Автор: о. Харалампос Пападопулос

Казвали сме много пъти, че Църквата е парадоксално място, защото Божията любов е парадоксална за светската логика. В църковния опит не съществува справедливостта такава, както я знаем в света. Божията справедливост е парадоксална. Защото Бог има не справедливост, а милост. „Облегни се върху несправедливостта на Бога, която е Неговата любов“, казва св. Исаак Сириец.

Така тези дни, в духовната и умилителна атмосфера на Страстната седмица, ще преживеем две събития, противоречиви за нашата рационалистична етика. Ще видим една блудница да скъсва със своето греховно минало, да преобръща всякакво понятие за нравствено благоприличие и юридически формализъм, форми и правила и с това да се освобождава в приемането и любовта на Бога. И от друга страна, един ученик, последовател на Христос, да се превръща в предател и нравствен палач на своя Господ.

В храмовете ще чуем тропара на Касиана, в който се говори за една жена блудница, възлюбила силно Христос, която се покайва за своя грешен живот. В същото време с пронизваща болка ще недоумяваме, пълни с въпроси в сърцата ни, за предателството на един близък ученик. Така, за да не забравяме, че когато следваш формално някой, това не означава, че реално го обичаш. Не е достатъчно с тяло да си близо до някой, ако душевно сте на огромно разстояние. Сърцето не измерва разстоянията с рулетка, а с любовта и страданието.

Но защо хората са обикнали това песнопение, тропара на Касиана, тази история, който се описва, и днес повече от предните дни идват в храмовете, само и само да чуят и усетят химнологията от деня? Дали се дължи само на красивото пение? Не, разбира се. Тогава, какво става?

Чувствам, че това, което кара хората да се разтърсват от този тропар, е описваната история и най-дълбокият смисъл, който предава на човешката душа.

Един дълбоко грешен човек, една жена блудница, отхвърлена, неуспяла за обществото, душевно и духовно, не само намира отново своята загубена идентичност, но, най-важното, узнава Божията любов, идвайки в дълбоко помирение в душата си.

Довечера хората ще се отъждествят с нея. Ще почувстват краха да съществуват в пълнота на живота. Един живот, който са изградили без Христовото присъствие. Те усещат своите грешки, своите недостатъци, но преди всичко живота, който са загубили сред чужди за тях неща, неспособни да утолят глада и жаждата на тяхното същество. Ще почувстват, че в Църквата, в погледа на Христос има място и време за покаяние. За промяна, осъзнаване и нови възможности, за да изградят един богоугоден живот.

Само една категория хора не могат да почувстват смирението и покаянието на жената блудница, но и великата, безусловната любов на Бога. За съжаление, от времето на Христос и до днес това са т. нар. „религиозни” хора. Нека не забравяме, че блудницата се покайва, а ученикът извършва предателство. Голяма истина на живота е, че обикновено тези, които се намират до нас, не само не ни разбират, но много пъти ни предават по отвратителен начин.

Но защо през всички епохи тези хора се затрудняват в покаянието?

Защото, първо, животът, който водят, колкото и привидно да се описва като християнски, в действителност има напълно светски елементи – власт, мощ, себеоправдание, себичност,  изтъкване и налагане и т.н., които просто обличат, както казва великият светец Йоан Лествичник, в религиозна одежда. Второ, защото в църковния опит целта на духовния живот не е умъртвяването и потискането на нашите желания или страсти, а тяхното преобразяване. „Грешниците”, хората със светския живот, както много пъти казваме самоугодно, обичат, влюбват се, страдат, правят грешки и имат неуспехи, но вътрешно са живи – както и техните желания – и се борят. Те просто са в грешна посока, насочени към погрешни намерения и цели.

Но когато дойде време и усетят безизходицата на своите избори, тогава тяхното покаяние има сила и устременост. Същото сърце, което е имало смелостта и дързостта на греха, сега има устременост и жажда за покаяние.

Защото, когато живееш, можеш да паднеш, но и да се изправиш. Но когато си мъртъв, постоянното падение ти се струва сън и блаженство. Тогава се преструваш на „добродетелен” с несъзнателна цел да покриеш страха и вината ти към живота. Тогава се подчиняваш на закона, така че никога да не вкусиш благодатта, която търси свобода, истина, искреност, лице, което да диалогизира и сърце, което да обикне.

Затова не се чудете, когато големи грешници се преобразяват във велики светци. Това се дължи на факта, че, да, употребявали са погрешно своята воля, желание и страсти, но не са се скрили от живота, нито са повярвали в своето съвършенство, още повече не са затрили сърцето, което Бог вложил в техните гърди, така че към тях може да се приложат думите „ако имаш сърце, можеш да се спасиш”.

От книгата „Всеки край – едно начало“

превод: Константин Константинов

Реклама