Автор: о. Спиридон Василакос

Св. Григорий Богослов казва, че проблемът на човека е спирането на усилието и на духовната борба. Тази наша неподвижност създава проблеми. Много пъти падението става възможност за духовно мобилизиране, за смирение и за откровение. Затова е много важно да продължаваме нашите усилия и борба.

Четейки Стария Завет, една картина ми въздейства изключително много и ще я споделя. Св. Писание е пълно с картини и звуци, стига да имаш слух, за да чуеш, и око, за да видиш. Коя е тя? Една картина с голяма дълбочина и голяма простота. И всяко нещо в Св. Писание има дълбочина и отражение върху живота на всеки един от нас.

Обед, горещо време, Авраам седи на вратата на шатрата си и очаква да види някой човек, който ще мине, за да може да го приюти. Изглежда много проста картина, но има невероятна дълбочина и открива духовното състояние на Авраам.

Той бил на голяма възраст. Обед, условията в областта, в която живял, са особено тежки, особено по обед, температурата е много висока, той би могъл да стои вътре в шатрата, на сянка по обед да отморява, да си почива. Бихме казали, че има това право, но виждаме един човек, който го е грижа за пътника, за уморения, за гладния и не може да се утеши, ако не утеши другия, не може да отмори, ако не отмори другия. Това е едно жизнено състояние и откриване на душата. Нека видим какво отражение може да има в живота ни.

Аз къде се намирам? Не ми казвайте: „В Тива!“ Намирам се в дълбочината на ума ми, на мисълта ми, на желанието ми, на волята ми, на мнението ми, буквално съм вклинен в себе си. Да видим резултатите от това. Понеже не съм открит, не стоя на вратата, не очаквам да утеша някой, за да се утеша, а се опитвам само да утешавам, да отморявам и да задоволявам себе си, съм вклинен в моите подземия, потопен съм в моя мрак и там реално чувствам безмилостна самота. И не само това. Опитвам се да привлека и другите там, не излизам навън – защото Евангелието е едно героично излизане. Аз не излизам навън, а се опитвам да придърпам и другия в моя мрак, в моето подземие, в моята самота, в едно задушливо, безпощадно и трагично състояние и затова нашите отношения са мъртвородени. Имат срок на годност, умират много лесно, защото, за да мога да създам връзка, трябва да изляза от себе си. Но аз не само не излизам, а дърпам и другия вътре. Оттук това, което днес наричаме връзка, се е превърнало в придърпване на другия, за да задоволи моите искания, да захрани моите страсти, както и другият прави това. За съжаление нещата днес са такива. Това скубане на коси, което виждате между хората, между съпрузи, братя, приятели, не крие нищо друго освен това състояние, това дърпане, дърпам другия към мене, опитвам се да го погълна, да го завладея, да се нахраня, да задоволя страстта си чрез него.

Авраам ми харесва много, защото има духовно благородство. Определени пъти ние – и аз в това число, се опитваме да сме вярващи, духовни хора, но вижте какво правим. Аз съм като бюрото, където отварям горното чекмедже за Бога, но всички други съм заключил с двоен и троен ключ. Да не би случайно Неговата воля да влезе в тях. Докато Авраам има невероятно благородство, той е благороден, открит за Бога. Затова в притчата за богаташа и Лазар Авраам не изглежда, че е в Рая, а че той самият е Рай, един открит човек. На кого ни прилича Авраам? Да помислим малко. Той стои пред шатрата, слънцето го напича, потта му тече и не влиза вътре, чака, а претърпява жегата и чака да приюти и нагости човек. Напомня ли ни за някой? Може да и греша, но Авраам ми припомня много за бащата от притчата за блудния син, който чака на вратата и с поглед закован в точката, откъде синът му се загубил от хоризонта. Следователно Божият човек е този, който има чертите на Бога. Сега, ако бях един много добър художник, но не съм, и ми кажете: „Бре отче, можеш ли да ни нарисуваш този богаташ от притчата? Можеш ли?“ Знаете ли как бих го изобразил? Ще ви кажа. Като една затворена врата. И това е ад за човека, защото е затворен в себе си, в егоизма си, и този човек сам се е осъдил в своето състояние, защото сам е стъкмил ада си. Припомнете си светия старец Порфирий, който много пъти ни казваше: „Бре, Христос не държи някакъв ад в ръка, с който да ни плаши.“ И това е истина. Не е възможно Христос, Който е нашият Рай, да е създател и на един ад. Трябва да потърся твореца на ада. Аз приютявам само страстите си, негостоприемен съм към любовта, приютявам само моите навици и желания, затварям се в това състояние и то в крайна сметка може да се нарече ад.

Отворете Патерика и Синаксарите. Не ги четем заради историята, утре честваме примерно св. ап. Вартоломей и ап. Варнава и преп. Варнава Кипърски, и отворих да видя тяхната история. Не. Не ме интересува историята, не чета за историята, а за спасението и когато отварям Патерика, виждам словото на Христос да става начин на живот. В Патерика какво се вижда? Че адът е изолация и самота. Знаете случая със св. Макарий и черепа на езическия жрец. За мъртвия езически жрец имало смърт, за аввата не. Защото смъртта се затваря в нашето битие, когато ние с нашия егоизъм затваряме всичко там, смъртта се движи в затворената верига на нашия егоизъм. Светците отворили вратата, Бог влязъл, влязла смъртта, но тя не може да устои. Затова и св. Спиридон отива на гроба на дъщеря си, Ирина, и ѝ говори. Светецът не вижда смърт, няма смърт. За авва Макарий няма смърт и когато отива и побутва черепа с жезъла си и му казва: „Какво става, приятелю?“ Черепът отговаря:

– Какво да става, вързани сме един друг за гърба и когато вие се молите, въжетата леко се отпускат, обръщаме се леко, виждаме лицето на другия и се утешаваме.

Адът е самота. Кой я е създал? Бог? Не. Всеки от нас стъкмява своя ад.

Това, което Църквата ни дава, е едно откриване. Постът, аскезата, богослужението е една откриване, т.е. как ще се открием, как ще излезем от черупката ни. И когато оставам затворен в себе си, не е възможно Бог да влезе. Затова Христос се явява като Този, Който хлопа на вратата и човекът осъзнава, че ако не отвори на Бога и не приеме ближния, никога няма да стане човек.

Помня един стих от Зеферис: „В този свят, който постоянно се стеснява, всеки от нас се нуждае от другите. Трябва да потърсим човека, където и да се намира.“

Поетът не философства, а богословства, как ще стана човек, ако не потърся другия, как ще стана човек, ако не се открия за Бога? Как ще стане това?

Аз се затварям в мен, в моя ад, в моята черупка, в моето Аз-че, в моя егоизъм, имам една работилница и създавам лъжливи Аз-ове и маски. Създавам Аз-ове, които са фалшиви, трагични, свирепи, претенциозни, тъмни. Знаете ли колко такива Аз-а съм стъкмил в мене? И онзи човек, който се открива, какво прави? Изповедта какво е? Едно откриване. Човекът, който се открива, открива неговите лъжливи Аз-ове, осъжда ги на смърт, защото само когато бъдат осъдени на смърт и умъртвени чрез духовния живот, тогава ще възкръсне истинският човек, този, който реално си. Стъкмяваме много Аз-ове. Мисля, че съм някой, че съм нещо, но нищо не съм.

Това е духовният живот – опитвам се да се открия, да се освободя, да се изповядам, да изведа цялата мъртвост, всички „гробари“, да ги осъдя на смърт. Това правя в Църквата.

Говорихме за излизане. Бог чака човека, всяка дума на Евангелието е похлопване по вратата ми. Казва ти: „Обикни, бре детето ми! Прости! И на врага си.“ Това какво е? Едно похлопване, за да отворя, защото, ако не отворя да излезе звярът на отмъстителността и агресивността, който имам в мен, той ще ме изяде. Истината е, че се ядем вътре в нас, защото не отворих вратата, не се открих за Бога, да излязат тези зверове, които имам в мен. Не го направих. Ядат ни зверовете, които имаме, и цялото това вътрешно състояние се проявява в нашите отношения. Това затваряне е моят голям провал и грях, но и голяма тирания за хората, които Бог ми е дал.

Въпросът не е само да се откриеш и да излезеш, но и какво ще изкараш. Защото ще излезе това, което имаме в нас. Изключено е да изкараш нещо друго. В отношенията, когато един младеж се запознава с една девойка, показва най-доброто си Аз, но не истинното. Той е любезен, и девойката прави това, но минава периодът на отстъпките и след това идва истината, а не витрината. И се стига до дърпането за коси, за което говорихме. Отците знаят, имат този опит, идват двама хванати за косите и какво ти казват?

– Това не е човекът, с който се запознах!

След това идва и жената и казва:

– Това не е човекът, с който се запознах.

Разбира се, че не е това, което ти показа – едно лъжливо Аз. В даден момент то ще се прояви. Естествено и ти не му показа твоето истинско Аз, нито той яви неговата истина. Тогава защо се впечатляваме?

В Църквата се научаваме да правим това героично излизане от егоизма и да отваряме вратата за Бога, за хората. Но внимавайте в нещо. Въпросът е какво ще изкараме, защото в Църквата се научаваш първо да обработваш себе си, да се обучаваш, да се очистваш, да се просветляваш и тогава да изкарваш нещо.

Какво е убийството на Авел? Нищо друго освен излизане на Каин. Каин имал завист. И нещо по този въпрос. Хората се женят, да видите някои бракове, които сключваме в нас, станали сме кръстници на много бракове. Какво направихме? Взехме ревността, взехме завистта и ги оженихме. Ако видите какви деца ражда тази двойка съпрузи – завист и ревност, ще се ужасите. Каин имал ревност, имал завист, и какво направил? Направил убийство, тоест излязъл, но изкарал своя ад.

Друго излизане – това на мироносиците. Те защо излизат? Каин защо излязъл, какво го изкарало? Неговата ревнива завист и завистлива ревност и това по-късно се върнало обратно като страх и потискане, ужас и депресия. Той извършил убийство. Какво друго очакваш да се върне обратно?

Любовта към Христос накарала мироносиците да направят тази стъпка, това героично излизане. Прекосяват с техния устрем мрака на нощта, стъпкват страховете, преодоляват безсилието, превъзмогват природата и отиват при Този, Който обичат. В тях настава възкресение. Видяхте ли, въпросът не е да изляза, ще изляза, и гневът е едно излизане, а какво изкарва. И словото е излизане, но какво излиза от това? Това правим, първо работим със себе си, водим битка с нашия егоизъм, борим се с нашите страсти. Полагаме усилия, това означава, че обичам. Така мога да обикна другия истински. Не мислете, че любовта е сърчица и цветя, които виждаш навсякъде на екрана. Сърцата ни са пробити, имаме такова коравосърдечие, че не стрела, а вятър не може да мине оттам. Да казваме истината.

Веднъж моят старец беше дошъл у дома. Телевизорът работеше и една девойка казваше на другия: „Обичам те като светлината, като слънцето, като цветята“ и т.н., знаете всички тези неща. Сега как това се превръща в дърпане на коси е друга история. Старецът ги чу и се разсмя. Първи път го видях да се смее силно. И се учудих. Аз помислих, че ще заплаче. И какво каза? Не го попитах, оставих го и какво каза:

– Хм, вие разбирате от любов?!

Любовта е да се качиш на кръста, но правиш ли го? Затова в Църквата се подготвяме за това излизане и откриване, след като първо се борим с нашите зверове. Не да отворим и нашите зверове да изядат другите. Аналогично на това, което си, откриването, което ще направиш, това, което ще дадеш, това ще вземеш. Каин имал ревност и завист и извършил убийство и приел ужас и скръб. Мироносиците любов имали, и какво взели? Възкресение. Виждаш Марта и Мария, сестрите на Лазар. Те скърбели, но оставили скръбта, за да отидат да срещнат Христос и какво приели от Него? Аз съм Животът и Възкресението. Това малко ли е? Въпросът не е само да отвориш и да излезеш, а колко си се борил и подвизавал, за да може да излезе любов към брата и славословие към Бога.

Бог създал Адам. Той можел да го остави „на спокойствие“ в Рая, всичко имал, но как би почувствал любовта, единството в това състояние, какъв живот би бил, ако не се споделя? Това, което не се споделя, не е нито Христос, нито живот.

Бог създал Ева. Адам видял Ева, но не и нейното сътворяване. Бог му дал сън. Бог е и анестезиолог. Внимателно приспива човека, защото някои неща не може да ги види и да ги понесе. Трябва да почувстваме, да живеем тази тайна, която е човекът.

Човекът, който се открива за Бога, се разширява. Света Богородица е Ширшая небес. Колкото повече се откриваш за Христос, толкова повече се отваря сърцето ти, умът ти, постоянно се радваш, защото Христос влиза и разширява всичко. Затова никога не си утеснен. Осъждаме се, ако сме тесногръди.

Голямо тайнство е човекът, по думите на св. Амфилохий Патмоски, и трябва да се открием за Бога и другия човек, за да живеем това тайнство.

Бог можел да създаде друг материал, от който да създаде Ева, но не го направил, казват отците, за да не изглежда, че създава първо Адам и след това Ева. Няма първи и втори. Оттук, взел малко от реброто на Адам, за да чувства постоянно, че нещо му липсва и да желае да излиза от черупката си, да излиза от себе си и да се подвизава за това пълно единство, в което се крие тайната, която е човекът.

Затова ви желая да укрепвате вярата, да живеете в дълбочина Евангелието, да се откриете за Бога, да придобиете този безкрай, който ни дава Неговото присъствие, да обгърнете всички хора и да станете като Авраам един рай!

превод: Константин Константинов