Св. Максим Изповедник: Добродетелта е заради истината, а не обратното

Автор: о. Николай Лудовикос

Св. Максим Изповедник. Навярно най-великият от отците. Всяка година има световна конференция, посветена на неговото богословие в някои от най-големите университетски центрове и това показва, че е всемирен светец. Той пише:

Този, който мисли, че е завоювал края на добродетелта ( т.е. самите добродетели), той никога няма да потърси причината (т.е. източника) на добродетелта. И ще мисли, че всичко това, което се нарича добродетел, засяга неговата воля и неговото Аз. И по този начин ще си претърпи голяма щета, защото ще загуби Бога.

Ето нещо ново, което мнозина от вас не са чували – че някой може да има добродетелта; да смята, че има цялата добродетел и с това да ощети себе си, да няма Бога, Източника на добродетелта, защото това създава голяма себедостатъчност и води до загуба на Бога.

Някой може да има добродетел, но не и Бога. Това е нещо ново за нас, в което трябва да внимаваме, защото добродетелта има своята ценност, но като път, буквално – тя е пътят към Бога.  Това е един много деликатен момент от учението на св. Максим Изповедник – добродетелта е заради истината, а не истината заради добродетелта. Тоест добродетелта е път, не е цел, а  път, чрез който стигам до богоуподобяване. Бог е благ, влизам в пътя на благостта, в пътя на милостинята, за да намеря Него Самия, не само за да намери благостта или милостинята. Това е изключително деликатен момент, който пропъжда завинаги всякакъв легализъм и морализъм. Моралът не е добродетел, тоест не е важното просто да си милостив, а да намериш Бога сред милостинята, Божията милостиня. Това по-нататък означава, че това, което мислиш за добродетел, не е добродетел. В действителност е много малка твоята добродетел. Когато аз мисля, че имам милостиня, ще дам нещо минимално и ще мисля, че съм милостив. Но всемилостинята на Бога, огромната милостиня на Бога, която праща дъжд върху праведни и неправедни, ми е чужда. Чужда ми е, защото не познавам Него Самия.

Но този, който се чувства постоянно своята нищета, той постоянно бърза към Този, Който може да изцели тази негова нужда

Той чувства, че неговата добродетел е малка добродетел, че милостинята му е малка милостиня, и търси постоянно нова милостиня, нова добродетел, нова любов и ново смиреномъдрие. Защото Бог е неизчерпаем Източник на всички тези неща.

Така сред добродетелта можем наистина да загубим Източника на добродетелта, имайки едно лично себеубеждение, и мислейки, че с нашата малката добродетел познаваме Бога.

Обратното на знанието не е незнанието, а лъжливото знание, Платон го казва, но и аскетическите отци. Врагът на знанието е оскъдното знание. Затова и виждаме хора, които знаят малко, да казват, че знаят всичко. Колкото повече човек научава, толкова повече разбира, че не знае много неща. Тези, които знаят много, ще ви кажат, че знаят много малко, а Сократ ще каже онези страшни думи: знам, че нищо не знам. Но това „нищо не знам“ означава, че знае изключително много и затова вижда колко други неща не знае.

Така е и с Божиите неща – когато мислим, че имаме добродетел, си мислим, че имаме всичко и Бога. И доближаваш един такъв човек и лъха на депресия, лъха на човешко разочарование, защото не само мисли, че има всичко, но и съди другите, които привидно го нямат, и по този начин постоянно губи малкото, което има.

Този, който разбира колко безкрайна е добродетелта, не спира никога да върви към нея, за да не ощети евентуално началото и краят на добродетелта – Бога.

Нарцисизмът, себелюбието и привидното знание на добродетелта е едно и също нещо. Затова, когато видите човек, който е духовно мъртъв, да ви казва: Добър човек съм!, това е знак за духовна мъртвост. Аз на никого не навредих! Следователно всички са ми длъжни! Този човек е мъчение за себе си и за другите. Смята, че всичко е направил правилно. И, парадоксално, е нещастен, защото неговият порив и любов е неговото Аз. Не вижда Бога. Искате изцеление от депресията? Болезнената и всекидневната депресия? Единствената терапия е човек да се влюби в това безкрайно величие на Бога и Божиите добродетели. Тогава не се затваря в себе си. Депресията идва от големия култ към Аз-а. Тя е прекомерен нарцисизъм – имаме прекалено големи очаквания от себе си, но те не отговарят на реалността, след това започва претъркулването и накрая човек стига до депресия и се нуждае от лекарства.

Много психически заболявания започват от духовни заболявания. Ако успеем да насочим любовта, която един човек има към себе си, и постоянно казва: Нищо не направих, не успях, провалих се в във всичко!, към нещо много по-велико от един обект, т.е. да я насочим към Бога, ще видите да се изцелява. И внезапно виждаме един нормален човек, изморен от това, през което е минал, да казва: Чакай, имам да правя още толкова неща. Помнете, депресията е силно себелюбие, което не може да намери изход, защото фантазията пречи. Тази фантазия, в която невротичният човек постоянно живее. Истината на невротика независимо дали има депресия, страхова невроза или истерия, неговата истина е въображаема фантазия. Затова внимавайте, когато постоянно фантазирате, когато се улавяте да казвате например: Ето, единият ми вуйчо умира и ми оставя 400 хиляди евро! Съседката внезапно отваря прозореца и ме гледа другояче! Прекомерната фантазия е знак, че човекът все повече се търкаля по стълбите на нарцисизма и резултатът ще е силен стрес, която може да стане и клиничен стрес, депресия и от тези две неща започват изключително много психически заболявания. Душевното разстройство започва от стрес.

Виждате как, тръгвайки от св. Максим Изповедник, стигаме до много полезни неща. И тук идва изцелението. Как ще се откриеш за безкрайното, защото Аз-ът означава затваряне. Ние си мислим, че обичайки себе си, ще спасим себе си. Обичайки себе си, разбиваме себе си. Христос го казва: „който иска да спаси душата си, ще я погуби” (Марк 8:35). Защо ще я загуби? Защото се затваряш в тази низост и вътре те намират всички страсти, а както светецът казва по-надолу, настъпва богоизоставеност.

Умът, който мисли високо за себе си, в този ум справедливо идва Божият гняв.

Идва гняв. Не Божий гняв, възпитание иска да каже. Божието възпитание. Настъпва богоизоставеност, Бог допуска изкушения, във всекидневния живот.

Бог започва да изоставя човека и той си пати разни неща от демоните, „нищо не върви добре, колата се счупи, жена ми падна и си счупи крака, детето ми е в болница, аз нямам пари, всичко върви накриво.“ Защо върви накриво? Отива при свещеника и му казва: Направи ми Маслосвет!, но Маслосветът не е магически акт, тук не е нужен Маслосвет, а покаяние, нужна е твоята цялостна промяна, да видя какво именно е това, поради което Бог ме побутва напред? Както в училище, сега не смеят да ги докоснат, (когато бях студент, преподавах) тогава родителите ми казваха: Даскале, ти си! Аз не можех да ударя никого. И тъй, Бог определени пъти леко побутва човека,  това са изкушенията. Дяволът иска да разруши човека, би разрушил всеки от нас за един час, с помисли. Бог с Неговата благодат не допуска това. Но когато ни възпитава, свива тази благодат и идват изкушения и докато всичко върви добре, внезапно може да вървят зле. При нас изкушенията идват от високоумие, където си мислим, че нещо сме постигнали. И там Бог започва да допуска изкушения. Вижте как се обясняват изкушенията. Ние казваме: Аз защо имам изкушение? Ама точно защото казваш това! Разбирате ли? Защото смяташ, че не заслужаваш изкушение. Ама аз направих едно, направих друго, правя едно, правя друго, защо имам такива изкушения?  Имаш такива изкушения, именно защото казваш това. Ако можеше да кажеш: Добре че имам изкушения, такъв, какъвто съм!, по парадоксален начин изкушението щеше да изчезне.

Виждате, че правим точно обратното. Всички имаме това високоумие, това е нашата болест. Светците намерили начин да го преодолеят, в неговия корен. Ние нямаме такива начини и се терзаем. Терзаем се помежду си, терзаем се и от външни фактори. Светците напълно владеят това изкуство. Правим нещо много малко и се гордеем седем пъти повече от това, което сме направили.

Една двойка съпрузи, добри хора, които много се карали, отишли при о. стареца Иаков Цаликис, и съпругата казала:

– Отче, аз какво съм виновна, имам работа, едно, друго, е, гневя се, човек съм!

Старецът казал:

– Това е проблемът – това, което правиш в този момент, това оправдание, където мислиш, че си много добра, че с право се гневиш и всички други трябва да претърпят това.

– Не заслужавам ли да се отнасят добре с мен? Знаете ли аз какво съм направила? Това, онова. . .

И веднага започва делириумът, започва абсурдизмът в отношенията, който днес е на път да погълне човечеството, защото се загуби това съзнание: Съгреших, за това, което другият казваше в миналото: Със сигурност, аз съм виновен, имам нещо в мен, Боже, покажи ми го! И се смирявал. И ако не го виждал, правел стъпка назад, за да види грешката си и гледал първо в себе си. Ако не гледаме първо в себе си, а веднага стреляме, както правят всички днес, и децата се научават да правят това и се мислят за добри, ако го направят преди другите да сварят. Резултатът е всичко това, което описахме по-горе – патологични проблеми.

и това става, за да осъзнае своята немощ.

Затова се налага този възпитателен процес. Да осъзнае благодатта, която преди го е покривала и е постигал всичко, но той не го е знаел. Разбирате ли? Виждаш хора, които се разболяват от някаква болест и се отдават на славословие Богу за здравето, което са имали, но не са го разбирали, а са мислели, че е нещо самопонятно, и много други такива всекидневни неща.

И за да се смири, отхвърляйки напълно далеч от него цялото това противоестествено себеиздигане.

Тоест чувството, че съм издигнат, много значим и специален, тази болест, защото това е болестта на хората, par excellеnce болестта. В царството Божие ще има всякакви грешници. Няма грях, който няма да намериш в Рая. Само един грях няма да има място. Кой е той? Гордостта. Всички ще са смирени, грешни, но смирени. Това е важно. Ще ги видите вътре и ще кажете: Ама този направи това, ама онази направи еди-какво си, ама този тук, тази там! А някои други, които сме очаквали да видим там, няма да са там.

Защото Бог се противи на горделиви. Същността на Бога е това смирение, тази смирена любов. Бог е любов означава, че е смирен. Именно това, което ние нямаме. И виждаш един велик Бог да е смирен спрямо теб, а ти да си горд спрямо Него. Нали? Както казваше старецът Паисий, когато го попитали:

– Какво е гордостта, геронда?

И той казал следното:

– Веднага щом поникне зъбчето на малкото детенце, то го показва на всички. Този, който има всички зъби, не ги постоянно показва на всички, освен ако няма друг проблем. . .

Малкото показваме (и се гордеем с  него).

за да не се възгордее и  за да го спаси по този начин от другия гняв.

Кой е другият гняв? Отнемането на дарени харизми. Това Бог да му вземе всички харизми. С други думи съществува и по-тежък стадий.

веднага щом се смири и придобие съзнание Кой има пред себе си, защото в противен случай ще му вземе всички харизми.

И виждаме днес хора, с които реално става това и които са празни. В миналото това не се виждаше толкова лесно, но днес, поради голямата гордост, има хора, които са претърпели тази втора богоизоставеност. Първата е педагогическа, втората е богоизоставеността. Човекът се опразва напълно и вече може да направи какво ли не (т.е. всякакъв грях).

ако с първото възпитание не се съвземе, идва второто, което е пълно изоставяне (от Бога).

Това, което казахме, и човекът се предава буквално на всичко, което можете да си представите. Бог не прави това от злоба. Защото човекът вече може да бъде помилван само чрез пълната богооставеност. Не знаем обаче дали ще бъде помилван, не знаем дали ще намери начин да се изправи сред тази пълна изоставеност. Нали? Дали би могъл, ако има духовно знание, и сред това пълно изоставяне да каже две (покайни) думи и да се изправи, но ще ги каже ли? Това е състоянието, описано в Откровението, където се казва, че в последни времена ще настанат големи беди и хората ще хулят Бога, т.е. ще бъдат духовно мъртви. И докато идва (възпитателно) наказание, човек сам ще казва: Бог е виновен за това! и за всичко друго. И това ще означава, че адът ще нараства. Това е деликатен момент, защото някой може да се запита: как Божията любов се съвместява с наказанието? Любовта, казва св. ап. Павел, се радва на истината. Това е състояние, което иска да прояви нашата истина, истината, която имаме в нас, иска да я спаси, не се интересува да спаси лъжата, защото лъжата не е от Бога, злото не е от Бога.  Бог не е създал нито лъжата, нито злото. Бог Неговото иска да спаси – и Неговото са добродетелите, и ние, доколкото участваме в тях. Бог не може да спаси злото, търпи го, но не до безкрай, защото то не принадлежи на Неговата природа и същност. Както казва един от отците, Той би трябвало да излезе от Своята същност, да стане друг, за да търпи злото вечно. Бог го търпи педагогически, но не можеш да Му го наложиш. И понеже не можеш да Му го наложиш, Той се отвръща от него. И веднага щом Бог се отвърне от него, идва другият (дяволът), който няма милост. Да знаете, дяволът няма милост – на дявола даваш една малък повод и той хуква след теб и не те оставя. Молиш Бога: „Ела!“, и не идва, защото още не Го молиш от все душа. Молиш Го, но не идва веднага, защото иска да направиш това съзнателно и действително да го искаш. На дявола даваш малко право и той те грабва и никога не те пуска.

Хората днес не знаят това и затова потъват, потъват в депресията, в страшни страсти, в страшно отчуждение от себе си, от Бога, от другия човек. И целият лайфстайл днес бута човека към все по-голяма себенаслада. И тази себенаслада съдържа болка, защото в същността ѝ е страх от смъртта. Когато се наслаждавам прекомерно на собственото си Аз, веднага се излагам на страха от смъртта. Затова и след големи гуляи, пирове и празненства настъпва меланхолия в душата. Всъщност това е страх от смъртта. Човекът не е достатъчен сам по себе си и това именно показва, че човекът е Божий образ и когато в него почива Светият Дух, само тогава чувства, че е истинен, защото тогава богообразността се изпълва и той става потенциално вечен. Доколкото човек познае Бога, дотолкова познава вечността. Жалко е да стигнем до смъртта без да имаме никаква идея за вечността. Защото тогава смъртта е много страшна. Когато човек съзира безкрая на Бога, възприема вечния живот и започва да се подготвя за него. Днес всичко ни зове да забравим смъртта. Питаха ме защо църквите са пълни с възрастни хора? Когато бях млад дякон, виждах същото. Отговорът е, че възрастните виждат да приближава смъртта. Лъжеусещанията започват да свършват. Младият човек си мисли, че ще живее 100 години, независимо че същата вечер може да умре. Този, който е на 70-80-90 г., знае, че кълбото е прибрано и че трябва да види и по-нататък това, което започва от сега. Адът започва от тук, както и Раят. Не може някой тук да живее ада и да отиде в Рая. Ако живееш тук в ада – и не живееш ада, защото другите те терзаят, а го живееш, когато Бог те остави. Не съществува трагедия в Бога, трагедията е в мене. Каквито и мъки да понасям, моята трагедия се намира в мене. В Бога не съществува никаква трагедия.

Един свят възрастен свещеник от моя край, но свята душа, наскоро му бях казал, че съм разстроен от един църковен въпрос. Той каза: Не разбирам от тези неща. И ми написа един стих, който гласеше: Този, който има своята надежда в Едничкия Бог, яде, пие и спи спокойно. (гръцкият  текст е римуван – бел.прев.)

Днес това познание е на път да се загуби. И затова ние гледаме да свършим Божието дело, да реабилитираме Божията справедливост, но така само влошаваме нещата и накрая казваме: Това живот ли е? Ад е! Не е живот. И казваме: Боже мой, виж какъв ад живея, спаси ме! Ама ти самият правиш живота си ад. Тоест Бог трябва да те спаси най-вече от твоето Аз. Кой разбира това, което говорим сега? Най-вече от нашето Аз да ни спаси, от начина, по който гледаме на нещата. И след това, когато човек почувства, че страда и няма чист ум, каквато и молитва да отправя, няма да знае какво да прави. Както една телевизионна игра, където участниците се опитваха на тъмно да различат различни животни, предмети и се ужасяваха и викаха от страх. В мрака всичко изглежда ужасно и страшно. Ако влезе светлина, казваш: А, няма никаква опасност. В мрака чувстваш ада. Тази светлина е Божията благодат, Христос, и виждаш нещата. Да, няма да се зарадваш, понеже Църквата или държава има проблеми, но няма да умреш от притеснение, защото казваш: Чакай идва Бог, Който има думата и най-вече Той. Животът на вярващия е изпълнен с намеси на Божията благодат. Но за да осъзнаем нашето себелюбие, Бог ни оставя много пъти да стигнем до ръба – преди да е станало късно – за да разберем нашето себелюбие. .

превод: Константин Константинов