Автор: о. Харалампос Пападопулос

Често имам впечатлението, че някои „религиозни” хора не просто не са пуснали камъка при увещанието на Христос „този, който е без грях, нека пръв хвърли камък…”, а биха взели и по-голям и тежък и биха го хвърлили яростно срещу грешния човек.

При това за тях той е враг, защото прави нещо „отвратително”, припомня им всички онези неща, които и те биха искали да преживеят и са ги заровили в тях. Винаги хвърляш камъка върху твоя прозорец, за да се счупи и да не ти припомня за теб самия.

Затова Христос, докато осъждал греха, прегръщал грешника като наранен и страдащ. Опитвал се да чуе най-дълбокия му вик в нощта на живота. . .

***

Другият човек идва ранен от живота, изпитанията, болестите, страстите, греховете, от всички житейски страдания, и вместо да го успокоиш и отмориш, го изпълваш с вини. Казваш му, че Бог е гневен, че не го обича както преди, че е виновен за всичко зло и тежко, което му се случва, защото е „грешник”. С други думи, върху вече тежкия му кръст отиваш и забиваш още един гвоздей.

Това прилича на едно дете, което прави грешка или се удря и плаче, боли го и страда, а ти на всичко отгоре отиваш и го биеш. Какво постигаш? Просто увеличаваш неговата болка.

Кой Бог иска това? Чия Божия воля казваш да е? Със сигурност не на Онзи, Който ни откри св. Исаак Сириец, свети Порфирий и толкова други светци.

Този Бог обича, прощава, разбира, не те напуска, не стои срещу теб, не бяга при твоите трудности и много повече не се радва на трудностите и изпитанията в живота ти. Там е, мълчи и действа винаги по Негов начин, но никога с високо вдигнат пръст. „Ръцете” на Бога никога не клеймят, нито бият, само прегръщат и стоплят сред мраза на живота.

***

Ако в приятелска компания споменеш, че страдаш от захарен диабет, ще те изгледат безразлично или състрадателно. Но ако кажеш, че страдаш от психоза, биполярно разстройство или депресия, веднага ще те изгледат с недоумение, подозрение и много пъти с презрение. Ако извадиш да изпиеш едно хапче за кръвно налягане, всички ще кимнат с разбиране, но ако това хапче е за тревожно разстройство, ще преглъщат на сухо и ще те гледат като «лудия» в селото. Клеймото на душевното заболяване витае като сянка векове наред над душевно страдащите, рушейки и клеветейки тяхната човешка истина.

Но дори когато другите решат да се «поинтересуват» от страдащия, ще започнат познатите и рушителни «Нищо ти няма, всичко това е в ума ти, нямаш нужда от лекарства, не ги вземай тези неща, ще те подлудят. . .можеш и сам, силен си!» и т.н. Такива неща единствено могат да заличат напълно психиката на страдащия, след като в него логично нараства вината, която го кара да казва в себе си: «В крайна сметка съм за заплюване, след като нещата са толкова прости, а аз всичко обърквам, следователно не съм силен, нито разумен, тормозя (другите) и сам себе си тормозя напразно, не съм като другите, които се справят без проблеми. . .»

Да, но той страда душевно, не иска нищо повече от признанието, че е болен, както всеки друг човек, който страда от някаква болест. Нищо повече и нищо по-малко. Има пряка нужда от лекар или психолог и, когато е нужно, от неговите лекарства, без да се крие и да се бои или да чувства вини за това, което става с него. Да може свободно да говори за болестта си, както всички други болни, без заплахата на укорителните и подозрителни погледи.

Не е луд, не е бесноват, а просто страдащ. Няма нужда от заклинателни молитви, нито от затваряне, а от любов и приемане. Понася един голям кръст и не е нужно да увеличаваме страданието му с нашите предразсъдъци и страхове. Ако можем, нека облекчим тежкия му кръст, ако не знаем, нека замълчим с любов, и това е проява на човеколюбие.

***

«Молим Те, Господи, дай ни да живеем истинно…»

Епископ Серапион (IV. век)

Това е една древна молитва на Църквата. Целта е нашият копнеж и самият ни живот да са истинни, да живеем, а не просто да оцеляваме. Наистина, колко пъти си казахме или споделихме с приятелите ни това екзистенциално недоумение и мъка: «Какво живеем и правим? Какъв смисъл има животът ни? Стана непоносим…». Не сме и далеч от истината, ако помислим, че този живот, изпълнен със смърт, без Христос не се издържа.

Но когато казваме Христос, нямаме предвид просто едно изповядване с думи на «Веруюто-»-то или едно формално участие в неделната служба. Нито пък едно нравствено поведение – от юридически тип – с правила и заповеди.

Без Христос, означава да живееш без качествата и ценностите, които Христос явил като истини на живота. Когато Христос ни открива Отца Си, „Който е на небесата”, явява един начин на живот.

Животът с Христос означава да живееш с любов, разбиране, приемане и снизхождение. Вкусвам с радост и благодарение даровете на този свят, подготвяйки се за бъдещото възпълване на живота. Търся красивото, благото, фокусирам се в положителното, зная да говоря думи, пълни с любов и подкрепа за другия, не го разочаровам, не го осъждам, прегръщам го и го крепя, докато се изправи отново на нозете си. Другите до мене се радват, откриват сърцата си, смеят се, не се стягат, не изпадат в меланхолия. Те са себе си, защото това прави Светият Дух, прави ни уникални и своеобразни личности. Кара ни да бъдем себе си, а не животът на другите.

Направи ми голямо впечатление, когато наскоро прочетох в Патерика, че някой попитал авва Пимен: «Какво е вярата?» и аввата казал: «Да живееш винаги с любов, доброта и смиреномъдрие, вършейки добро на ближния си…» и след това друг старец казва: «Никой не може да прогони демоните, само добротата…»

Това означава да живееш истинно, да живееш с Христос, когато можеш да се радваш на живота, на другите, на теб самия, дори когато си върху кръста си. Защото само там, където е радостта и живее любовта, там е Бог «Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него.» (1 Йоан 4:16).

***

Бог е дълбоко усещане за радост, любов и мир. Това не може да се изтълкува, защото не е земна радост, не е радост от една вещ. Тази радост не дойде в живота ти, защото си успял, забогатял, купил си една вещ, която толкова много си искал. При това не след дълго, колкото и да си го закопнял, вече няма да те удивява.

Присъствието на Бога е дълбоко усещане за трогване и умиление, без думи и видими причини. Просто е дошло. Просто се е случило. Просто вечността те доближи в условия на смърт.

Влязъл е в сърцето ти, в цялото ти същество и живот, и ти се изпълни със светлина. И знаеш ли, чудното е, че тази Божия светлина не влезе през твоите успехи и постижения, а през твоите пукнатини.

Бог влиза през най-дълбоките рани. Затова, когато животът те пропуква, не бързай да кърпиш пукнатините с непотребни материали, защото оттам ще влезе светлината.

превод: Константин Константинов