съставил: о. Дионисий Тамбакис

продължение от тук

Казваше един свят калугер:

В стари времена, помня, че ако беше Велик Пост, майките ни не ни оставяха да играем много, нито да се смеем силно, бяхме сериозни. Но и възрастните нито песни пееха през тези дни, нито маси вдигаха, без гости или пиршества, по-малко думи, не ходеха по сокаците, накратко живееха като калугери. И сега духовните закони, макар и по този възпитателен начин на карантината  поради коронавируса, който се появи, ни карат доброволно да преживеем тази година Великия Пост както нашите предци. При това думата карантина идва от италианската дума quaranta, което означава 40.  И както евреите прекарали 40 години, за да стъпят в Обетованата земя, така и ние сега ще осъществим нашето пътуване, нашата истинска Четиридесетница в прехода ни към Възкресението. Сега всички ще се приберем по домовете си, ще се отнесем по-сериозно, ще се научим на по-малко и необходими неща, без  забавления, поквара, греховна екстровертност, гуляи, обяди в заведения, нито разходки в чужбина. Това е възможност да се съберем в архондарика на дома ни, да събеседваме с децата ни и съпруг/та ни, да запалим кандилото и да се помолим в килията ни, с умиление и духовно откриване и така лека-полека да дойде и Възкресението и спирането на това бедствие.

***

С пандемията на коронавируса се засилиха стресът и смущенията, разстройствата, които го съпътстват. Така след епохата на коронавируса психиатрите и психолозите ще бъдат призвани да лекуват множество неврози и обсесии, фобии и други подобни неща. Но една обсесия, което ще придобият повечето хора, е микровиофобията (страхът да не умреш преждевременно). Многократните мерки, които днес вземаме за избягване на разпространението на вируса, ще доведат мнозина до обсесия и навярно и до обсесивно-компулсивно разстройство, което ще създава постоянно сценарии за страх пред всяка заплаха от микроб, бактерия, вирус. . . така ще направим живота ни непоносим, ще ограничим значително живота ни, ще се изолираме социално и ще виждаме навсякъде кошмари.

Помня един господин, на който един приятел му даде да пие вода от една чиста чаша. Въпреки това той не пи, защото, преди да вземе чашата, се беше изляла малко вода на улицата. Така той се уплаши, че поради изливането на улицата  бактериите от асфалта са влезли в чашата.

Една друга госпожа, когато минавала през една улица, където в онзи момент една домакиня отърсвала на терасата одеялата, сменила посоката или когато отива на църква, взема нафората със салфетка. Четем тези неща и се смеем сега, но не след дълго патологичната фобия от зараза ще стане трайният кошмар, който ще се наложи над  живота  и спокойствието ни. Но, както казва нашият Господ, „не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека“ (Мат. 15:11).

Нека превърнем всеки проблем в молитвен куршум, който ще продупчи небесата и ще посещава Божия трон за нас и за другите наши братя, които по-скоро имат по-големи проблеми от нашите.

***

Когато човек стигне до края, до предела границите си, тогава идва божествената утеха. Не идва във време на веселие. Във времена на засушаване идва . . .

***

Да живеем винаги в перспективата на Възкресението. Да се събуждаме сутрин сякаш е първият ден от живота ни и да лягаме вечер сякаш е последният.

***

– Геронда, колко желая да по-скоро да се случи Второто Пришествие! Особено сега, с тази пандемия и целия ужас, който носи, го виждам да идва скоро.

– Сигурен ли си? Вярваш ли, че си готов и чист, за да срещнеш пречистия Христос? Аз във всеки случай не съм. Но и преготов да се чувстваш, е, тогава изчакай и останалите пътници да дойдат в кораба и не бързай корабът да тръгне. Никой не се спасява сам, а винаги с другите.

***

– Геронда, страхувам се сега, с всички тези неща, да не се заразя и аз с коронавирус и да умра.

– Хм. Не се бой, няма да умреш. Но и да беше вече умрял, нямаше да ти го казвам, за да не се разстроиш!

– Ама сега шегувате ли се с мене?

– Е, и ако умрем, какво от това? Въпросът не е „как“ и „кога“ ще умреш, а „защо“ ще умреш. Ще си тръгнеш с експреса на Ангела с направление вечната радост на Христос или с край вечното осъждане в ада? Това на първо място да те интересува. Това, че ще умрем, е сигурно, няма да се избавиш и господар на света дори да си. Единственото нещо, обаче, което не е сигурно, е къде ще отидем след това. И това зависи 100 % от нашата воля и покаяние.

***

Старецът Йоаникий от Крит веднъж изповяда едно послесмъртно преживяване, което имал:

– Отидох и в дома ми на небето!

– Какъв дом е този на небето, къде е домът ти? – го попита някой свещеник.

– Домът ми, домът ми! Този, който ме очаква на небето. Голям е, да видиш какви неща има вътре, изключително много, каквото можеш да си представиш. . . видях майка ми, сестра ми, баща ми, много роднини, дядовци, баби, и ме чакат кога ще отида. Зарадвах се много, детето ми, че отидох на небето и видях тези неща, които видях, и исках да си тръгна, хареса ми там. Виждах ви отгоре, че се разстроихте за моето състояние. Не трябва обаче да скърбите за мене, че ще ви оставя, а да се радвате и да молите Бог да ме прибере и оттам отново заедно с вас ще съм. Искам да са замина, не се боя от смъртта, там горе ме чакат и е толкова добре, че човешки ум не може да го помисли.

***

Както ни казваше и старецът Йеротей Карейски, който произхожда от Анапли:

– Това, което обичаш или обичаш, те преследва. Затова, когато се страхуваш от смъртта, смъртта те гони, докато, когато обичаш Бога, Неговата милост те преследва. Вярващите не трябва да се страхуват от самата смърт, а от Божия съд след смъртта. И това е единственият оправдан страх на християнина, който вярва неизменно в другия живот и в Божия съд.

***

Рече един мъдър свещеник:

– Добра е и „домашната“ църква за личните молитви, но Пресветият Дух в общото единомислено събрание в горницата на Църквата слезе, както четем в Деяния на светите апостоли (2:1-2), а не в някакъв апартамент!

***

– Геронда, сега с пандемията сигурно трябва да дезинфекцираме и свещените предмети?

– За съжаление в наши дни ние, нещастните, се сподобихме да станем зрители на една друга тъжна ерес, която се възникна, на ереста на „заразата“. Според това еретическо вярване   освещаващите и спасителни средства на Църквата, които са облагодатени от благодатта на Светия Дух, се нуждаят от човешка дезинфекция и намеса, дори и самата св. лъжичка в св. Причастие. Тоест Бог „има нужда“ да дойде сега човекът с неговия псевдо-хуманизъм и да очисти привидните кривини и нечистоти на Господа! Или сигурно е нужно човекът да… дезинфекцира  и Самия Животодател Христос? Помня една шега, което казваше едно дете в лагера, когато бяхме малки: „който използва този сапун, след това да си мие много добре ръцете“.

Тоест спасителният пояс се нуждае от спасителен пояс или сигурно слънцето от осветление?

Във Фараса, Кападокия, в годините на свети Арсений Хаджиефенди, едно дете не можело да говори.  Един ден майка му го взела за ръка и го завела при свети Арсений, който в онзи час служил Вечерня в храма. Когато службата приключила и направил отпуст, светецът взел ключа на църквата, от старите, железните, тежките, който кой знае колко Литургии е „слушал“ и прекръстил устата на детето. Веднага се отворила устата му, както се отваря вратата на храма, изцелило се и започнало да говори ясно за изненада и славословие на Бога от всички. Следователно, ако дори ключът на вратата на храма става благодатен източник на изцеления, колко повече свещената богослужебна утвар и самата св. лъжичка, която се потапя в Честното и Пречисто Тяло и Кръв на Господа.

превод: Константин Константинов