Автор: архим. Ефрем Панаусис

продължение от тук

В Патерика се казва, че веднъж един авва минавал с група монаси през града и срещнали в края на пътя едно умряло животно. При тази гледка и зловоние отците си запушили носа, старецът обаче не си запушил носа. Очевидно искал да ги поучи нещо. Вървейки по-нататък, от града излизала с колесница една грешна жена, пълна с благоухания. Тогава старецът си запушил носа, искайки да покаже на монасите, че ние, хората, се увличаме от външното, но не разбираме същественото. Св. Йоан Златоуст използва една много хубава картина. В жаждата ни намираме един извор сред пустошта, пием вода, но не забелязваме, че вътре има малки жабчета, които ще пораснат в стомаха ни. Това си патим, когато приемаме яркостта на греха и не виждаме, че това има цена, една сянка, тази сянка е реалният образ.

Църквата нарича безумник един човек – алчният богаташ от Евангелието: „душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“. Оттогава до днес този човек не е спрял да го повтаря. Когато човек яде едно хубаво ядене, казваме: „яде от душа“. Смятаме, че всички тези материални блага, яденето, пиенето, насладата, се отнасят към душата. Но те не се отнасят към душата, ние казваме, че когато отидем някъде и си прекараме добре, тогава сме са зарадвали, душата ни е добре. Но след това в теб остава дълбоко чувство за самота.

Веднъж един младеж, – слава Богу той намери пътя в живота си, намери много добър духовник – ми изповяда, че ставал късно следобед, не чувствал нужда да говори с никой, майка му всичко му носела на ръце, около 23.00.-00.00 ч излизал от дома си и обикалял всички заведения. Напивал се постоянно и така се опитвал се да не се срещне със своето Аз. „Не исках да остана сам и единствените часове, в които се чувствах сам, спях. Исках да спя да не виждам себе си, да не срещна собственото си Аз. Всеки път, когато тръгвах за заведенията, си мислех, че ще съм по-добре, но сутринта чувствах себе си мого по-зле, много по-празен, отколкото вечерта преди да изляза“ – казваше. Грехът ни оголва вътрешно. Трябва да го разбираме всеки път, когато някое изкушение или предизвикателство се явява пред нас. Как отговаряме, как реагираме, как задействаме нашите духовни рефлекси.

Казахме и преди, че тези неща не стават внепазно, от днес за утре, а имат една логика и ред. Дяволът е добър стратег. Това не означава, че трябва да се разочароваме и да спрем. Ако имахме духовни очи, щяхме да виждаме хиляди ангели и светци, които воюват на наша страна. С нас са всички светци, които призоваваме, и както казват св. Арсений Кападокийски и старецът Паисий, на светците им харесва да не стоят с кръстосани ръце. Харесва им да се притичват, да им намираме работа и да ги призовававме.

„Отче, някои казват: “Да не би само днес да греши светът? А в Рим някога какво е било?…”- Та тогава са били езичници в края на краищата. И това, което казва свети апостол Павел (вж. Рим. 1:24-32), се отнасяло за ония езичници, които приели кръщение, но имали лоши привички. Нека не вземаме за пример упадъка от всяко време.“*

И да се смятаме себе си за по-добри. Когато някой бяга, не гледа кой е последен, а кой е пръв, за да му подражава и да бяга още по-бързо. Ако гледаше кой е последен, щеше да остане последен.

„Днес грехът е превърнат в мода. Ние сме православна страна и гледай какво става. А колко повече останалите! И лошото е, че понеже грехът е мода, съвременните хора, ако видят някого да не следва потока на времето, да не върши грехове, да е малко благочестив, го наричат изостанал и назадничав. Те считат за обидно човек да не греши, а смятат греха за нещо прогресивно. Това е най-лошото от всичко. Ако съвременните хора, които живеят в греха, поне осъзнаваха това, Бог щеше да ги помилва. Но те оправдават неоправдаемото и възхваляват греха. Това е и най-голямата хула срещу Светия Дух – да считат греха за прогрес, а нравствения човек да наричат изостанал. Затова голяма награда, голяма цена имат ония, които се подвизават в света и опазват живота си чист. Някога ако някой е бил покварен или пияница, се срамувал да излезе на пазара, защото щял да изпита хорското презрение. И ако някоя жена била кривнала малко от правия път, не се осмелявала да излезе навън. И това било един вид спирачка за човека. Днес ако някой живее правилно, ако например някоя девойка живее благочестиво, казват: “А бе, тази къде живее!” Но и въобще, когато преди светските хора извършвали някакъв грях, горките, чувствали своята греховност, понавеждали глава и не се подигравали на онзи, който живеел духовно, напротив гордеели се с него. Сега нито чувстват вина, нито имат почит. Изравниха всичко със земята. Ако човек не живее по светски, му се подиграват.“

Старецът „снима” нашата епоха, цялото стадо върви на клане и ние отиваме на клане. Един човек става да каже: „Бре хора, към ножа ни водят!“ И му казват: „Ти не знаеш! След като всички вървим заедно, ти не можеш да си нещо различно!“ Но човекът има силата само като дар на Светия Дух и така може да разбира накъде води това течение. На Страшния Съд  Бог няма да ни каже – „вие сте една група заедно, ще ви поставим заедно“, а ще ни вземат един по един и ще ни кажат: „Добре, обкръжението ти не ти помогна, продиктува ти да правиш така, но ти как реагира? Вътрешно как се възпротиви?“ Всеки ще отговаря за  себе си.

Утешително е, че тези хора, които се подвизават с добрия подвиг в тази епоха, ще стигнат до духовна мяра, по-голяма от тези на първите християни. Защото тогава християните имали борбен дух, кръвта била топла, споменът на за Христос бил близък, а сега, както казват отците, вярата на мнозина охладнява. Този, който застане с неговото духовно знаме, противопостави се на течението и го задържи докрай, проявявайки търпение и издържи своята духовна борба, ще стигне до духовна мяра, по-голяма от тази на ранните християни, защото сега всичко е против нас.

Ние като по-големи трябва да укрепваме и насърчаваме младите, които понасят кръста на изповеданието. Не е лесно. По някой път е нужно и разбиране от страна на родители. Защо детето ни се увлича толкова лесно? Защото живее едно огромно раздвоение. Родителите му казват да върви с кръста в ръка, и отива на училище и на работа, където му казват: „ако не стъпчеш, ще те стъпчат!“. Затова трябва да разбираме тяхното раздвоение и да бъдем колкото се може по-близо до тях и да помагаме на децата. Децата, които днес издържат и носят кръста на вярата си, наистина са мъченици.

„Макар че Франция е развита страна, в последно време осемдесет хиляди души са станали мюсюлмани. (Данните са от 1988 г.)“

Оттогава нещата много са се променили. Днес четох, че в 390 000 души заявили в Англия, че искат да станат членове на религията на джедаите – джедаите са племе от научно-фантастичен  филм. Помислете за каква вътрешна  празнота  говорим.

„Защо ли? Защото са превърнали греха в мода. Обаче съвестта ги гризе и се опитват да я успокоят. И както древните елини, за да оправдаят страстите си, измислили дванадесетте богове, така и тези търсят да намерят някоя религия, която да оправдава страстите им, за да намерят покой.“

Древните елини приписвали на древните божества големи страсти. Затова и връщането към езичеството е шизофрения. Св. Атанасий Велики казва: „Този, който не приема един Бог, иска още дванадесет? И този, кото не почита Духа, иска да почита камъка? Това ли е мъдростта? Дори само с логиката тези неща се отхвърлят.“ Така тези хора оправдавали своите страстите и ги отдавали на божествата.

„Затова ислямът ги устройва. Позволява им да имат колкото искат жени, за отвъдния живот им обещава една планина пилаф, едно езеро кисело мляко, една река мед! И колкото и грехове да имат, когато умрат, ако ги умият с топла вода, очистват се! Отиват при Аллах чисти! Какво друго искат? Всичко е подредено! Но французите няма да намерят покой. Искат да се успокоят, но няма да могат, защото за страстите няма оправдание.“

Какво правим в нашата епоха? Нарекохме аборта прекъсване на бременността. Нима престана да бъде престъпление? Тоест детето няма право, а майката има права. И имаме право да убием, а не да оставим да живее едно Божие създание? Пълна шизофрения. Престава да е грях, понеже го е постановил  човешкият съд? Това не означава, че на Божия съд няма да срещнем Бога лице в лице и няма да бъдем съдени, понеже сме успокоили съвестта си, защото не можахме да постъпим по друг начин?

Не става така.  Как така се боиш от данъчните дори нищо да не си направил, трепериш, казваш си – „все нещо ще намерят“. Я си представете, когато си извършил престъпление. И човека може да го излъжеш, но Бога? Затваряш вратата за Бога, но Той е в твоя дом. Изключваш светлината и Той запалва Неговата светлина. Можеш ли да убегнеш на Бога? От себе да, но от Бога никога. На нас ни е удобно Бог да не чува и да не вижда, един Бог, Който да търпи и да прощава. Измисляме си един бог на любовта, който прощава всичко. Да, Бог обича, прощава, приема, но хората, които се каят и имат съзнание за греха си, а не хората, които падат, гордеят се с паденията си и искат да ги предадат и на други. Това е хула срещу Светия Дух. Неразкаяният грях, греха, за който се чувстваме горди.

„Каквото и да правят  хората,  колкото и безчувствени да са, пак няма да намерят покой. Стремят се да оправдаят неоправдимото, но вътрешно се измъчват, изтерзани са. Затова търсят развлечения, губят си времето в глупости, за да се самозабравят, понеже ги гризе съвестта. И като спят, мислиш, че намират покой ли? Има съвест! Първото Свещено Писание, което Бог дал на прародителите, е съвестта и ние я получаваме от родителите си като ксерокопие. Колкото и човек да потиска съвестта си, в себе си бива изобличаван. Затова казват: “Яде го отвътре”. Да, няма нищо по-сладко от това човек да е със спокойна съвест. Чувства себе си окрилен, полита.“

Ако вечерта не можеш да заспиш сън, изследвай съвестта си да не би да си направил нещо. Както казват старите хора, „спи като малко дете“, защото нищо не терзае съвестта му, това е голяма истина. Не гледайте сега, където хората се нуждаят от хапчета, за да заспят, защото и това е болест на епохата. Но в миналото спели като птичета, били уморени от работата цял ден и лягали заспивали.

Виждате колко големи истини се крият в тези прости всекидневни картини.

Един старец, не помня точно кой, казва, че като малък отишъл веднъж при майка си. Приготвяли се за църковен празник, майка му правила празнично коливо, просфората. Детето преброило всички продукти стафиди, житото и т. н., а майка му ударила една плесница и му казала: „Нима ще броим всичко това?“ Вече като голям помнил това и благославял Бога за това наказание, защото, когато даваш на Бога, го даваш с благородство, а не броиш. На Крит има една хубава традиция. Цветята, които носят на св. Богородица, ги носят без да ги помиришат, откъсват ги и не ги помирисват, за да ги помирише първо св. Богородица. В това има едно благоговейно отношение, където даваш на Бога с благородство като Авел, който давал най-доброто на Бога, а Каин давал само от излишъка си и Бог приемал жертвата на Авел, а не тази на Каин.

„Не помня ден, в който не чувствам божествено утешение. Понякога обаче има сухи периоди и тогава се чувствам зле; и така мога да разбера колко зле живеят повечето хора, които нямат утешения, защото са далече от Бога. Колкото повече човек се отдалечава от Бога, толкова по-трудни стават нещата. Може човек и нищо да няма, но щом има Бога, нищо повече не иска! Това е! Докато, макар и всичко да има, но, ако няма Бога, тогава се измъчва вътрешно.“

Думи, които влизат като меч в душата ни и ни казват големи истини по красив начин.

*цитатите са от сборник с беседи на св. Паисий Светогорец

Край на беседата

превод: Константин Константинов

 

Реклама