Когато вярата бъде прокудена..

Автор: о. Спиридон Василакос

Когато вярата бъде прокудена. Вярата много лесно може да бъде прокудена, но е много трудно да се о-предели в живота на човека. Евангелието и св. отци ни казват много неща за вярата и констатираме, че това, което се о-пределя, се ограничава. Но вярата е събитие, което не може да бъде ограничено. Тя повлиява целия човек, неговия ход и поведение. Вярата дълбоко може да повлияе, промени,  издигне, спаси човека. Не можем лесно да дадем определение за вярата, но можем да видим какво я съпровожда. Вярата не е едно събитие, чувство, състояние, което може да съществува от само себе си.

Нека си припомним Авраам.

Поразителна личност, защото е човек, който не крие нищо от Бога. Всички имаме тайни чекмеджета, в които оставяме неща само за нас. Чекмеджета на нашето битие, на живота ни. Авраам, който се ръководи от своята вяра и доверие в Бога, иска да се открие за Бога. Откъде се ражда тази вяра в Авраам? Какво я породило? Той изпитва неговата любов към Бога. Авраам обича, славослови, благодари на Бога и колкото повече прави това, толкова повече се укрепва вярата му и любовта му към Бога. При жертването на Исаак всъщност виждаме  голямата вяра на Авраам. Какво би могло да държи стабилна ръката на Авраам, който държала нож над собствената си рожба? Виждаме една стабилна ръка. Нервите на ръцете на един човек биха ли издържали да държи нож над собственото си дете, да заколи едничкото си дете? Но именно духовният нерв на вярата държи ръката му стабилна. Тази вяра, която се укрепила чрез неговото благодарение и любов към Бога. Казваме много пъти: „Но как е възможно тези Божии угодници да са виждали толкова неща в живота на хората? Ходихме много пъти при свети Порфирий, при светия старец Яков и той виждаше живота като на книга. Можеше да разгърни страниците от миналото.“ И ти казваш: „Но как е възможно, как Бог открива на този човек всичко, което е станало и което ще стане в живота на един човек? Какво е това?“ Именно вярата му, която го подтиква да се открива, да се посвещава, да се отдава на Бога. Той имал пред себе си един Бог, Който му давал Себе Си. Затова в живота на Авраам виждаме нещо поразително. Самият Бог, виждайки неговото творение да Му отдава всичко, с автентично доверие, с истинна любов, идва и казва: „Няма да скрия нищо от чедото Ми Авраам! Този, който не скри нищо от мен, който не хукна да се скрие като Адам, който Ми даде всичко, така и Аз няма да скрия от него нищо, ще му откривам всичко и ще му давам всичко!“ И човекът на вярата, Авраам, става една школа, университет, за да могат и другите да изучават вяра. Виждаме това в Исаак. Как той изучавал вярата в Бога? При баща си. Човекът на вярата е един университет, където учиш вяра, учиш се на връзка с Бога. Бихме казали, че жертвоприношението на Исаак всъщност е жертвоприношението на Авраам, защото Авраам бил „заклан” и се жертвал много преди да постави Исаак на жертвеника. Един велик поет – Винченцос Корнарос, представя детенцето Исаак, когато става от жертвеника и бива спасено, а баща му казва:

– Детето ми, да благодариш на Бога!

И това детенце коленичи до жертвеника, вдига ръце и казва:

– Благословени Саваот, велико е Твоето име! Лист от дървото не пада без Твоята воля!

Как Исаак изучил тази вяра? При баща си. Баща му бил един университет на вярата. Трябва обаче да видим нещо друго. Любовта, славословието, благодарението пораждат вярата, но Авраам, за да остане във вярата, жертвал нещо. Не Исаак. А какво? Жертвал своята воля заради Божията воля – това е истинската вяра. Днес ние сме издигнали различни жертвеници и върху тях жертваме душата си, братята си, Самия Бог, времето си, жертваме всичко върху жертвениците, които издигаме с духовния ни крах, но не жертваме нашата воля, която много пъти ни осъжда. Тук се вижда нашето маловерие, анемична и болна вяра. За да поддържаш вярата, нещо трябва да пожертваш. И от момента, в който вярваш и се доверяваш на Бога, не можеш да следваш твоята воля, посока и път. Авраам, за да са остане във вярата, жертвал. Защото вярвал, че Божията воля е свободата и спасението на човека. Това вярвал. Затова вярата ни се нуждае от благодарение, любов, молитва, тези неща подхранват вярата, но е нужно и дълбоко смирение.

Нека видим едно друга личност.

Новият Завет ни поставя да тичаме след една жена. Помисляли ли сме някога това? Коя е тази жена? Хананейката. Христос, Чието слово винаги е благо и изцелява, за да ни покаже нейната вяра, в онзи момент ѝ отправя едно горчиво слово. Нарича я псе. Защото юдеите наричали псета тези, които вярвали в нещо различно от тях, т.е. езичниците. И тя продължава като куче да тича след Него. Защо Христос прави това? Не вижда ли душата ѝ, вътрешното ѝ състояние? Той вижда нейната пламенна вяра, дейна, жива, смирена, пълно отдаване на Самия Бог и иска да разкрие това сърце пред нас така, както открил душата и вътрешния свят на Авраам, за да ни открие величието на вярата и колко високо може да се изкачи човек.

Когато нямам смирение, моят егоизъм няма да ми позволи да последвам Божията воля, да чуя Божия глас, да се доверя на Бога. След като егоизмът идва и постоянно ми нашепва – той шепне, не говори, а шепне като дявола, идва и ми казва: „На Него ли ще се довериш? Ще се довериш на това, което аз ти казвам, на това, което аз съм пресметнал, на това, което аз вярвам, и ще последваш това, което аз искам!“ Как без смирение да повярвам? Да се отдам на този Бог? Да Го последвам? Как да го направя това?

Друг случай на езерото, където Господ среща рибарите, впоследствие Негови ученици.

Какво става с апостол Петър там? Цялата нощ се уморили, не спали, трудът и бдението били напразни, защото нищо не уловили. Нямало да изкарат за хляба си в онзи ден, за да занесат нещо на своето семейство. Било сутрин, разочаровани, уморени, възмутени, и внезапно отива Христос и казва:

– Върви и хвърли мрежата!

И имаме един поразителен израз на апостол Петър, който казва: „по Твоята дума ще го направя!“. Понеже Ти го казваш, ще го направя, докато опитът му говорел, че ако хвърли мрежата, нищо няма да улови. Слънцето вече греело. Той бил опитен рибар. Когато се доверявам на моя опит, следвам моята логика и воля, как да повярвам в Този Бог, Който, когато Му се доверявам, ме освобождава от всичко и ме издига в едно друго състояние и духовно равнище?

Свети Йоаким и света Анна, двама старци.

Ако някой им казваше: „Хайде, догодина с едно детенце!“, на тяхно място какво щяхме да отговорим? Когато виждаме едно прегърбено тяло с бръчки по лицето, с изпадали зъби, нозете не го държат, какво бихме казали? Бихме се засмели. Както се засмяла Сарра, когато чула от тримата Ангели, че ще роди дете. Тя се засмяла и ние щяхме да се засмеем. Нали? Е, свети Йоаким и света Анна, светата баба и светия дядо на Христос, нямаше да се засмеят, защото вярвали. И когато вярваш, се надяваш и знаеш, че животът ти е в Бога, в Божиите ръце. Знаете ли какво щяха да кажат? „Ако Бог го иска, да бъде благословено!“ Ето отговорът на вярващия. Което означава, че смиреният, благодарният, молещият с човек, който иска да се държи за Бога, преодолява природните граници. Той реално може да роди на която и да е възраст да е, да роди спасение за душата си. Той се е изкачил на друго равнище, защото се държи за Бога. В това е разликата.

Нека си припомним Моисей.

От една страна чуваш гласа на Бога, Който се опитва да възпита и спаси човека, а от друга чуваш врявата на егоизма, варварщината и коравосърдечието на множеството. Моисей бил по средата, между „чука и наковалнята”. Но той не оставя нито Бога, нито човека, защото вярва в Бога, защото се надява, вярата му става надежда, убеждение, има вяра, която разделя морските води и прокарва пътища. Колко пъти се намираме в безизходица? Колко пъти казваме: „Край, всичко приключи!“? Но тази безизходица и този край не е нищо друго освен отсъствие на вярата. Отсъства вярата. Моисей носи кръста на търпението до сетния си дъх. Не оставя никого. Би могъл да го направи. Не оставя нито Бога, нито човека, защото вярва. Когато вярваш, не изоставяш, не се разочароваш, когато вярваш, всички казват „Край„, а ти казваш „Начало!“. Нека не забравяме, че за хората преди Христос гробът бил един край. Един болезнен момент от техния път. Но Гробът след Възкресението е Началото и за нас става Свят – Божи – Гроб, но е нужна вяра, за да го видиш.

Да видим последиците от вярата в живота ни.

Нека не мислим, че всички тези осветени хора не са проявявали маловерие. За да не се разочароваме в нашето маловерие и падение. Естествено че имали и маловерие, но тогава се усилвала молитвата, действало смирението, идвало славословието, оставало търпението и така вярата се обновявала. Вярата ни много лесно може да отстъпи. Нека си припомним св. ап. Петър в това разтърсващо събитие, когато върви по морето. Слиза от лодката, стъпва, водата е като асфалт, като твърда почва, първа стъпка, върви стабилно. Но какво станало тогава? Тогава се случило нещо. Защото на следващата стъпка потъва. Какво станало? Уплашил се. Защото казва евангелист Матей много красиво, с Божията благодат го отбелязва – вятърът се усилил малко. Уплашил се, което означава, че любовта му отстъпила леко, иначе нямаше да отстъпи, нямаше да падне в морето, нямаше да потъне. Какво казва Писанието? „Любовта пропъжда страха“. За да се уплаши, означава, че любовта отстъпила малко, доверието леко се разколебало, и навярно егоизмът много се усилил, защото другите учениците били в лодката. Я си помисли леко да се открояваш, да изглеждаш добрият ученик. Апостолите били хора. Апостол Петър стъпил в морето, егоизмът му се усилил, защото се откроил. Но с егоизма придобиваш тежест и започваш да потъваш. И в момента, в който потъва, се смирява, и в момента, в който се смирява, търси помощ от Христос, Който тозчас го хваща. Вярата ни прилича на кардиограма. Да не се плашим, че има падения – там трябва да се мобилизират всички други нейни елементи – молитвата, покаянието, смирението, търпението, любовта, за да се издигне отново. Вярата не е устойчиво състояние. Правата линия в кардиограмата означава мъртъв човек, мъртво състояние, сърце, което е престанало да тупти. Но онова сърце, което тупти и се бори, е живо.

Нека да не се плашим от падението на вярата, а да създадем всички предпоставки за нейното възкресяване и възхождане.

В сцени и гласове в Писанието виждаш Бога, виждаш и човека и самия себе си.

Някой казваше, че в съседна страна, където религията не е Православие, св. Писание е първата книга по продажби. Как да не е първа, след като човек намира себе си в него. Чуваме един глас „вярвам, Господи!“ – колко хубав глас. Глас на един изстрадал баща: „помогни на неверието ми!“. Това е борбата на вярата, това е битката на вярата, това е радостта на вярата. Нищо не е неизменно, нищо не е даденост, нека се пренесем в едно събитие, което може да ни открие и последиците на вярата. Този трагичен баща, който понася тежестта на болестта на детето му, отива при Христос и Му казва: „Господи, помилуй сина ми по новолуние го хваща бяс“.

Нека обърнем внимание тук на думата, която се употребява в Евангелието – по новолуние го хваща бяс (т.е. луничав), какво означава това? Какво вярвали хората? Всеки термин, дори и медицински, показва какво реално вярвали хората. Затова, когато виждали един човек със странно поведение, един бесноват, казвали, че бил луничав – защото вярвали, че луната влияе на човека. За съжаление много пъти вместо да вярваме в Бога вярваме в други неща, които не ни спасяват, не ни просветлят, а ни объркват и помрачават. Дори и днес има хора, които вярват, че животът им през седмица или през конкретния месец се определя от звездите. Тоест моето състояние не се дължи на мен, на начина, по който съм избрал да живея, на душата ми, на съвестта ми, а на луната и звездите. Така се губи вярата ни, когато вярвам, че луната, звездите ми влияят и животът ми е написан в една кафена чаша или върху дланта ми. И всичко това, защото не вярвам, че животът ми е в една продупчена и изстрадала длан, в дланта на Христос, в ръцете на Бога. Ако вярвах това, колко различни биха били нещата. И виждаме разтревожени, стресирани хора. Какво ти има? „Хороскопът ми предвещава неприятности през тази седмица…“

Вярата те изцелява и издига, тя може съобразно с това, което вярваш, да те измъчи, да те обърка и да те погребе. Ако не вярвам в милостта, промисъла и любовта на Бога, а вярвам в кафената чаша, в чертите на дланта ми, в луната и звездите.. разбирате в какво се е превърнал животът ми.

Завели детето при учениците, но не могли да го изцелят. Нека внимаваме. Осъзнали ли сме каква сила сме приели от Кръщението, от св. Литургия, от изповедта, от Тайнствата? Христос дал сила на учениците и на всички нас да „настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила;..“ Такава сила ни е дал. Защо нямаме тази сила и не я живеем? Защото не вярваме. И Господ казва:

„О, роде неверен и развратен!“

Цялото изопачение, което виждаме днес и този дисбаланс се дължи на неверието. Цялото ни състояние се дължи на вярата или неверието ни. Вярвам ли в Онзи, Който ме избавя, Който ме изцелява, просветлява, Който ме обича? Тогава животът ми има друго измерение, намира се в друго състояние. Така разбирам, че вярата е показател. Когато вярата бива прокудена от живота на човека, той сам се прокужда от живота.

Имахме един епископ в нашата област – епископ Константин. Селска област, където хората живеят от нивите си. Това станало преди много десетилетия. Имало суша, тогава не съществували съвременните напоителни системи и чакали от небето да падне дъжд. Епископът казал: „Ще отслужим Литургия срещу безводието и ще направим литийно шествие. Ще влезем в нивите. Ще вземем св. икони, мощите на светците от манастирите“. Литургията свършила и излезли за литийното шествие. Епископът излязъл, изгледал ги и им казал:

– Нищо няма да правим. Влезте вътре, обратно!

Другите се изумили.

-Защо, дядо?

– Защото не вярвате!

– Ама как не вярваме? Щяхме ли да дойдем на литийното шествие, ако не вярвахме?

– Ако вярвахте, щяхте да сте взели чадър с вас! Къде са ви чадърите? Къде е вярата ви?

Един вярващ да вдигне ръце към небето, и небето ще се отвори. Къде е вашата вяра? Виждаме, че ни липсва събитието на вярата. Ако имахме вяра, не можем да си представим колко психосоматични сили, които Бог с Неговата благодат ни е дал, щяха да работят и действат в живота ни. Не можем да го проумеем. Оставаме в тесните граници на волята и логиката, там се въртим. Имаме светци на Църквата, които стигали до брега, сваляли расото, хвърляли го във водата, стъпвали се върху него и тръгвал за едно пътуване извън логиката, извън даденостите, извън убежденията.

Нека видим резултатите от вярата.

Господ казва: ако имаш вяра, ще кажеш на планината да се премести и тя ще се премести. И в Патерика и Синаксара имаме такива случаи. Но е така, ако имаш вяра, както на едно място се казва – вяра колкото синапово зърно. И казваш: „Ама толкова малко вяра?“ Не, не казва малко (вяра), защото, ако сложиш сипавото зърно в устата си, започва да те гори. Христос говори за пламенна, жива, дейна, смирена вяра, за онази вяра, която не е нещо друго, а принасяне и оставяне в Божиите ръце. Душата ни много пъти куца, друг път се влачи, друг път е парализирана, докато умът ни търчи. Затова имаме толкова конфликти. Идва логиката и ти казва: „Но възможно ли е да стават тези неща, да кажеш на планината „премести се!““ Възможно е. „Можем ли да го видим? Не ни говори за живота на светиите, те били светии!“ И ние трябва да станем. Писанието нарича християните светии, за да се открояваме с нашата борба и вяра. Трябва да станем светии. „Добре, кажи за нас нещо сега, как аз мога да преместя една планина?“ Много е просто. Грехът какво е? Моят грях в този момент е една планина в мен. Една планина, която е смазала душата ми, живота ми, но ако вярвах в любовта и милостта на Христос, не бих оставял тази планина да смаже душата ми. Милиони хора в света на земята, ще ти кажат, че вярват. Въпросът е какво вярваш. Не е достатъчно да повярвам в съществуването на Бога, вярвам ли в любовта Му? Ако вярвах в Божията любов и милост, тази вяра нямаше ли да ме подтикне към покаяние и да потърся Неговата милост, за да стане на прах тази планина, която е смачкала душата ми и покрила съвестта ми? Не вярвам в тази любов. Папа-Ефрем Катунакийски казва, че „ако и грехът ми да е една планина с екскременти като Олимп, аз съм сигурен, че Божията милост и любов е Атлантически океан, който ще мине и ще я разруши, ще я завлече, ще я направи на прах“. Ако вярвах в Божията милост и любов, щях да мога да я преместя. Мога ли да преместя други планини? Не ми казвайте, че не сме издигнали планини между нас и другите  хора. В един и същ дом, в едно и също място съпрузите са заедно 40-50 години. И идва човекът да се изповяда и казва за другия: „Не ме разбира! Сякаш не съществувам. Не ме вижда, не ме чува“. Ама какво става? Егоизмът е издигнал една планина между вас. Ако имаш вяра, ако слушаш Бога, тази планина ще падне. Слушането е лесно, и както казва народът, „през едното ухо влиза и през другото излиза“. Послушанието е трудно. Ако вярваш и обичаш Бога, Той няма ли да ти помогне да събориш тази планина между теб и другия? Искате ли да видите друга планина в нас? Това е планината на страстта. Имам една страст, една привичка. Гледаш страстта и привичката и казваш: „планина ми се вижда“. Но ако имаш вяра, ако се молиш и покайваш, няма ли да изравниш със земята тази планина? Ето, толкова големи планини, страстите ни, греховете ни, планините, които влязоха между мене и другия. Ако истински вярвах в Христос, обичах Го и Му се доверявах, нямаше ли да мога да съборя тези планини? Ето вярата колко много планини може да събори и така да се освободя, и другия да срещна, и с Бога да вляза в общение. До това реално ме води вярата, до смиреното съзнание за моето Аз, до истинната връзка с другия и до общението с Бога.

Вярата е пътуване, преход от безсилието към силата, от егоизма към любовта, от греха към добродетелта, от човека към Бога.

превод: Константин Константинов