Грехът в нашата епоха стана мода… (първа част)

Автор: архим. Ефрем Панаусис

Св. Паисий казва, че грехът в нашата епоха стана мода.

„Отче, на някого сте казали, че ще има война. Така чухме, вярно ли е?

– Аз нищо не казвам, а хората говорят каквото си искат. А и да знам нещо, защо да го кажа?“*

Много пъти приписваме на велики хора неща, които бихме искали да са казали, за да се оправдаем. Както например, че Бог прощава всичко освен неблагодарността. Понеже сме вкусили чашата на неблагодарността, затова използваме и Бога, но забравяме, че и ние сме били неблагодарни към другите.

„Ако хората нямаха тази… “изисканост” в греха, нямаше да стигнат до това варварство. Още по-варварска е нравствената катастрофа.“

Ето как мислим в света и как мислят  духовните хора. Ние смятаме за зло бедите, проблемите, процесите, които стават в света, една война. Но когато мога да се развия духовно, но не го правя, това според старецът е много по-лошо от външните заплахи и болки. Това е едно вътрешно смущение, ако ще навън да има спокойствие.

„хората се съсипват душевно и телесно.“

По време на Олимпийски игри прибраха тези нещастни хора от площад Омония и ги скриха. Ние сме едно общество, което ги крие, не ги изцелява. Не се опитахме да ги изцелим, да видим какво става с тях, а ги скрихме, за да не ни развалят имижда. Но тези хора, които страдат душевно, се съсипват и телесно. Виждали сте някой, който е изпаднал в наркозависимост, 20-годишен, а ти мислиш, че той е изживял целия си живот. Косите му са побелели. Загубил е цялата си свежест.

Слушах едно хубаво предаване по църковното радио, в което говориха за самоубийствата, които постоянно се увеличават. Във Финландия например, която е много уредена страна, има специална служба за самоубийствата сред младите. Представете си докъде са стигнали хората – да се самоубиват, защото човек си мисли, че никой не го чува, няма място в този свят, и в оттеглянето му от този свят вижда по-голям смисъл от оставането му в него. Друг е въпросът кой е виновен. Дали са виновни околните, семейството му, което няма време за него, защото всеки се занимава с кариерата си, дали е виновен езикът, на на който общуват младите с по-големите, дали е виновна епохата, дали е виновна телевизията, дали всичко това е виновно, дали вината е в отсъствието на Бога.

Ние питаме как се стигна дотук, но не питаме как започна. Всеки носи отговорност. Нека всеки погледне собственото си огледало, а не огледалото на другите. И за да види човек себе си, казваше някой старец, във водата, повърхността ѝ трябва да е спокойна. Трябва да седнем спокойно, красиво и честно с нашето Аз, да „оперираме” себе си и да видим кой е виновен за това състояние.

„Още по-варварска е нравствената катастрофа. Хората се съсипват душевно и телесно. Някой ми казваше: “Казват за Атина, чее “джунгла”, а никой не си тръгва от там!“

Както и телевизията днес. Всички говорят с най-лоши думи за нея, но продължават да гледат.

„Всички я наричат “джунгла” и всички се събират в джунглата”. На какво са заприличали хората? Досущ като животните! Знаете ли какво правят животните? Влизат в началото в обора и замърсяват всичко с изпражнения… После изпражненията започват да прегарят. Щом започнат да прегарят, животните усещат топлина. Сърце не им дава да се махнат от обора, там са спокойни. Та така и хората чувстват топлината на греха и сърце не им дава да се махнат. Разбират, че вони, но от онази топлинка не им дава сърце да се махнат. Ето, ако сега в обора влезе някой, не може да издържи на вонята. Но оня,който си е постоянно в обора, не му пречи, свикнал е вече!“

Как това се отразява в нашето всекидневние? Как е възможно човек да създава в себе си и около себе си една среда на греха, една топлина на греха. Правейки компромиси всеки ден, казвайки: „Не пречи едно, не пречи друго, не пречи трето, Бог това го прощава.“ Сякаш Го попитахме и Той лично сподели с нас. Нямам смирението да кажа, че съм немощен. Постъпвам както лисицата от басните Езоп. Когато отрязала опашката си, казвала, че на мода е отрязаната опашка. Нямала смирение да каже, че направила грешка, а всички лисици трябвало да ходят с отрязана опашка. Живеем във времената, които Езоп е видял преди много години.

Пренебрегваме същественото, поставяме други приоритети, занимаваме се с блудкави и безсмислени неща, но накрая отслабваме духовно. Разбира се, Бог иска да ни просветли духовно, да ни покаже, че сме в мрак.

Веднъж отидох при един художник и му казах: „Нещо липсва на тези картини“. Той ми каза: „Ако дръпнеш завесата и стане тъмно, всички фигури са перфектни.“ Дръпнах завесата, стана тъмно, наистина не се виждаха несъвършенства върху платното. Той ми каза: „Сега са съвършени.“ Но ако откриеш завесата, се вижда техните несъвършенства. Така става и в живота ни. Когато изключим светлините, всичко е уредено. Пренасяме това в духовния живот, създаваме в нас и извън нас една среда на греха, с която свикваме, и така се създава т. нар. топлина на греха.

Това привикване създава огромни духовни проблеми. Един от тях е, че руши и обездейства нашите рефлекси и не можем да реагираме. Когато отиваме при лекаря с митичното чукче, той проверява нервите ни, почуква в определени места, за да види дали рефлексите ни работят. С течение на годините, ако човекът е болен, тези рефлекси започват да отслабват. Същото става и когато човек живее в духовно злосмрадна среда. Започва да не го безпокои едно, след това друго и така привиква с това състояние. И ако е искрен със себе си и види къде се намира и накъде отива, ще се ужаси и ще си каже: „Бре, детето ми, как търпя тези неща? Как оставих отворена врата и се получи всичко това?“

Припомням ви, че Константинопол падна заради една отворена врата в стените на града. Една малка наша духовна авария води след това до друга, защото никой грях не е сам, а търси съюзници. Сякаш греховете танцуват хорото на смъртта и единият грях води другия. Когато кажем една лъжа, за да устои, трябва да кажем още една, след това още една и накрая забравяме коя е истината и живеем в лъжата. Затова и светците казват да не привикваме към добрите лъжи.

Привикването към топлината на греха руши първо духовните ни рефлекси. Духовното падение ни прави инертни сякаш сме се опили, сякаш са ни пребили. Разбира се, това е едно малко огледало. Например сме се скарали и ядосали, обвиняваме постите и отиваме и нарушаваме поста. Зная много такива случаи, където хората казват: „Скарахме се и след това наруших поста.“ Защо? Защото дяволът е дошъл и се е съюзил с чревоугодието. Нашето алиби е, че другите са ни виновни и нарушаваме поста. Губим една част от земята, на която живеем, а след това и цялата земя. Взе ни къщата, след това и целия имот.

Дяволът разрушава първо духовните рефлекси, за да не можем да реагираме. Той е много методичен боец, не действа на сляпо. Има вековен опит. При всеки един използва подходящите оръжия, не използва едни и същи, нито употребява същата сила, нито по едно и също време. В Патерика се казва, че дяволът в образ на старец носил на гърба си чувал с различни шишенца и инструменти, който казвал: „Отивам да изкуша един с тщеславни помисли, друг със срамни помисли, трети с осъдителни помисли.“

Въпросът е как реагираме. Дяволът ни бори бавно и систематично докато ни плени. Отците използват една хубава картина. Св. Василий Велики казва, че в началото дяволът сякаш държи в ръцете си един геврек, ние сме гладни, той ни го показва, за да отидем и да го изядем. Св. Василий използва друга много хубавата картина с таралежа, който е Божия твар, но има бодли. Това е неговата отбрана, Всемогъщият така го е създал. Това е неговото оръжие. Когато таралежът яде,  влиза в една дупка, всички негови бодли се свиват и той се побира вътре. Но след това не може да излезе, защото самите бодли, които се смирили, за да влезе, стават пречка, за да излезе. Същото оръжие използва и дяволът. Какво прави с нас? В началото рекламира продукта. „Хайде, ела сега!“ Прави ми впечатление, че някой, който пости, някой друг от семейството го затруднява да пости. Това не мога да го разбера. Св. Йоан Златоуст казва, че ако правехме добри сметки, бихме видели, че постните ястия са по-икономични, защото са прости, евтини и здравословни. Но това е резултат, целта е аскезата, духовната аскеза, да разберем, че постим, за да се подвизаваме във въздържанието, търпението, в любовта.

Дяволът в началото ни примава, а когато ни затвори в дупката, е трудно да излезем. Затова трябва да се борим с изкушението. Да избягваме причини, където можем да навредим на нашата безсмъртна душа. Св. Игнатий Брянчанинов казва, че вземаш една запалена факла и влизаш в склад с барут, но ако барутът гръмне, не е виновен нито дяволът, нито складът с барут, а ти с твоята глава.

Затова нека оползотворим по духовен начин обстоятелствата. Нощем не можем да спим, след като цяла вечер сме гледали телевизия. Но всичко, което подсъзнанието поглъща, се отразява върху нервната система. След това отиваш да легнеш и казваш: „Не мога да заспя!“ Ама как да заспиш, когато след като целият свят около теб e като врящ казан, гледайки часове наред телевизия.

Никой не идва неканен. Дяволът има тази черта да не насилва вратата на душата ни, ако ние сами не я отворим. Избягвайки причините за духовната война, оставяме дяволът да хлопа отвън. Нека си хлопа. Той – неговата работа, ние – нашата.

Знаете примера с жабата и горещата вода. Така прави и дяволът, услажда ни в нещо, за да ни примами. Затова нека държим очите са отворени на четири и да питаме духовниците ни за нещата, които не знаем. По телевизията дават разни протестанти, които вършат разни изцеления, но това са демонични явления. Христос не правил чудеса, за да впечатли и там, където хората нямали вяра и не Го приемали, не правил чудеса. Нито правил чудеса по поръчка. Когато хората са открити за Божията благодат, Бог ще извърши чудо. И най-големите чудеса са свързани не с излекуване на ръце и нозе, а на душата ни. Христос простил греховете на разслабления – акт, който не бил видим за очите на хората. За да видят, че Бог може да направи и малкото, след като вече бил направил голямото – изцелил душата му, казва на болния вземи леглото си и ходи. Затова, когато казваме, че днес не стават чудеса, трябва да знаем някои неща. Стават чудеса, обръщането на един човек от мрака към светлината е най-голямото чудо. И никакво чудо да не стане в света, дори само това, че всяка неделя и всеки ден се служи св. Литургия и хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв Христов е чудото на чудесата, Тайнството на Тайнствата.

Св. ап Петър пожелал топлината на греха. Той последвал Христос, но се отрекъл от Него три пъти. Може да го обвиняваме за неговото отричане от Христос, никой не отъждествява себе си с него, но и ние се отричаме от Христос в някое изпитание. Пред една девойка. От Христос се отричаме много пъти не за големи, а за много по-малки неща. Ще минем в сряда покрай място, където се продават баници, и ще си купим. Това е отричане от Христос пред една девойка, както св. ап. Петър, пред едно нищо. Просто не си заслужава, защото, отричайки от Христос сякаш се отричаш от всичко. Във всеки случай ап. Петър не бил заплашен, а стоял пред една девойка. Св. Йоан Златоуст, разглеждайки тази топлина, която ап. Петър пожелал, казва, че апостолът последвал Христос и се озовал в дома на първосвещеника, но не влязъл вътре с Него, уплашил се. Седнал отвън, далеч от Христос, топлейки се. Наблизо горял огън  и било студено. Какво накарало ап. Петър да потърси утехата на топлината? В Гетсиманската градина, въпреки че спял, бил близо до Христос, не му било студено. Когато се озовал далеч от Христос, тогава започнало да му става студено и потърсил утехата на топлината. В утехата на човешката топлина, топлината на отречението, която потърсил далеч от Христос, се принудил да се  отрече от Него и така се потвърдили думите на Христос, че преди да пропее петел, три пъти ще се отречеш от Мене. Оттогава всеки път, когато ап. Петър чувал петел пее, плакал до края живота си. Той се отрекъл, защото потърсил топлина далеч от Бога. Човек търси тази топлина в различни пространства – в забавления, наслади, удобства, но те имат временен характер. Не след дълго трябва да плати за тази радост. Може да чувства моментна наслада, но накрая идва сметката. Когато си далеч от Бога, в даден момент ще ти се открие причината, по която си там, и ще ти се потърси сметката и трябва да платиш. И това заплащане в пространство, далеч от Бога, е свързано с много голяма сума, с нравствена катастрофа, със загубата на нашето спасение.

Помните онзи класически филм, където един човек, за да спечели богатство, трябва да подпише договор с дявола, да му дари душата си. Това правим и ние. За да се насладим, да се зарадваме на топлината на греха, подписваме договор. Дяволът крие това, не идва от първия момент да ни каже: „Виж, вече си мой!“ Скрива го, но когато реално ни спечели, тогава открива ужасното си лице и разбираме какво сме направили.

Важно е, че когато ап. Петър се отрича от Христос, излязъл навън и горко плакал. Кое е това навън? След като бил навън. Вън от греха. Отдалечавайки се от топлината на греха, подобно на блудния син от далечната страна, в която отишъл, се върнал в дома на баща си. Това навън е реално излизането от греха. Но е нужен голям душевен героизъм и голяма душевна сила. Св. ап. Петър имал моментно падение в живота си, не бил привикнал в греха, затова и по-лесно се върнал и не се отчаял в падението си. Нещо, което направил по-късно Иуда, който паднал в отчаяние и накрая в духовна смърт.

Човекът, който чувства топлината на греха, мисли, че се радва, но преживява своята смърт и не разбира, че вече е мъртъв..

*цитатите са от сборник с беседи на св. Паисий Светогорец

Следва

превод: Константин Константинов