За Кръста като скандал и ухото на Малх

Автор: Сисанийски митрополит Павел

Великите събития от плана на Божието домостроителство, каквито са страданията, смъртта и Възкресението на Христос, откриват истината и техните измерения в живота ни са определящи, след като не са религиозни празници, а събития на живота.

Явяването на Христос в света означава край на всяка религия и началото на Църквата. С идването на Христос на земята не човекът се опитва да разбере Бога, а Бог се движи и идва при човека. Църквата не е религия, а живот, призив към живота на троичния Бог. Бог не е едно тълкувание за създаването на света. Който смята така, не знае почти нищо за Бога, нито е стъпил в пътя, за да Го разбере.

Бог е лично битие. Връзка с Бога не означава приемане на Неговото съществуване, а лично общение и участие в живота Му. Връзката с Бога е любяща връзка. Любовта ще остане единственият път за познанието на личността и след това за богопознанието.

Събитията от Божието домостроителство  не са исторически възпоменания на някакви далечни епохи, а помнене и свидетелства за истина и живот. Изразяват движението на Бога към човека. Те са конкретни дела и едновременно лични отношения.  Те са винаги настоящи и осъществявани събития, пряко свързани с живота ни, който разкриват и тълкуват. Това тълкувание на нашия живот и нашия свят, отговора на проблемите на нашата епоха днешната трябва да потърсим.

В един тропар от блаженствата на Велики Четвъртък се пее: „Распялся еси мене ради, / да мне источиши оставление: / прободен был еси в ребра, да капли жизни источиши ми.“. ( Разпнал Си Се заради мен, за да потече за мен опрощение, бил Си прободен в ребрата, за да потекат за мен капки живот)

Тук ясно се вижда личното ни участие и в причината за светите Страдания и в техните последици.

Христос чрез страданието Си ни открива нов начин на живот. Въпреки че толкова пъти празнуваме тези събития, не подозираме за начина на живот, който ни откриват.

В един свят, който се опитва да се организира, който учредява световни организации, който вдъхновява системи и реформи и т. н., не подозираме предизвикателството, което представляват Христовите Страдания спрямо всички тези усилия. Степента и висотата на това предизвикателство ни показва св. ап. Павел, който, говорейки за тайната на Кръста, казва:

„Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост,
а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън (σκάνδαλο), а за елини безумство“ (1 Кор. 22-23).

Коя обаче е съблазънта (σκάνδαλο – скандал) и защо словото за Кръста е съблазън за юдеите?

Нека разгледаме исторически събитието. Юдеите очаквали спасението като проявление на Божията сила над враговете на юдейския народ. Месията за тях е органът, с който Бог ще упражни Своята сила в полза на Своите избрани юдеи. Разпването на Христос в крайна сметка е Негово отхвърляне от юдеите и се дължи на факта, че Той е един Спасител, Който не е орган за упражняването на каквото и да е насилие или сила. Който поставил под съмнение юдейските критерии за това кой е избран и кой не е. Юдеите виждат в кръстната смърт на Христос крайното безсилие и отчаяние за каквото и да е спасение. След като не могъл да спаси Себе Си, как може да е Спасител на други? Това е непоносима съблазън един разпнат да е Спасителят.

Но ако за юдеите това е непоносим скандал, за елините е безумство. Елинските мъдреци – Платон, Аристотел, Зинон и други – написали  „Държавата“, тоест изследвания, в които тези мъдри мъже с цялата наука и знание, което притежавали, показвали как трябва да се устрои човешкото общество, за да се спаси. Мъдрото устройство на обществото, рационалното регулиране на човешките неща именно е нужно, за да се спаси светът.

Хората според това разбиране страдат не по друга причина, а защото не знаят как да устроят живота си и  при тези предпоставки християнската проповед, че пострадалият Син на един дърводелец от Назарет, Галилея, носи спасението, звучала в ушите на езичниците като чисто безумие.

Въпреки че от епохата на свети апостол Павел е изминало толкова време, това мислене остава. Човек среща и в наши дни „юдействащи“. Това са тези, които вярват в силата. Смятат, че Бог е Този, Който налага наказания. „Къде е Бог?“, питат. „Защо не се намесва? Не вижда ли неправдата? Не вижда ли какво става днес в света?“. Под намеса имат предвид съкрушаване на несправедливите, на грешниците. Естествено не проумяват, че те биха били първите, които ще бъдат съкрушени от едно такова действие. И по тази причина отхвърлят Бога, защото не Го разбират.

Ницше влага в устата на Заратустра думите: „Свръхчовекът да стане смисълът на света. . . много повече неща са постигнати с войната и дръзновението, отколкото с любовта към ближния. . . Известявам ви, че трябва да имате врагове, за да ги мразите. . .“

Същата надежда за един нов свят, който ще дойде чрез насилие и силата е изразил министърът на пропагандата на Хитлер, когато казвал характерно: „Проклятие са милостта и състраданието. . .“

Но и днес битката между хората, между социалните класи е методът и мечтата на тези, които вярват, че спасението на света ще дойде от „силата“, след като виждат оправданието на техния живот главно в съкрушаването на другите.

Характерен е още един откъс от Ницше, чиято философия изглежда и днес е основа на мнозина „юдействащи“:

„Да, но сега умря този Бог и Той бе най-голямата ни опасност. . . Бог е мъртъв. Сега желаем да се роди свръхчовекът“.

От нашата епоха също така не отсъстват и тези, които приличат на елините, тези, които и днес измислят нови системи и теории, тези, които се надяват на науката и технологията, на човешката мъдрост. Марксизмът, социализмът, капитализмът, мистицизмът-окултизмът и толкова други, се съревновават в наши дни кой ще яви най-съвършената система, кой ще регулира по най-добрия начин политическите, икономическите, социалните и останалите проблеми. Устави, закони, наредби и конференции, посветени на тях, са събития от всекидневието.

Но с колкото и голямо съчувствие човек да гледа тези усилия, колкото и те да играят роля в живота, в крайна сметка би било наивно да очакваме реално спасение, реална промяна от всички тях. И то по две основни причини. Първата е защото животът не се затваря в закони, наредби и устави, а втората е защото всички те се движат по повърхността на живота, докато реално не засягат корените и същността му.

Не отсъствали и онези, които в миналото и днес смятат, че нашата добродетел, като съгласуване със закона и волята на Бога, е пътят към спасението. Търсенето на благото било известно във всички религии и философски системи. Ако се съгласуваме с него, тогава всички социални и индивидуални проблеми се решават, така смятат мнозина. Но проблемът е, че човекът не може да спази Божията воля  поради злонравие или поради безпомощност и с цялото лъжеусещане за своята добродетел се товари с беззаконие и вина.

Как да се спаси човекът, след като не може да се спаси от своята добродетел, след като тази добродетел и когато съществува, е откъслечна, много пъти привидна, обикновено като опора за нашата надменност и егоизъм, себеоправдание и угнетяване на другите?

Разпнатият проповядва гръмко, че нашата „добродетел“ е способна да разпне дори и Сина Божий. Затова кръстът означава изоставянето на всяка идея за  себеоправдание.

Колкото и в очите и в ушите на мнозина словото за Кръста да изглежда и да звучи като съблазън и безумие, св. ап. Павел и заедно с него Църквата винаги ще проповядва като изходна точка за изкуплението „Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат“.

Христовият Кръст въвежда в живота на света троичния начин на живот. Взаимното проникване на личностите. Христовият Кръст установява един нов начин на съществуване, „кенотичния“. Христовият Кръст, това кенотично движение на Бога към човека, е едновременно приемане на краха и на отчаянието на човека и преобразяването му в доверие и пълно себепредаване в ръцете на Бога. С Христовия Кръст имаме възстановяване на всеобхватността и на единството в света. Върху Христовия Кръст Бог, човекът, материалният свят, творението се обединяват в първото райско единство. Чрез Кръста материалното творение ще стане средството за връзка и общение с троичния Бог и ще спре да служи на индивидуалното благоденствие и разпад.

Христовият Кръст открива, че когато човекът понизява себе си, когато опразва себе си, когато споделя себе си с другите, тогава придобива себе си.

Истина е, че не е лесно да разберем този език. Не можем да разберем как ще придобием себе си, принасяйки себе си. Ние вярваме, че го имаме, че го държим. Но какво е това, което в действителност държим?

В историята на светите Страдания има едно събитие, на което навярно не сме обърнали нужното внимание. Христос е предупредил учениците Си, че отива в Йерусалим, за да се разпне. И сега в Гетсиманската градина, пред тълпата, която идва, за да арестува Христос, ап. Петър оказва съпротива: „А Симон Петър, който имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Името на слугата беше Малх“ (Йоан 18:10).

Ап. Петър иска да предотврати смъртта на Учителя с едно понятно и конкретно движение, но и напълно безпочвено. Това е спонтанната реакция на човека, който се опитва да предотврати заплахата от смърт, неутрализирайки заплахата, а не смъртта. Движение понятно и близко до нашето общо усещане за непознаването на границите между живота и смъртта. Тази постъпка на ап. Петър, пред тълпата беззаконници, остава висяща, нежно утопична и безплодна. Единственият резултат е отрязаното ухо на един слуга, ухото на Малх.

Ап. Петър чул от Учителя си, че ако житното зърно не умре в земята, не може да оживее и да даде плод. Но това слово, пренесено в истината на човека, е безумство за нашата логика, логиката на петте сетива. Как е възможно приемането на смъртта да има като плод живота, и смъртта да разрушава смъртта? За логиката на петте сетива нещо подобно изглежда само като алегория или като художествен образ.

Движението на ап. Петър ще се повтори безброй пъти в историята. И в живота на Църквата, но и в личния ни живот. Винаги ще се опитваме да предотвратим смъртта, вадейки някакъв нож. Накрая това, което ще ни остане, ще е „отрязаното ухо на един слуга“, „ухото на Малх“.

Попитахме по-рано: какво е това, което наистина държим? И отговорът е: отрязаното от живота, умъртвеното ухо на някой слуга, тоест едно мъртво тяло. Това остава накрая въпреки нашите разнообразни усилия.

Но това именно е и истинският скандал. Защото скандал не е Христовият Кръст. Скандал е смъртта. Нашата смърт. Тази безмилостна реалност, която стои до всяко наше усилие.

Скандал е тази внезапна „повреда“, неочакваната „грешка“ в добре охраняваното укрепление на нашия индивидуален  комфорт, в рамките на „обществото на изобилието“. Някоя автомобилна катастрофа, една страшна болест, чието име дори избягваме, някой сърдечен удар и всички внушителни планове, цялото всеоръжие на себедостатъчността рухва и нашата голота се оказва сърцераздирателна.

В изключителна цел на нашата цивилизация се превърна нашето подсигуряване и  индивидуален комфорт, сигурността, която дават машините, парите, социалното положение. И тази сила беше преведена в социална полза, в социални отношения, и накрая малко „култура“ допълва и завършва картината. И в понятието за „култура“ се включва и „духовното безпокойство“, което е на мода днес, социалното и политическо ангажиране, борбите за повече социални права и т.н.

И внезапно идва повредата, неочакваната грешка, скандалът, който смущава живота. Смъртта поразява близки лица. Събираме се на погребението, непреклонното изражение се превръща във вцепенение. Хаосът на въпросите без отговор се открива пред нас и тези въпроси не са недоумения на ума ни, а страшни празноти на нашето битие. Кои идеи тогава или коя социална сигурност може да запълни празнотата, може да се съизмери със смъртта? И ако реалната съблазън е смъртта, тогава истински безумие е да изградиш личния си живот и живота на света без да се съизмериш със смъртта, без да видиш живота през прозореца на смъртта.

Христовият Кръст, който поставят върху гробовете на нашите починали, означава победата над най-лошия враг, над най-лошия тиранин над човешкия живот. Над този, който стои до нас и се отнася саркастично към всякакви наши постижения. Над този, който обез-смисля и раз-о-логосява живота ни. Над този, който е най-съществената заплаха за нашата свобода. И ако се хвалим за Кръста на Христос, това е така, защото знаем, че Неговият Кръст, живот и възкресение съществува за Неговия народ.

Но ако мнозина се скандализират, виждайки Христос разпнат и мъртъв, ние се хвалим, защото Кръстът и смъртта на Христос, тези конкретни и осезаеми събития, ни откриват една голяма истина. Това, че Бог не е идея, ценност или символ, а личност. Той е едно лично битие. И това откровение е началото не за приемането на съществуването на Бога, а възможност за лично единение на човека с Бога.

В нашата епоха, в която се разпространяват толкова възгледи, идеи и светогледи, смятам, че ние, хората, имаме една голяма привилегия. Привилегията да бъдем истински отчаяни. И колкото човек е по-честен, толкова по-дълбоко е неговото отчаяние. Не можем вече да се утешим с утехите на някакво нравствено усъвършенстване. С всички наши усилия констатираме, че сме движим по повърхността на живота. В крайна сметка прозираме, че ако има някакво решение за важния проблем на живота ни, който не е битката между доброто и злото, а битката между живота и смъртта, ако има някакво преобръщане на смъртта, единственото, което може да даде смисъл на живота, това решение не може да е теоретично, а ипостасно, въплътено. Ако съществува някакво решение, то не може да е друго от Христос – не Христос-идея, символ, нравствен образец – а конкретния Христос от Църквата. Не подражанието на Христос от западната етика, а съизобразяване с примера на Христос, участие в единия и единствен „начин на съществуване“, който Той ни откри.

Много е важно тук да подчертаем отново примера на Христос, който не се предлага за едно обективно подражание, а е възможност за лично участие, което се извършва в богослужебния живот на Църквата. След като Христос прие и смъртта на човека „обезсмъртявайки възприетото“ в едно отношение на любов, оттук нататък всяко доброволно умъртвяване на индивидуалността е динамично участие в боголепното нетление на тленното, в начина на живот, който Господ е установил чрез Кръста и Възкресението Си.

Навярно още не всички сме се отчаяли. Навярно мнозина се надяваме на някакви други решения затова и виждаме Христос само като идея и символ, като социален реформатор и т.н. Затова и личността на Христос още остава непозната.

Но ще дойде моментът за откриването на Неговото лице. Той е запазен за онзи стадий на болезнената зрялост, когато всички думи ще са изречени, трогванията ще са изчерпани, ентусиазмът и надеждите ще се рухнали и човекът ще бъде сам и гол пред трагичността на смъртното му съществуване. Тогава научава с един урок, който превишава диалектиката и интуицията, как е възможно мъртвият Христос да е животът, и прикован на Кръста да разрушава смъртта и страданието.

И тогава не човекът познава Бога, а Бог става познат на човека.

„. . . като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога“ (Гал. 4:9) ще каже ап. Павел. Той е не само Творец, Бог, Отец и Промислител, а и Влюбен в човека, Който стигнал дотам да приеме човешката природа, до ипостасното единение с човека, станал Жених на човешката душа в едно пряко – в плът – общение.

От човека зависи да избере свободното любовно съгласие, развитието на личните възможности, преодоляването на егото, за да влезе в чертога на неразрушимия от смъртта живот. Така телесната смърт на човека, включена в това любящо единение, не е вече скандал, а само претворяване на условията на личното общение между Бога и човека, едно поглъщане на смъртното „от живота“ (2 Кор. 5:4).

Това приемане от Бога и претворяване на смъртта и на страданията на човека в живот и възкресение е безизмерното настояще на брачната връзка на Христос с Църквата, Новият Завет на Бога с човека. И тази връзка-Завет е въплътена в лицето на Богочовека Христос, на Жениха на Църквата. Това е Евангелието, радостната вест, която Църквата носи в света. И както отбелязва един съвременник, „в нощта на моралистичните изкривявания на Божията личност, на инфантилните разбирания за един ужасяващ бог и садистичен баща, който жадува да задоволи своята справедливост, наказвайки човека, в мрака на отчайващото незнание, Църквата възвестява тази нощ идването на Жениха“.

Позволете ми още няколко думи преди да завърша за онези, които изглеждат отчаяни от Църквата днес и нейното бъдеще в света.

Кръстът на Христос, Неговата смърт, е едно събитие винаги настоящо за опита на Църквата. Както Христовият Кръст, мъртвото Тяло на Христос на Кръста било един скандал, така и Църквата, разпната от човешките страсти, дребнавостите, стремежът към първенствуване, непознаването на същественото, е един непоносим скандал. Христос се умъртвява в схемите на формализма и легализма, в лицата на недостойните Негови представители, в границите на светското презрение, на подчинението на Кесаря.

Но нашето зрение е късогледо. Не стига да види зад Кръста празния гроб, силата, която „в немощ се проявява“, Възкресението, което е слизане в ада. Външното безсилие на Църквата, принизяването на нейният обективен авторитет е голямата ѝ сила. Авва Исаак Сириец казва толкова характерно: „Никога човек не може да узнае Божията сила сред  покоя“.

Когато се умъртвяват осезаемите доказателства за човешкия живот на Църквата, идолите на живота, тогава се отварят неограничено границите на свободата, на личния ерос към Жениха Христос. Тогава нашата надежда не са човешките постижения, а само божественият живот, „ живота в изобилие“, което Христос дава,  единението на Бога с човека, чрез светата Евхаристия, аскезата, Тайнствата, които не спират да функционират и в най-отчайващия упадък на историческите схеми.

В един свят, който се скандализира от Христовия Кръст, в един свят, в който едни се надяват на силата, други на познанието, ние гледаме към доброволното страдание на нашия Господ. В такива условия Христос за пореден път „бърза към страданията“. Още един път ще приеме да се качи на дървото на Кръста и да открие на изморения и изтерзан човек от нашата епоха, че спасението не се намира нито в „силата“, нито в „познанието“, а в любовта, във въплътената любов. В любовта, която е и сила и знание и разбиране на човека.

Колкото и да е съблазън за едните и безумие за другите, Църквата ще проповядва „Иисуса Христа, и то разпнат“, защото е Разпнат не от безсилие, а от „неудържимостта на любовната благост“ към човека.

В нашата епоха сме еднакво отчаяни и от силата – която изпълни и изпълва света с войни и руини – и от знанието – което стана изкуство за несправедливост и метод за експлоатация на човека. Пред всичко това Единородният Син и Слово Божие е Единственият, Който обикна даром човека, единственият, Който проля кръвта Си за спасението на другите и не проля кръвта на други заради Своите интереси.

Дано да имаме смелостта и куража всички ние да се изправим пред тази истина, да разберем измеренията, които имат новият живот, който се открива от тайната на Кръста.

превод: Константин Константинов