Автор: о. Харалампос Пападопулос

Постиш, но не осмивай Бога, хората и най-вече себе си.

Постът не е просто смяна на хранителния режим, а малки количества. Малкото, което става много в душата. Да ставаш от масата и още да си гладен, за да помниш, че дори храната не насища, ако душата не се изпълва с Христос.

Пости в храните, но внимавай, не яж плътта на ближните си. Малко да говориш и много да се молиш, да не осъждаш, а да разбираш и да покриваш грешките на хората.

Целта на поста не е да сваля килограми, а да променя ума си. Ума. Помислите, сърцето.

Когато постът свърши, да си малко по-добър като човек. Да обичаш повече и да осъждаш по-малко. Да виждаш другия като рай, а не като заплаха и ад. Да жадуваш неговото присъствие и да те боли за неговото отсъствие.

Постът не означава да подобря здравето си, а да просветля душата си. Да ѝ дам смисъл да живее и да съществува. И когато един човек е радостен от това, че е жив,  тогава и здравето му със сигурност ще е по-добро.

Да постиш и да си радостен, а не пълен с нерви и гняв за нещо, което правиш, но дълбоко в сърцето си не го искаш. Не е достатъчно просто да се вслушваш в едно правило, нужна е да обичаш и Онзи, заради Когото го прилагаш.

Дни наред мога да не ям, да не пия, да не спя, да се изморя и да се боря, за да те видя, да те докосна, да ти се нарадвам. И всичко това, защото те копнея, защото те обичам. Защото в крайна сметка само влюбените постят истински. . .

***

Страхуваме се толкова много от докосването на другия. Както от душевното, така и от телесното. Христос обаче никога не се уплашил да докосне или да Го докоснат. Защото знаел, че човекът е един вик в нощта, който търси топлата прегръдка на Другия. Търси лоното на Отца. Странник, който иска да се завърне.

Попитали майка Гавриила във всички страни, където ходила какво най-много искали хората. А тя отговорила: «Това, което искат повече хората, е една усмивка, едно докосване по ръката, една сълза. Нищо друго…».

Въпросът обаче не е просто да държиш ръката на другия, а да я стоплиш.

***

Не може винаги да се смееш, понеже го изисква модата на „позитивността”. Има и моменти, в които твоята вътрешност иска да изкрещи и да заплаче. И това не е болест, а знак, че си емоционално здрав. Не можеш винаги да си спокоен и трезвен, ти си променлив и уязвим, защото, много просто, си човек. Страхът не е липса на вяра, защото и Христос изпитал страх и заплакал.

Не всичко се променя в живота ни, има неща, които искат време, търпение и приемане. Накрая се научаваме да работим с тях и те спират да ни препъват в нашата радост.

В крайна сметка никой не е стигнал до славословие без да прегракне от ропот, нито е влязъл в Рая без да ридае в ада.

превод: Константин Константинов