Автор: о. Николай Лудовикос

Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани (Лука 14:16-24)

Царството Божие се уподобява на вечеря. Това не е нещо самопонятно. Би могло да се уподоби на всичко друго, нали? Например на военен лагер, където се събират войници и се подготвят за завоевания. Би могло да се уподоби на болница, където отиват болни. Представя се като Вечеря и тя съдържа два елемента. Единият е доброволното участие, някой доброволно участва в царството. На една вечеря не отиваме насила, защото тогава би било всичко друго, освен вечеря. Вечеря по дефиниция означава, че отивам там, защото го искам. Преди това означава, че Някой прави  нещо даром. Вечерята, така, както се оприличава тук, е нещо, което Някой дава. Голяма Вечеря, това означава, че прави празненство. Виждате, че царството Божие се оприличава на празненство. Има едно велико събитие, което непременно се съпровожда от Вечеря, нали? Обикновено този, който дава вечерята, се радва и празнува нещо. Вижте как Бог явява Себе Си. Бог се радва по някаква сериозна причина и тя е, че ние сме там. Бог Няма друга радост, Той е съвършена Троица, единосъщен, превъзходно общение на любов и няма никаква нужда. Внезапно Този, Който няма никаква нужда, се радва и празнува, че поканените отиват в Неговата радост. Бог прави Себе Си буквално длъжник, сякаш ни дължи нещо, не представя тук едно тесногръда перспектива, където отиваме и си плащаме.

Организират се много вечери, в Англия например, но човек винаги трябва да има и пари със себе си, защото накрая минава един поднос, в който трябва да оставиш съответната сума, понякога и в началото, което означава, че радостта от твоето присъствие за домакина са парите, които се събират с някаква цел. И парите трябва да са достатъчно, защото в такива събития събраните пари трябва да превишават в пъти организационните разходи. С други думи се касае за печалба, а не за загуба. Тук няма нищо от това. Нито Домакинът има някаква печалба, нито очаква нещо от нас. Ще обясним по-нататък защо, иначе тази притча може малко да ни обърка.

Трябва само да кажем Да, едно Да, което изглежда лесно. Ако ви покани един богат човек в Солун,  и ти казва: ела, моля те, защото ще се зарадвам много да си с мен!, ти ще кажеш: не!? Няма да кажеш не, а го смяташ за чест да си на тази голяма вечеря с толкова избрани гости и да покани теб, а не съседа ти.

И в тази покана очевидно няма предварително условие или изискване. Колко различно е това от всичко, което знаем. Няма никакво предварително изискване. Бихме могли да кажем, че условието е да имаш примерно университетска диплома. Условието при такива вечери, които организират хора от най-висшите класи, е да имаш доходи, които започват от определена сума нагоре. Знаете ли някой човек на едрия капитал, който да дава вечеря и да кани бедните от улицата? Никой. Канят само себеподобни.

В Голямата  Вечеря единия елемент е свободата, а другия е този дар. В друг вариант на тази притча  домакина дава вечеря за сватбата на сина му, но тук отново имаме една алегория. Вечерята се дава поради радостта, с която домакинът иска да ни ущедри. Във всеки случай сме поканени даром и царството Божие прилича на покана за участие, от глагола участвам. Ето вълшебната дума, която не трябва да избягваме, участие=причастие в едно събитие, което е дар от страна на домакина.

дойдете, понеже всичко е вече готово

Елате, всичко е готово. Царството Божие не е нещо, което ние ще направим, създадем или измислим. Бог е приготвил всичко, всичко е готово. И след това започва този любопитен израз:

И почнаха всички като сговорени да се извиняват

И всички започват да се оттеглят. Защо се оттеглят? Оттеглят се, винаги свободно, защото не смятат тази Вечеря за значима. Имаме да вършим работи, имаме да вършим значими неща. Тази вечеря на превъзходната любов, на превъзходното приятелство, на превъзходния дар не им изглежда толкова значима, защото още не са се научили да ценят. Тези хора са незрели, ние сме незрели. И е сигурно, че с това, което правим, никога няма да придобием такова благо като тази Вечеря. И започват различни оправдания. Купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме! Нива съм купил. Бре, днес тази нива е твоя, утре е на някой друг! Ще ти я отнемат, ще я стъпчат и във всеки случай няма  да ти даде нещо, което прилича на тази голяма Вечеря.

Когато един толкова значим човек те кани даром, това означава, че можеш да отидеш и да му поискаш каквото и да е. Той те зове по име, зове те даром, и се радва, че те зове и си там. Не  е ли именно тази възможност да отидеш при него и да му кажеш: слушай, министре, имам един проблем по еди кой си въпрос, който не мога да реша. Можеш ли да ми помогнеш? Начинът, по който те зове, показва, че е готов за една реална лична връзка. Очевидно поканените не разбират това. Това е страшното, всички поканени имали особен статус, имали имоти, звание, пари, способности.

Да разгледаме техните оправдания. Първият казва: купих си нива, много е важно, трябва да отида да я видя.  Това означава, че е отъждествен с тази нива. Колко страшно е това, той и нивата са едно. Нивата е животът му. Тя е най-важна за него. За него нивата е всичко и отказва една такава покана. Помислете. Ако областният  управител лично ви канеше: моля ела!, щеше ли да някога му кажеш: имам една нива, отивам да я видя? Поканените не отдават значение на дарувана Вечеря. А клетият областен управител, когато те кани, винаги има задни помисли, защото отново ще дойдат избори, особено ако разбере, че сте влиятелен човек. Трябва да видите как политиците се отнасят към влиятелни човеци,  с огромно уважение и почит. Ако влязат в интернет и видят, че пишете и получавате лайкове, веднага стават ваши слуги. Така правят много пъти. Но нито един път няма да погледнат  някой клет човек, който няма всичко това.

И драмата продължава.

купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме

Някои отци различиват в петте рала волове петте сетива и когато човек не ги владее, те не му оставят време за нещо сериозно, защото сетивата трябва постоянно да се задоволяват.

Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

Бре, ще имаш жена си и в следващите 20-30-40-50-60-години! Да, но тази вечеря е един път.

Това ви го казвам, за да се обясни веднага следващия израз:

Тогава стопанинът на къщата се разсърди

Защо се гневи? Поканените са свободни да имат това, което имат, той не се гневи, защото го имат, не се гневи, че другият има нива, че има волове, че се е оженил, а се гневи, защото всичко това не би трябвало да възпира поканените да се отзоват на Вечерята. В това е въпросът, че  дори  един брак, дори пет чифта волове, дори една нивичка може буквално да спре човека от най-важното събитие на живота му – връзката му с Бога. Това е единственото нещо, което ще вземе със себе си. Не след дълго ще умре, нито нивата ще вземе със себе си, нито воловете, нито жена си. Връзката с Бога е единственото нещо, което пребъдва, единственото, което в действителност имаме, дори и сега, и не го знаем. Нещо става и губиш нивата, къде ще прибегнеш? Към Бога ще прибегнеш. Умира жена ти, къде ще прибегнеш? Към Бога. Къде ще прибегнеш, когато загубиш имота си? Ще прибегнеш към Този, Който те зове, Който вече си загубил, защото заради нещата, които си получил, ти успя да загубиш гледката на Вечерята. Перспективата на Вечерята вече не ти е нужна. Твоят живот е станал тази нивичка, воловете, този брак, който не знаеш накъде ще тръгне. Домакинът се разгневява и:

рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите.

Говорили сме за това. Виждате ли какво правят изкушенията? Създават в нас усещане за съществените неща. Хромият, слепият и немощният имат усещане за Бога, имат усещане за Вечеря, имат нужда от Вечеря – поради изкушенията, в които се намират. Големи изкушения. И поради тях внезапно се обръщат натам, където би трябвало да сме обърнати и ние, които уж нямаме изкушения. Разбирате как принуждаваме Бога да допусне изкушенията.

Бедните, маломощните, хромите и слепите от притчата са хора, които  имат нужда от Бога, защото по човешки нямат надежда, нито пет чифта волове имат, нито да се оженят могат, нито нива могат да купят, нито мерцедес да си купят. Напротив, намират се  в голяма нужда и затова разбират значимостта на тази покана. И не само това, а и смятат това за най-значимото събитие на живота им. Да съм един клет човек, да прося на улицата и да ме кани един такъв човек,  областният да дойде да ми каже: каня те на вечерята с всички привилегии от това! Специалното познанство, връзката след  това.

И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.
И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми.

Насила ги доведи. Разбира се, ако не се убеждава и казва ох, за какво ме искат там, го доведи насила на трапезата. Страшно, но по-страшно е това, което казва накрая:

Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани

Мнозина са призвани, но малцина са избрани. И какви са тези избрани? Какво велико нещо са направили избраните? Да оставиш нивата и вместо днес да отидеш утре. Да оставиш жена си, с която си 30 години, и да отидеш при някой, който те кани, да оставиш воловете и да отидеш на Вечерята. Избраните какво велико нещо направили? Всъщност Този, Който ги кани, е Избран изключително много, и смята най-малкото, което правим, за много ценно. Бог е любов, да го знаете. Всичко това са притчи на много голяма любов. Тази любов ще ни съкруши в часа на Съда. Голямо е мъчението на любовта, казва св. Исаак Сириец. Любовта измъчва изключително много, когато видиш, че си я пренебрегвал. И внезапно (Бог) се явява пред теб и ти казва: не те зная! Не те зная означава, че не си направил дори най-малкото. Имаш здрави и умни деца. Кой ти ги даде? Той. Дал ти е една добра жена, много добра, радваш се, че я имаш, има и някои недостатъци, но ти имаш повече и я терзаеш. Имаш възможност да се наслаждаваш и с петте сетива, ако предположим, че воловете са сетивата, да мислиш, да виждаш, да говориш. . . Кой прави това? Нима е самопонятно? И ти казва в подходящия момент остави това и се обърни към Мен. Отново за да бъдеш облагодетелстван, отново за да получиш по-големи благодеяния, защото никъде не се казва, че с нещо сме допринесли. Избрани сме, защото казваме Да на дара, който ще приемем. Каниш в дома си един беден, нещастен  и окаян човек и го наричаш избран, защото е казал Да!? Каква е тази любов! Затова първите думи, които чух от свети Паисий, бяха – Бог скри от нас любовта Си. И отците скрили любовта на Бога, защото от даден момент нататък не може да ти я яви. Тя е скрита и в тези притчи, но малцина го разбират.

Дайте някакво друго тълкувание, да речем, че аз съм се объркал, да стане някой и да каже: не, нещата са по друг начин. Не са по друг начин.  Бог нарича  избрани – кои? – тези, които направили най-малкото. Ако беше  светски лидер, щяхме да  отидем, тичайки,  щяхме да викаме на жена си: я ме остави! Знаеш ли кой ме кани в този момент!? Млък! Нива? Остави я пустата нива! Каква ти нива! Знаеш ли каква покана имам? – така бихме казали. Кани ме премиерът, мен лично,  каква ти нива! Ама трябва да пръскаме днес, както казват! Да пръскаме утре, изобщо да не пръскаме!. . .

Не разбираме Бога и смятаме тази покана за нещо незначително или още по-лошо мислим, че Бог винаги ще чака. Друга голяма грешка. Бог е любов, но това не означава, че е глупост. Той е голяма любов, но не е глупав, простете ми! Тоест не приема да бъде осмиван. Проявява огромно търпение към човека, но ако има добра цел в ума си. Той не проявява търпение вечно, защото в даден момент ще умрем и това твое състояние ще се запечата завинаги. Бог не може да те накара насила да кажеш Да или Не, никога не го прави, защото ни взема насериозно. Любовта се радва на истината, именно затова тази любов в даден момент ще стане за нас, понеже ние го искаме, нашият ад. И вечност без любовта на Бога е много тежко нещо, най-вече защото тогава се намесват други, които рушат Божията любов и щем – не щем ще си правим компания с тях. Не съществува вакуум. Единият си тръгва и идва другият. Дяволът е свободен да е дявол и аз съм свободен да бъда каквото искам, но от даден момент нататък нося отговорност за това.

Виждате Бог докъде стига: принуди ги да влязат!  Което означава, че дори  да не са победили изкушението и затруднението, в което се намират,  Бог ще грабне и последното Господи помилуй, което вероятно е казал разбойникът и убиецът. Но има хора, които и това няма да кажат, те са поканени-избрани, които мислят, че Бог винаги ще ги чака и че Бог е техен.

Един свят епископ, някога бе мой епископ, казваше: не ми харесва да нося енголпие. Някои носят и две и три и пет и биха  сложили колкото могат. Той носеше едно и то насила. Към края на живота му го попитах, бе свят човек, има и свети епископи:

– Дядо, защо не ги носите?

Той ми каза:

– Николае, какво да ти кажа, постоянно мисля, че Христос ще ги свали от мен и ще ме съди без тях.

Разбирате ли? Ще му каже – те са Мои. Аз ти ги дадох. Ако ги сваля, ти какво си? това мисля постоянно. Чувствам в мен, че бе оправдан пред Бога, защото мислеше по този начин.

Всички поканени от притчата казват  откровено Не, но повечето хора не казват откровено Не, казват и малко Да. Тогава Бог ги обича и понеже казват малко Да, Той ги възпитава, за да кажат откровено Да. Господ наказва, когото обича. Обича го в неговото раздвоение и объркване. Ожених се и искам много да дойда, но жена ми не ме оставя! Или дълбоко в себе си казва: купил съм една нива, бих искал да дойда, от друга страна. . . Това раздвоение е много човешко. В  този случай Бог допуска изкушения, за да влезем в категорията на бедните, маломощните, хромите и слепите, и така да отидем  на Голямата Вечеря на по-късен етап. Така се обясняват изкушенията. Затова хората, коитоо нямат никакво изкушение и живеят порочно, са в най-лошо състояние от всички – така казват отците, че ако видиш човек, който живее сред неправдата и няма изкушения, Бог не намира никакво добро произволение в него и затова не му дава никакво изкушение. Те са паднали, казва отново св. Паисий, от другата страна на планината, те са в ада от сега. Нямат никаква надежда и живеят ада от сега. Страшно нещо. Знаете ли на колко хора им се дивят обикновените люде,  а те живеят в  ада от сега? При мен са идвали някои такива хора и съм чувал  невероятни истории. Бре, детето ми, толкова милиона и не ти помогнаха? Не, парадоксално не помагат, носят обратния резултат. Да спя с два пистолета под възглавницата? Да имаш трима бодигардове и 15 000 аларми, да се страхуваш да излезеш навън, да спиш, да мислиш, че жената ти изневерява и всичко това наричаш щастие? Но ако посмееш да му кажеш бре детенцето ми, сложи ръка в джоба и дай, не чуват.

Това е падението на човека, голямо падение, не след дълго ще умре и страшното, че няма да може да придобие вечността по начина, по който може. Затова дава Бог всички дарби – и естествените и духовните -, за да придобие човек вечността. Ако се затвориш в богатството си, погиваш, Бог не благославя, край. Не печелиш нищо. Затова, когато някога показали на Диоген един богаташ на пътя и му казали:

– Нещастни философе, който живееш в бъчва, знаеш той ли какво има?! И той самият не знае.

И Диоген излязъл и казал:

– Ех, ето един златен роб!

Не се смеете. Аз се засмях, когато го чух. Златен, но роб. Древните имали това чувство за човешката суетат и за висшия призив, който Бог отправя към човека. Мнозина от тях видели това и по този начин водили живот, на който ние бихме завидели определени пъти. Платон казва, че да нямаш нужда от нищо е от Бога, но да се нуждаеш от много малко с това си много близо до Бога. И живял с голяма голямо въздържание. Такива  били почти всички. Ако четете Епиктет, ще помислете, че четете църковен отец.

Страшният залог е  какво ще правим с Божия съд независимо дали се отправя към нас чрез дарове или чрез изкушения или чрез двете, както  обикновено става. И двете заедно. Във всеки случай вечността ще се отсъди по този начин и ще я отсъди единствената истинска идентичност – връзката ни с Бога. Защото всичко друго малко по малко Бог ще ни го вземе. Това, на което се дивим,  Бог ще ни го вземе и ще остане само тази връзка, която ще реши нашата участ. Затова и Бог е справедлив, никога не мери какво ти дава, а какво правиш с него. И за малкото, което правиш, но правилен начин, ти дава много и велики неща. В това всички сме равни. Не сме равни нито в естествените, нито в придобитите качества. Но всички сме равни по отношение на това как ще използваме всички тези неща. Това ще ни бележи вечно.

Въпрос: Не разбрах защо първо е поканил тези, които няма да дойдат. Направил е някаква разлика между тях?

Не, просто е знаел, че вторите непременно ще дойдат. Първите е трябвало да бъдат призвани, вторите почти не се наложило. Човек отива и ги вика и те идват, търчейки. Докато на първите им оказва и чест да ги покани. Когато почитаме някой, му оказваме чест не за да го понизим, а защото го почитаме. За вторите знаел, че ще дойдат. Но първите трябвало да бъдат поканени, защото те имали проблем със свободата, с произволението. Другите били страдащи и е страшно, че мнозинството от тези, които почитат Бога, са страдащи. В Църквата идват повече страдащи хора, не би трябвало да е така. Малцина в тяхната гордост, тщеславие, слава и пари доближават истински Бога. И ако Го доближат, веднага щом видят някакво леко изискване, си плюят на петите и прибягват към това, което мислят, че ще им даде всичко необходимо, но не го намират, защото човекът без Бога никога няма да намери покой.  Това казваше един свят духовник, моят духовник – о. Епифаний Теодоропулос. Внимавайте – ни казваше – защото имаше много избрани духовни чеда, с висши позиции в обществото – ако не застанете на висота, няма да имате щастието на обикновения вярващ. Щастието на обикновения вярващ, който се терзае, но приема дарове и когато се остави на Бога, вижда чудеса и чувства Божието присъствие.

превод: Константин Константинов