Автор: о. Харалампос Пападопулос

Много пъти се оплакваме, че докато сме давали любов, не сме получавали такава.  Но забравяме едно нещо – че човешките действия, дори и онези, които изглеждат изключително добри, не винаги са абсолютно чисти и несебични. Тази себичност, целесъобразността на „любовта“, която дадохме, я чувства душата на другия човек. Чувства, че не е чисто действието на любов в нашите дела.

Много пъти говорим за любов и имаме предвид една „нужда“, казваме „Обичам те“, но всъщност означава „Използвам те“. Родителите казват: „Детенцето ми, къде ще ходиш, боим се, че няма да се справиш сам. . .“, но всъщност имат предвид: „Не си тръгвай, защото сами се чувстваме празни“. Всичко това трябва да го разбере не само умът на едно дете или на възрастния човек, но най-вече да го почувства душата му. Нея никой не може да я излъже, защото преживява и чувства по друг начин.

Затова, преди да зароптаеш, че никой не те е обикнал, че ти си се раздал, а другите са те експлоатирали, че си дал много на децата си, но те нищо не са признали, помисли за твоите най-дълбоки подбуди.

Помня една майка, която ми казваше, че направила всичко за дъщеря си. Работила  къртовски, за да я отгледа, платила ѝ скъпото следване и ѝ построила две къщи. Но никога не се разбирали добре. Постоянно имали противопоставяния, вражда и спорове. Цял живот я ядял въпросът „Защо?“. Говореше с гняв за неблагодарната си дъщеря, която нищо не признавала.

Но когато чрез множество лични изпитания Божията благодат дойде в душата ѝ, тя видя и почувства за първи път, че в крайна сметка подбудите на любовта ѝ не са били толкова чисти. Зад щедрите благодеяния към дъщеря ѝ стояли себичност и целесъобразност. Истината бе, че винаги е искала да я контролира и да я държи до себе си. Дала ѝ, за да я обвърже, очаквайки да вземе обратно много повече.

Душата на дъщеря ѝ обаче почувствала това и така между тях никога нямало връзка с любов и състрадание. Напротив, развил се жесток антагонизъм и напрежение.

Само когато майката се покаяла, видяла истината за нещата, дъщеря ѝ омекнала. Нашето „освещение“ кара и другите да омекват.

Нека видим накрая какво казва св. Порфирий по този въпрос: „Нашият стремеж е да обичаме и да се молим с цялата ни душа за другите. Тогава ще забележим, че всички ни обичат без да го търсим, без изобщо да просим любовта им. Ще ни обичат свободно и искрено, от дълбините на сърцата си, без да ги изнудваме. Когато обичаме без искаме да ни обичат, всички ще се събират близо до нас като пчелите. Това важи за всички нас…“

превод: Константин Константинов