Автор: Морфоски митр. Неофит (Масурас)

За обидите и умението да се избира

Споделен опит за покаянието и прощаването на обиди и как да привлечем благодатната Божия помощ, за да придобием сили да простим на врага и по този начин да изпълним християнския си дълг:

Веднъж по промисъл (не случайно) се оказах при отец Симеон в град Ларнака в Кипър. Той беше иконописец. Нещо повече – беше прозорлив. Виждаше вътре в човека. Но се оказа, че с него сме пълни противоположности по характер. Освен това тогава бях и млад… Помня, че отецът търпеливо изчакваше без да ми прави забележки и едва след четири години за пръв път спомена за един мой недостатък. Характерът ми е рязък, гневлив. Така че е ясно, защо старецът не бързаше да ми прави забележки…

Благодатта си отиде от мен и се озовах в лапите на демон

Веднъж той все пак поговори с мен малко по-строго от обикновено. Аз не подпалих, но се разсърдих. И четири дни изобщо не разговарях с духовника. И знаете ли защо не му проговорих? Защото на четвъртия ден ме посети сатаната. Благодатта си отиде от мен и аз се озовах в лапите на демон. Чувствах се като буболечка и усещах пълната си безпомощност – не само духовно, но и физически. В този ден чествахме паметта на св.Спиридон, Кипърския архиерей. „Свети Спиридоне, запази ме, както си пазил овцете си“ – примолих се. Той е бил овчар и аз взех решение да се смиря като овца. Това беше много важно решение за цял живот. Светиите ни помагат, но най-близките ни помощници в техен образ са духовниците.

Почувствах, че смирението, още повече пред моя духовник, е началото на покаянието. Послушанието към стареца и смирението пред него защитават от сатаната. Сърцето се освобождава от желания, разумът – от мисли и тогава изведнъж разбираш, че ти харесва да виждаш недостатъците си! Да забелязваш в себе си не предимствата и добрите страни, които може би имаш, а именно страстите си да виждаш! Тогава в теб се пробужда дори някакъв инстинкт на ловеца.

А знаете ли в какво е разковничето? Това, което виждаме в себе си, намалява в нас! Ако виждаме нещо добро, за да не се възгордеем, биваме лишавани от положителните си качества. Трябва ли ви такова нещо?! Та това е начало на изкушенията. Въпреки Господнята молитва „… и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия“ сами си докарваме напасти и каним дангалаците, както наричаше дявола преподобния Паисий Светогорец приживе. Исаак Сириец, един от класиците на светоотческия жанр, казва: „Монах, който се хвали, предава себе си в ръцете на дявола“. Ако сами себе си хвалим, какво си готвим тогава? Излагаме себе си на посрамване. Умният човек би ли се изтезавал така? Затова е много важно да се каем, да откриваме греховете си пред духовника и така да се смиряваме. А като начало – да се научим да виждаме в себе си всички тези недостатъци, кривини и душевни рани. Понякога са толкова зловонни, че тичаш при доктора с епитрахил, за да те изцели, да ти даде някоя епитимия, като изгаряне с йод.

Именно така, с ключето на послушанието се отваря вратата на покаянието

Познаваме истинското покаяние, само ако започваме пътя си от смирено послушание към своя старец. Именно така, с ключето на послушанието се отваря вратата на покаянието. А тогава вече навлизаш в такива дълбини, че може да получиш дарове от Господ. Ето това е най-интересното.

Познавах се и със стареца Софроний (Сахаров), руски емигрант, основател на манастира Св. Йоан Предтеча в Есекс, Англия, събрат на преподобния Силуан Атонски. Той ме бе посъветвал да помня името на човека, на когото съм обиден или имам към него други лоши чувства: вражда, неприязън, завист, гняв – и да се моля за него с например тези думи: „Христе, моля Те, прости на Наталия, прости и на мен. Христе, моля Те, просвети Наталия, просвети и мен. Христе, моля Те, помилуй Наталия, помилуй и мен.“ По този начин трябва да съединяваме в молитва Името Христово с имената на тези, които са ни обидили. Защото Бог е Любов. И всичко, което се докосва до Името Христово се очиства от всичко, включително и от нашите осъдителни страсти, от клевета, злоба, изопачаване и се освещава в сърцето и съзнанието ни – така на практика може да придобием дара на любов към враговете. (Мт. 5:44). Иначе не сме Христови ученици, не сме християни. Ученици сме на някого другиго … Чираци-перверзници. Но ако молейки се по този начин забелязвам, че отрицателното чувство не си отива, значи молитвата ми не е чута! Тогава написвам имената на тези, с които имам проблеми в отношенията и ги давам заедно с моето име за молитва на други хора – на онези духовници, на които имам доверие – да се помолят те. И чакам: какво ли ще стане после?

Мисля, че примирението в Христа с тези, които сме склонни да считаме за свои врагове, е най-важното нещо, което трябва да направи в сърцето си всеки християнин. Иначе какви християни сме и как можем да говорим за любов, ако не сме се научили да прощаваме? Но! Не бива и да се заблуждаваме. Сами на никого не можем да простим. Нима можем да се насилим да простим само защото „така трябва“? Значи трябва с нежелание да започнем тази редовна молитва за съответния човек. Името Христово притежава колосална енергия, То освещава всичко и всички, които съединяваме с Него, просвещава и мисловния ни космос, очиства го и на душата ни става по-светло, и хората започват да ни се струват къде-къде по-прекрасни и по-умни. Става ни интересно да общуваме с тях, макар и мислено, така се и помиряваме и това помирение – което между другото е необходимо преди всяко Причастие, иначе не бива да се причастяваме – благославя сърдечния ни свят. Това е онзи „дух мирен“, благодарение на който Господ спасява хиляди хора, които самите ние по-скоро бихме осъдили, „защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим.“ (Деян 4:12). Тогава давайте да се спасяваме! А не да се причастяваме за своето осъждане. Затова се и допуска толкова смърт.

Уверявам ви, ако се молите така, както ме научи старецът Софроний (Сахаров) и ако сте имали проблеми да речем с някой си Григорий, то по молитвата за него чрез съединяването на вашите имена с Христовото, този ваш, както сте смятали някога, враг ще се превърне за вас от огромен проблем, който ви е пречел в живота, в Божие благословение. После има да благодарите на Бога: колко много получих чрез този човек! Добре, че е в живота ми! Колко много неща нямаше да достигна и разбера, ако не беше този, както в началото си мислех, измамник!

Лично познавам хора, които преживяха направо духовен възход. Той стартира от това, че започнаха да се вглеждат в собственото си сърце в търсене на онези хора, с които имат някакви търкания. И се молеха за всички тях! При това се връщаха все по-назад в живота си, преразглеждаха миналото, спомняха си с кого са имали дори не сериозни конфликти, а само дребни недомлъвки, неразбирателства, и се молеха за тях точно така, споменавайки и своето име, а най-вече съединявайки ги с Името Христово. И сърцата им, освободени от тези ръждиви отровни обременяващи товари и наистина тежки пререкания и взаимно недоволство, започват да сияят като ад, взривен от Христовата победа. Тази гръмка Пасха така ги вдъхнови, че те искаха още и още такива фойерверки, търсейки внимателно още гориво за тях: къде, с кого и кога в живота си са се скарали! Беше им интересно да подпалят целия този баласт. Това освобождава по невероятен начин. Молейки се за всеки, когото сме дразнили или който ни е причинил някаква болка, можем, освен всичко останало, да обуздаем ума си в смирение. А това е най-важното за нашето спасение.

източник: pravoslavie.ru, превод от руски: Елена Папучиева