Автор: Владимир Басенков
Става страшно, когато изведнъж Бог Го няма до нас.
Ако вярата е доверие в Господ и усещането за Неговото живо присъствие в живота (от което се раждат мир, спокойствие и увереност), то страхът може да се определи като състояние на остро безпокойство в момент на опасност или психологическо изпитание, предизвикано от липса на увереност в положителния резултат. В момента, в който човек е обхванат от страх, е очевидно, че чувството за защитеност изчезва. В случая при християнина, който се уповава на Бога, можем да кажем, че усещането за Божието присъствие в момент на страх изчезва. Вярващият като че ли остава сам с проблема си и се фокусира изключително върху него.
Но къде е Бог в този момент? Нима е оставил е християнина? Не, християнинът е този, който е забравил за Бога. Човек винаги обитава онази духовна реалност, за която е вътрешно настроен. За християнина извършването на грях е отпадане от реалността с Бога. Защо светите отци са писали, че който не е видял Бог през живота си, няма да Го види след смъртта? Защото приоритетите определят духовната реалност, а грехът я осквернява и изхвърля от нея. Страхът затваря духовните ни очи. И не напразно страхът се нарича оръжие на дявола. Нали целият живот на християнина е борба за внимание? Христос ни призовава към бодърстване и трезвеност, тоест към едно постоянно фокусиране върху главното, най-висшето, най-ценното за човека.
Страхът парализира волята, отклонява и отвлича вниманието. Добре е, ако вътрешната тревога е придружена от нервна молитва и призоваване на Божия помощ. В този момент вярващият се е поколебал, но е издържал на страха. Но има случаи, когато опасността кара разсъдъка и волята да се изключат и те да слязат на нивото на инстинктите. Не е учудващо, че дори в православните среди т. нар. „есхатологични настроения“ често се превръщат в открита паника, събират се вътрешноцърковни групи, които постепенно се превръщат в онова, което наричаме секти. Защо? Защото страхът, а не вярата, е станал духовен двигател за хората. Дори и нещо повече: вярата в страха. Звучи като оксиморон, но нека се опитаме да разберем как страхът се превръща в истинска религия.
И така, страхът парализира ума и волята. Тоест човек не може да оцени трезво ситуацията и няма сили да потисне вцепенението на разума и да спре махалото на страха, което движи мислите. Страхът нараства и умът придобива навика да се страхува. Мисълта обслужва страха, образувайки в мозъка невронни връзки, които са напълно логични за човека, тоест мисловни навици, които всеки път се появяват в главата на човека. Страхът е победил. Няма никаква вяра. Има страх, който управлява човека чрез инстинкти. Инстинктът за самосъхранението е един от най-силните. Именно той кара човека да избяга в дълбоката тайга, защото най-вероятно е достигнал до нивото на параноята. Тук е необходимо да се направи едно уточнение, че човек може също така да замине в тайгата заради уединението, близостта до Бога и молитвата и именно заради силната си вяра, по собствена воля и без „капка” страх в сърцето си.
Но това, което описваме, тоест „есхатологичния” страх, е загубата на истинска вяра в Бога. Богът в душата на такъв боязлив човек действа като някаква странична абстракция, колкото и той да се опитва да докаже обратното. На първо място се появяват различни духовни същества, приемащи различни форми – от определени числа в едни или други държавни документи и завършващи, разбира се, с антихриста. И уплашеният християнин фокусира вниманието си върху страха, а не към Христос.
„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!” (Марк 4:40) – попита Христос апостолите, които се уплашили от бурята. Всъщност всичко е възможно за Бога и ако Той е с нас, тогава кой е срещу нас? И ако всички косми на главите ни са преброени и напълно доверим на Господа собствения си живот и сме готови да Го следваме навсякъде… Тогава защо да се страхуваме в маловажните ежедневни ситуации и апокалиптичните си фантазии?
Разбира се, вярата не се ражда сама по себе си: „Бог съществува, следователно аз вярвам и вярата ми е тъй силна, че може да премести планини“, така ли? Не. Отглеждането на семето на вярата в сърцето ни е дълъг път, опит, време, лишения, изпитания, поучителни ситуации, години на молитва, участие в Тайнствата, постоянна вътрешна борба към правилните мисли и искреното доверие в Бога. Вярата не предполага страх, освен ако това не е страх от Бога, страх да не Го обидим и не нарушим Неговия закон. Доверието в Бога и поверяването в Неговите грижовни ръце лишава сърцето от безпокойство, притеснение, паника и помага в трудни моменти на изпитание да не изгубим нишката на вярата, която ни свързва с Бога. Всички страдаме от недостиг на вяра. Но вярваме, че Бог ще помогне на нашето неверие.
превод от руски: Виталий Чеботар
източник: сайт „Православная жизнь” –
Храм Свети цар Борис 