Автор: о. Харалампос Пападопулос

Една важна форма на любов е да проявяваш търпение към времето и ритъма на другия. Не всички узряваме по същия начин, нито по едно и също време. Навярно в нашата връзка единият изпреварва другия в душевен и духовен аспект.

Божият човек знае да чака. Не порицава забавянето на другия, не размахва пръст, не се прави на учител, умен и можещ. Защото не е (такъв). Просто неговото душевно и духовно узряване или просветление е станало по-бързо в съвместния път с неговия другар.

Научи се да обичаш, да очакваш, да претърпяваш, да разбираш и най-главното да не угнетяваш твоя спътник, децата ти, приятелите ти в името на Бога.

Христос за всеки от нас има Своя начин и време. Чух един хубав израз от артиста Арис Серветалис «Бог не е за всички, а за всеки отделно…».

С други думи, Бог не ни гледа като безлична маса или тълпа, а като уникални и неповторими личности. Така Той оформя за всеки от нас една уникална пътека, която можем да извървим, дори и да се наложи много пъти да се окаляме или да се препънем.

При това нека не забравяме, че за да се научим някога да ходим, се наложи много пъти да паднем.. .

***

Ти може да казваш, че Бог не съществува, че не душата съществува или животът след смъртта, и със сигурност това е твое право. Привилегия на свободата е да отхвърляш тези реалности и да градиш живота си върху това отрицание. Но това не означава, че те не съществуват.

Нещата в тяхната истина не се отсъждат само от нашето възприятие. За теб може да не съществува една роза, може да отказваш да я видиш, но това не означава, че тя не спира да благоухае. „Розата мирише на роза, и с името си „роза“, и без него”, казва Шекспир.

Затова, когато сте в компании с хора, които казват, че не вярват или клеветят вярата, поставяйки като критерий за всичко ума, не е нужно да се гневите, да се ядосвате и да ставате агресивни.

Не. Това показва вашето неверие. Тревогата навярно да открие вашата липса на опит.

Много пъти в гласа на другия разпознаваме нашия говор. В думите и аргументите на другия виждаме онези неща, които и ние мислим, но понеже ни плашат, ги заглушаваме. Когато другият ти ги каже, това ни тревожи, обзема ни паника и ставаме агресивни. Не, не е нужно. А и това не е християнски етос и нрав.

Ако в живота ни има светлина, не е нужно да го крещим, другият ще я види. Единствената проповед е начина, по който живеем, това, което проявяваме и пръскаме около нас.

Дали сме радостни, мирни, пълни с Христос, светлина и красота? Тогава другият ще го почувства без ти нищо да кажеш, защото много пъти големите думи, богословското жонглиране с думи и словоохотливост са скривалище, а не явяване на живота ни. И не забравяй, че розата ухае дори когато я отхвърляш.

***

Молитвата е глад и жажда за Бога, не просто списък с прошения или меню с желания. Моля се на Бога означава търся Го, копнея Го, искам да бъде Господар на в живота ми. Влагам Го в моите мечти и планове, моля Го да дойде и да просветли моите решения.

Преодолявам понятията за добро и лошо и се оставям, защото не зная в крайна сметка какво ми е от полза и какво ми вреди. Отстъпвам от моите желания и се доверявам на Божията воля.

При това в молитвата не се опитваме да грабнем онова, което ние искаме, а да стане онова, което Бог иска в живота ни. Всъщност Го оставяме да ни победи и да ни заведе там, където самички никога няма да стигнем. . .

***

Ако намериш един човек да те обикне за това, което си, е голямо чудо. Ако намериш някой, който може да те разбере без да се налага да (му) обясняваш с часове, и то без резултат, това е Божи дар.

Да може някой да вижда твоята борба, агония, сълза, която скрива усмивката ти, прегръдката, която искат твоите нерви, целувката, за която копнее твоята многословност, Да-то, което крие твоето Не. Да може да общува с твоето мълчание и да чувства тялото ти, което жадува за човешка топлина.

Вижда ти се мечтателно всичко това, а? Да, но те съществува и става, когато Христос живее в нашето битие, когато във всеки човек виждаме Него. Когато на всяка наша стъпка и движение мислим  «Христос какво би искал сега да кажа и да извърша. . .», тоест когато се охристовява животът ни. Да извадим Христос от рамката на стената и да Го вложим в сърцето ни, във всекидневния ни живот.

Зная, отново ще ми кажеш, че е трудно. Ама не зная в този живот нещо, което да е истинно, красиво, качествено, автентично и значимо, и да не съдържа борба, труд и усилие.

В този живот въпросът не е дали ще изпиташ болка или ще се бориш, това е даденост. Въпросът е за кои неща избираш, че си заслужава да се бориш. На кръста ще се качиш, въпросът е да влезеш и в Рая. . .

***

Свети Порфирий е Божий дар за човечеството. В една много изморена и объркана епоха.

Още не сме разбрали какво означава Порфирий. Той е много по-напред от времето си, от разбиранията и мисленето на мнозина в Църквата.

В св. Порфирий няма да намериш «Трябва», «Не смей», натиск и стрес, крайности и преувеличения. Няма да намериш евтини и плитки тълкувания.

Не съществуват вини и заплахи, нито страх и ропот. Учението му е пълно с Христос, светлина, радост и свобода.

Един светогорски игумен ми казваше „Отче мой, на всеки 1000 години има по един Порфирий. . . Голям Божий дар”. Друг монах, уморен и смачкан от жестоки и безмилостни правила, ми казваше „Със свети Порфирий си поех въздух. Намерих Христос, свободата, намерих себе си… Повярвай ми, отче, от две години не си позволявам да вложа нищо друго в ума ми, освен Евангелието, Патерика и словата на свети Порфирий. . . И съм щастлив. . .”

Но и този велик Порфирий бил едно обикновен старец. Един дядо-поп, който, когато го гледаше, изобщо не изпълваше окото ти. По-скоро безразлично го подминаваше. Виждаш, не се правеше на свят.

Защото светостта е простота, смирение, непосредственост, не носи звънчета, не лъщи като витрина и не се продава на пазара, както казва един друг добър светогорец.

Старецът Порфирий никого не задължаваше и не угнетяваше. Оставяше те сам да дойдеш, да го поискаш и да го закопнееш. Нямаше никаква мания за «катехизация», никаква тревога да докаже нещо, бе свободен. Не правеше проповеди, защото той самият и животът му говореха!

Даваше ти, когато ти бе готов. Откриваше ти гледката към небето, когато можеше да видиш. Вежливо, нежно и красиво. С него ти бе себе си, твоята неповторимост, и така дишаше, узряваше и израстваше, ставаше това, което винаги бе, но беше забравил.. . .

***

Не се страхувай, че живееш. . .

Не сме онова, което казваме, а онова, което се вижда. Затова, когато казваш и много пъти тайно се гордееш, че ходиш на църква, постиш и се причастяваш, животът ти трябва да явява това.

Не казвам да бъдеш съвършен. Никой не е, дори и светците, но въпреки това в живота ти трябва да се отпечатва тази връзка, която казваш, че имаш с Бога.

Да ухаеш на любов, смирение, надежда и положително излъчване. Да те е грижа и да ти пука за другия, но най-вече да проявяваш дълбоко разбиране към всички и всичко.

Не този укорителен поглед, винаги готов да осъди всичко по-различно от теб, готов да прати в ада всичко, което живее и се движи, понеже ти просто си избрал да живееш като умрял.

Защото онзи, който се страхува от себе си, тялото и желанията си, другите и живота, криейки се зад велики и висши религиозни понятия, не е духовен човек, а просто уплашен.

Христос не иска да се страхуваме от живота,  да отхвърляме даровете на Неговото миросъздание, да сме злочестни и негативно настроени. Нито да чувстваме вини за всичко, което живее и съществува, дори за това, че дишаме. Не всичко е грях, то е и благословение на живота, и трябва да го живеем.

Повярвай ми, онова, което Христос иска, е да не се страхуваш, че живееш. . .

***

Не очаквай винаги да бъде слънчево в живота ти. Ще дойдат и трудни дни, пълни с облаци и влага, която пронизва костите на душата.

Такъв е бил и ще бъде животът на всички хора.

Дори и този на твоите герои, на светците, на които се покланяш с толкова болка и търсиш тяхната помощ.

Какво си мислиш, че понеже техните ореоли блестят, те никога не унивали?

Понеже пеем и празнуваме тяхната памет, не са почувствали самота, болка и скръб? Разбира се, че са почувствали какво означава мразът на битието.

Но и затова могат да ни усетят напълно. Да разберат не само радостите, но главно нашите скърби. Не успехите ни, а най-вече неуспехите ни.

Затова не слушай онези, които казват, че Бог се срамува, тръгва си и изчезва от живота ти, когато правиш грешки и грехове, когато изпитваш болка и плачеш. Тогава Той е с теб, както никога друг път. Както в никой друг момент. Когато те вижда малко преди вакуума и пълното отчаяние.

Христос затова дойде в света, да слиза в ада на сърцето ни и да извлича нашите отломки, да умира Той, за да живеем ние. . .

превод: Константин Константинов