Покаянието е „химиотерапия“ за тумора на вината

Автор: протопр. Николай Лудовикос

Притчата за сеяча е притча за произволението на човека. Както и притча за инкриминирането (т.е. изпълване с вини). Чуваме я, самобичуваме се и си отиваме вкъщи щастливи, защото не правим това, което се предполага, че трябва да правим. Притчата на масовото инкриминиране. Хората въобще обичат да си създават вини. Наказваш себе си, след това не променяш нищо и работиш с вината. Вината е нещо, с което свикваме, колкото и да е неприятно. Във всеки случай във вината няма удивление, с вината никой никога не се променя. Аз поне не съм видял някой, който да се е променил поради вината, която чувства. Вината е едно почти невротично състояние, неподвижно състояние, не е състояние на движение. Вината е нещо, което трябва да изчезне, ако остане, е опасно, защото създава душевна скованост и оправдава едновременно твърде много неща, които не бихме оправдали. Отдаваме на вината тежестта на нашата промяна и покаяние. Трупаме вини и нямаме покаяние. Тези две неща са противоположни. Едно е вината, а друго – покаянието. Покаянието какво прави? Не заличава ли вината? Покаянието е едно активно движение, което буквално е химиотерапия за този тумор, който се нарича вина и който поражда тумори. Внимавайте, ако човек има вини, ще придобие и раковобразни тумори. Във всеки случай вината е удобна, тя е движение, което ме затваря в мен, защото, когато чувствам вина, не е нужно да се променям.

Вината получи философско, дори богословско измерение. Човекът е виновен. За голяма част от протестантството човекът има една вина, която някога бе наречена наследствена вина. Това е чудовищно. Прародителите съгрешили и понеже накърненото лице (т.е. Бога) е безкрайно,  поради това накърняването е безкрайно и вината преминава в наследниците, както става в съда, където наследниците наследяват дълговете. Всички сме виновни по някаква причина и човекът се ражда виновен – така казват някои от тези автори, и човек се ражда виновен без (реално) да е виновен. Разбира се, тук започва нашата вътрешна съпротива срещу този „бог”, който позволява някой да гледа нещата така или той самият ги гледа така, реално мисли как да ме блокира, за да мога аз след това отчаян да го помоля за едно спасение, което не заслужавам и което вероятно ще ми даде. Разбира се, това спасение има законнически характер, затова има много законничество в тези конфесии. При тях легализмът е много силен, говорим за опрощение в юридическия смисъл на думата. Христос е платил. Говорили сме за тази ужасяваща теология, която е изцяло антисветоотеческа и напълно чужда за нас. Никой за никого не плаща. Не съществува плащане, а Някой, Който поема тежестта да посочи пътя на посвещението Богу. Това е Кръстът и се дава даром. Ние забравихме това и напомнянето става по болезнен начин, защото вече не съществува в нашия дневен ред. Христос действа срещу статуквото и бива наказан поради това. Разбирате ли? И приема Кръст. Това е едно естествено движение, което ние отказваме поради нашата склонност да си създаваме други идоли.

Важно е да разберем, че религията употребява вината и тя самата става религия. По този начин на всички, които са извън Църквата, им харесва това, то е тяхното алиби. Казва ти: „Имам достатъчно вини, не искам други! Да ходя сега попът да ми създава вини в мен всеки път, когато ме погледне!“.

Сещам се, че веднъж бях по работа заедно висш правителствен служител. Имаше един импровизиран обяд, имаше и малко вино. Той ми каза:

– Пий вино, отче!

Аз отпих. След това си наля отново. Не знам как го погледнах, изглежда не го погледнах добре и, наливайки втора или трета чаша, ми каза:

– Остави ме, бе, отче, да си извърша греха!

Какво да му кажа – „благославям те да си извършиш направиш греха“ ли?! Той чувстваше, че с моето присъствие създавам вини в него. Това е страшно.

Ние си мислим, че Бог има един светофар, който веднъж светва зелено, веднъж червено. Когато светне червено, спираме. Когато светне зелено, минаваме с цялата ни несъвършенство и глупост, но оправдани (вътрешно), след като е светнало зелено. Или както питат студентите: „Позволени ли са предбрачните връзки?“. Аз им казвах: „Подобни въпроси имат в исляма“. Там това питаш законоучителя. Харам или халал. Забранено или позволено. По цял ден това отговарят горките – защото според тях няма Въплъщение. Не съществува „Този, Който взема греха на света”, не съществува милостта, не съществува благодатта. Какво да кажа на някой, който вътрешно толкова се е отчуждил, че външното съобразяване със закона не би добавило нищо, освен по-голямо лицемерие? И се опитвам да убедя младите да разберат какво точно означава човешката връзка, защо Църквата благославя и увещава към брака – това трябва да разберем. Ако бракът не е нужен, тогава сме свободни да правим всичко. Но ако бракът е нужен онтологически в човешката връзка между двата пола, тогава е нужно някакво уважение. Но въпросът не е дали светофарът ще светне зелено или червено, а дали и доколко влагаш Божията благодат в живота си? Влагаш ли Христос в твоето съществуване и избор? Затова и в Църквата съществуват юродивите Христа ради, които „увреждат” силно градския морал. Да си юродив Христа ради е специално призвание, което означава един човек с много голяма благодат, който смачква своето социално лице и всичко това, което ние смятаме за социални порядки, в които се задоволяваме и не правим стъпка напред, а гледаме да сме добри християнин, гледаме външния вид, но така не съществува вътрешен блясък на сърцето и душата. Ако християнинът има нещо, то идва дълбоко от него и се вижда и върху лицето му. Виждаме лицата на светците и на верните. Това не е лицемерие, но ако изкуствено се напрягам да изглеждам свят, с това реално клеветя присъствието на Христос в света. Христос не дойде да ни направи виновни, и без Него сме виновни. Познавам хора, които имат страшни вини и нямат никаква връзка с Църквата. В Църквата отхвърляме вината, защото поемаме смиреното и настоятелно усилие чрез Божията благодат да се променим, да станем Негови образи, и това е много приятно дело, много съзидателно, не е негативно, нито морализъм, нито легализъм. Не го правиш от страх, а идва най-вече от любовта, дарена даром, от прошката, от благодатта, от даровете, които ти се дават. Затова постепенно започваш да изпитваш радост в благодарение на Този, Който прави всичко това – даром и без ти да си достоен – за да те направи достоен.

Затова не трябва да гледаме тази притча като притчата на вините, а притча, която показва обратното, колко голям е дарът, колкото много Бог се предава на човека – безмерно. Ако аз сега се организирам магистърска програма, ще кажа: „За да бъде приет някой в нея, трябва да  отговоря на следните условия. Първо, второ, трето. . . За докторантура е още по-трудно,  защото трябва да е човек, който да не те изложи, защото може да ти създаде проблеми, може да си губиш времето„. Бог прави точно обратното. Това ни казва тази притча.

излезе сеяч да сее семе

Той прави едно движение, обратното на това, което ние бихме направили. Той сее семето навсякъде. Вижте тази красота на Бога, това е Неговата красота – ако не я видим, нищо няма да можем да  кажем на никого, нито на себе си. Ние сме окаяни същества, много християни са окаяни същества, и са такива, защото никога не са се почувствали красиво в живота си, не са почувствали тази красота – красотата на Бога.

Помните ли как хората сееха в миналото, хвърляха семето навсякъде, докъде имат сили. Не се целят специално, както днес е на мода с различни таргети. И така семето попада навсякъде. Това е Евангелието, един абсурд от началото до края. Ние очакваме едно, а Бог друго прави. Това, което говоря, ви звучи странно. Един „правилен” бог щеше да каже: „Бог ли съм? Да! Зная ли кой ще се отзове? Зная! Тогава само за него ще се погрижа! Затова – ела тук, г-н Еди-кой си, тук! Ела тук, детето ми, понеже съм бог, виждам кой си и виждам, че ти ще се отзовеш! Затова седни тук да ти кажа определени неща, да не загубя и аз моето достойнство, но и времето си! Защото е губене на време, загуба на семе първо на първо!“ Икономическа загуба. Нали?

и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха

Минават каруци, стъпкват семето, как да поникне там?

Ние сме публични хора. Имаме и социалните медии. Каква болест, бе хора! Кой ще го каже на младите? Кой ще го каже? Да пише човек ю в мрежите: „днес времето е превъзходно и жена ми е прекрасна!“ След това: „детето ми направи еди-какво си добро“ и отдолу да пишат „браво! браво!…“ Или да се карам с жена ми и да го пиша във фейсбук, или примерно „колко превъзходна е жена ми, която Бог ми даде!“ и всички да ми казват „браво! браво!„Както и други по-тежки неща, защото, когато съществуват социална мрежа без да има духовно съдържание, накрая всичко се окарикатурява.

Аз още нямам фейсбук, натискат ме да си направя, има фейсбук на мое име (страница на гръцки език), други са го създали и говорят за мене. Аз не съм политик, следователно не ме интересува какво говорят. Със сигурност казват и криви и прави неща.

И така, ние сме публични хора, тоест създаваме една публична маска, която носим и това нещо се превръща в зависимост. Вчера бях на конференция и се говореше за още по-нови технологии. Създава се виртуална реалност, влизате вътре, слагат ви сензори и ви показва различни неща, сякаш сте там. Избираш една програма и внезапно гледаш сцени от времето, сякаш се развиват на живо пред теб. Това е много „обещаващо” – защото пренасяш  реалността в индивидуалния си субект без никаква реална отговорност.

– Това ще реши много проблеми на множество невротици, г-н психиатре, (присъстващ в архондарика на манастира „Св. Дионисий Олимпийски”, където о. Николай изнася своите беседи) и ще ти отнеме клиентелата!

Това е състоянието на семето, паднало на пътя. Там съществува толкова голяма себезатваряне, където човек разбира греха, но винаги греха на другия, това, което другият прави.  Това е първата голяма категория, към която принадлежим изключително много хора от нас.

а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага

Какво е камъкът? Камъкът е това състояние, в което човек влиза, когато се отдаде на много страсти и тогава става като камък и закоравява. Затова бедните хора обикновено дават повече милостиня.

Веднъж бях заедно със собственик на един кораб. Знаете ли колко струва едно зареждане с гориво за целия кораб? Не го знаех досега – 2,5 млн. евро. И за да не го измамят с горивото, поставя специални хора, на които плаща, за да отмерват дали количеството е точно. На такива, когато им кажеш след това: „познавам един беден студент, който няма обувки”, той ти казва: „Нямам пари! Извинявай! Знаеш ли колко дадох преди, за да заредя кораба, откъде да ги взема?!“

И други хора, които имат 10 евро, виждат, че ближният им гладува и му дават 5 евро. Това означава нещо – че първият е закоравял, това означава, че благодатта се оттегля, това означава, че дяволът сяда на един трон в него и започва да прави каквото иска. Затова тези закоравели  хора изпитват огромна болка. И ти казва: „Всичко при мен върви накриво, и колегите, и жена ми, децата ми са неблагодарни и светът гаден“, и така живее един ад от сега. „И какво да правя, за да купя още един кораб, защото може да загубя корабите и да гладувам?!“ Чувал съм това с ушите си. Извинявай – му казах, – колко струва обедът ти? Обедът на един обикновен човек колко струва? Да кажем 10, 20, 30, 40 евро, хайде 50 евро, не струва във всеки случай 5 млн. Но това е именно закоравяването и там не съществува нито знание, нито наука, нито Бог, нито любов, нито приятелство, НИЩО! Няма място за нищо. Колкото и да ви изглежда странно. Защото бедните си мислят, че ако станат богати, ще са щастливи. Не е така. Други неща правят човека щастлив и в бедността и в богатството. Първо на първо, не съществува бедност у Бога. След като ще ти даде всичко, което искаш, но „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Това е обещание на Бога и то е истинно, няма да те остави. В труден момент няма да те остави, в подходящия момент ще ти помогне, но, както казваше старецът Паисий: „Ако някой иска пет вид сирена на масата, е, навярно Бог няма да му ги даде.„ Трябва постепенно  да ги намали от 5 на 4 и т.н.

други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха

Тръните, това са грижите. Тук вече спорим и с Бога: „Защо не ме оставя да има грижи? Искам да имам грижи“. Тоест хората чувстват стрес, когато нямат стрес. Ако имат една хубава доза стрес, мислят, че вървят добре. Нали? „Искам да имам онова и онова и онова!“ И накрая имам всичко или нямам нищо. Но грижите в крайна сметка задавят най-дълбокото призвание на човека, в това е въпросът. Това, което най-дълбоко желая, се губи. Затова и един древен отец казва, че грижата е картина на ада. Човек се предава на грижата. Старанието ни за живота по Бога не е грижа, внимавайте! Тук се говори за онази грижа, която не те оставя да видиш Бога и ти казва: „Къде да ходя на църква! Знаеш ли колко неща имам да правя в неделя!“. Или идва час да се помоли и веднага се сеща за всичко, което има да прави. Това са леки състояния, съществуват по-тежки, където грижата реално стават черта на нашето битие. Един голям философ каза, че „грижата е онтологична черта на човека“, но кои са границите на грижата? Грижата свършва там, където започва диалогът с Бога. Многото грижи означават монолог, само аз говоря, може да означава и налагане над Бога: „Ще ми сториш това, ще ми сториш онова!“. Това е друг вид лоша връзка. „Бог не ме чува!“. Ама ако Бог те чуе, ще ти изпрати изпитание или на твои близки, разбирате ли?

Помня един стих: „децата са големи и не искат вече мляко“ (τα παιδιά είναι μεγάλα και δεν θέλουν πια γάλα- гръцкият стих е римуван)! И това е една грижа, да търчиш след бебето с биберона и след това си мислим, че знаем какво искат децата.

Видях в интернет нещо, което гласеше: „Какво е пуловер? Това, което  детето облича, когато на майка му ѝ стане студено“. На майката ѝ е студено, навлича пуловера на детето и то ще гръмне от жега.  Но по този начин имаме лъжеусещането, че обичаме и дори се чувстваме онеправдани, че другите не забелязват какви грижи полагаме. Децата на рибаря ядат риба, но от даден момент нататък не искат да ядат риба. В ума си „измисляме” нуждите на другия съгласно нашите желания и след това ги караме да ги задоволяват. . .

превод: Константин Константинов