламъци. Как да мине през огъня? Страхува се, не го прави. Началникът на огнеборците, който имал опит и бил истински познавач не само на ситуацията, но и на човешката душа, казал на бащата:

– Извикай детето си!

– Моля?

– Извикай детето и му кажи да скочи от прозореца!

– Ама възможно ли е, вие му викате да скочи толкова време и аз ще го накарам да скочи?

– Извикай детето си, както го викаш да отидете да играете! Извикай го!

Бащата какво да прави. Казал:

– Детето ми, много те моля, скочи от прозореца!

Бащата не сварил да довърши изречение и вижда как детето скача от огъня на земята и се спасява.

Знаете ли защо станало това? Защото между бащата и детето имало връзка, защото детето почувствало любовта на бащата. И когато другият е почувствал любовта ти, че имаш връзка с него, дори думата ти може да стане мост, път. Разбирате ли? Когато нямаш връзка с другия, викай му колкото искаш. Кажи му каквото искаш, обещай му каквото искаш, няма да се помръдне. Един глас да чуе от човека, който го обича, на който му пука за него, с който има връзка и автоматично ще направи каквото трябва. Вижте какво означава връзката. И виждаш днес хора да казват: „Ама толкова години е до мен и не ме чува! Не ме разбира!“ Но тук нещо става, имаш ли връзка с другия? Почувствал ли е любовта ти, нежността ти, жертвата ти, търпението ти? Почувствал ли е нещо от тебе? Защото, ако нямаш връзка с другия, не чакай нито да те чуе, нито да те види, нито да комуникира с теб. Не чакай.

Нямаме радост. Виждаш млади хора и не се радват. Защо нямат радост? Защото нямат лице. И резултатът е, че нямат връзка. И когато нямаш връзка, си сам. Ако ще да имаш жена си и десет деца, твоите родители и тъстове и роднини и приятели. Сам си. Ако си безличен, си нямаш връзка с никого. И ако видите реално в Патерика как бива определян адът, ще установите, че се описва и изразява с една дума – самота. Как да бъда с другия, когато нямам лице, когато нямаме връзка, когато години наред говорим и другият не ни чува, когато години наред ни говори и не го чувстваме, какво можем да правим с този човек?

Грехът е пропуск, крах – крах да загубиш живота си, душата си, хората си, своя Бог, себе си, затова ти говори Църквата. Тоест Църквата, Христос ще понесе щета, ако ти обичаш парите? Кой си наврежда? Христос? Църквата? Кой? Ти си навреждаш. Христос от любов ти го казва. Църквата от любов ти го казва. Иска ти да узрееш духовно, иска да живееш, да се зарадваш, да обикнеш, да се влюбиш, да създадеш.  Това иска Църквата. Теб иска Църквата. Теб, където ти и самия себе си не искаш. Това не сме разбрали и казваме: „Оф, пак проповед, пак за греха.“ Ама за теб го казва. Ако другият не го боли за теб, нищо не ти казва. Ако не те обича, не се интересува. Виждате, това е въпросът.

Свети Лука, архиеп. Кримски бил просветлен човек, но преди това се подвизавал, понесъл удари. Той вършел десетки операции всеки ден. Слепите от онази епоха имали едно конкретно заболяване, хващали се за ръце, образували километрична верига и отивали пред вратата му. И той никога на никого не отказал. „Трима човека загубих в операционната, – казва – през всички тези години.“ „Щели са да умрат. Бог щял да ги прибере!“ Нямаше ли да казваме така, ако бяхме ние? „И в крайна сметка, толкова други спасих! Тези щяха да умрат!“ Знаете ли какво направил? Не престанал да се моли ден и нощ за душите им, да ги споменава на св. Литургия. И да го боли за тях.

Защото светецът бил личност, намерил душата си и можел да види човека като душа, като вечност, като уникалност, като Божи образ. Не издържал да загуби някого. Това го разстройвало. Нито изгнанието, нито това, че го обръснали, нито това че му свалили расото, че го мъчили, нито че го осъдили на смърт, нито че го оклеветели на заглавната страница във вестниците, а човека да не загуби, защото го гледал от напълно различно място, отколкото ние днес го гледаме. Много пъти човекът за нас е носна кърпичка, която вадим от джоба за момента нужда, за да я смачкаме, да я хвърлим в кошчето и да вземем друга.

В даден момент една жена, била лекар, го срещнала в  болничните коридори, тя била млада. Светецът винаги носел расо под лекарската престилка. Докато можел да заема висши позиции, не се разделял с расото и иконата на Света Богородица. Тя го доближила и му казала:

– Виж, искам да те попитам като преподавател и като голям лекар някои неща, а не като поп – уточнила тя.

– Попитай ме каквото искаш.

– Имам в мен невероятна скръб, толкова тежка, като надгробна плоча. Къде мога да намеря радост? Какво е това, което ти дава радост?

– Дава ми радост малко литературата, малко поезията, и много хирургията.

Хирург е светецът. И продължил:

– Слушай. Ще ти кажа нещо, сега, ако ти искаш, го задръж, ако искаш, го отхвърли. Аз ще ти го кажа. Много години съм в операционната, повече живях в операционната, отколкото навън, повечето часове от деня съм в операционната, отколкото навън. Много хора оперирах. Хирургията я обикнах, но душата не я изпълва хирургията. Има нещо друго по-висше, по-превъзходно и ценно. Знаеш ли кое е това?

– Кое?

– То е това, което ти загуби.

– Тоест?

– Душата си. Небето, което имаш в теб. Това намери и всичко ще те изпълва и ще те ти доставя радост. Всичко друго да спечелиш, ако тази душа не я намериш, ако не я прибереш оттам, където я хвърли, никога и за нищо няма да се зарадваш. Всичко ще е всекидневни скърби и страсти до смъртта ти.

Затова е нужно да намеря душата, да придобия лице, да създам отношения, да намеря човека, който Диоген търсел…

превод: Константин Константинов