Беседа със стареца Маркел Каракалски

 – Защо някои хора в света се страхуват толкова много от смъртта?

– Причината е липсата на любов. Понеже нямаме вътрешно известие и чистота, не се чувстваме готови. Виждате, че много преподобни отци – обратно на това, което казвате – очаквали с копнеж, с радост часа на смъртта! Дядо Йосиф (Пещерник) казваше: „Защо Света Богородица се бави да ме вземе? Слънцето се скри и още не ме взе!”. Петракис, – този, който живя в пещерата на свети Петър Атонски – очаквал, че ще си замине в деня на неговия празник. Наистина в онзи ден, когато празнували паметта на св. Петър, почерпил всички с кафе и локум след панигира, седнал и той на двора да яде и „отминал”. „Не се страхувам от смъртта, а я обичам”, казвал св. Антоний Велики. Понеже нямаме любов и душата ни е в безпорядък, вижда демоните до нея и се смущава. В онзи час се затварят очите на тялото и се отварят тези на душата. Вижда Ангелите, вижда и демоните. Бог не е наказващ, Бог не те води в ада, а делата ти. Ако си отдал душата си на тъмнината, тъмнината ще те спечели. Но онзи, който се е изповядал, който се е приготвил, ще отиде в светлината. Всеки има недостатъци, малки грехове, всеки има петна по дрехата си, които трябва да изповяда. Те няма да го лишат от царството небесно, защото са простими грехове. Смъртните грехове ще ни отделят от царството небесно. Св. Василий Велики казва, че нашият Господ в Гетсимания се молил и казвал: „де е князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо”. Какво би могъл да намери в нашия Господ, Безгрешния? Това обаче – казва св. Василий – го казал само Христос. Ние как да го кажем? Ние сме виновни за много неща. За нас, казва, е достатъчно да дойде дяволът – князът на света – в часа на излизането на душата и да намери няколко малки неща. Ще са петна, за които душата ще се засрами и ще каже: „защо не им обърнах внимание?“, но които няма да ни лишат от царството небесно. При това съществуват и помените, Четиридесетниците (40-те Литургии), милостинята и молитвите на живите, които впоследствие заличават всичко това.

 – Имат голяма сила помените. . .

– Голяма. Не могат естествено да вземат някой от ада и да го отведат в Рая, когато има смъртни грехове, но помагат. Подобряват състоянието. Огромно е облекчението и ползата от помените за всички, казва св. Йоан Златоуст. Както за тези в ада, така и за спасените. Искам обаче отново да подчертая, че душата, която няма смъртни грехове, онези малки и простими неща, които и ги е изповядала, няма да ѝ попречат да придобие царството небесно. Оттам нататък, както казахме, играе огромна роля грижата, която трябва да полагаме ние, живите, за починалите ни близки. Необходими са помените, 40 Литургии и милостинята, за да се заличат тези малки, простимите грехове, и да бъдат помилвани душите.

 – Монахът е земен ангел и небесен човек. Всеки монах, вие, всички ваши братя, се оттегляте от света само по място или и по начин на живот?

– Монашеството е най-големият опит от живота. Най-доброто преживяване на живота. Не е труден монашеският живот. Отвън изглежда така. Когато човек не е преживял монашеския живот, му изглежда труден, но не е. Монашеството е призив от  Бога. Бог ни зове. Не може никой от само себе си да вземе решение и да каже ще оставя земните неща и ще се затворя в един манастир. То е божествен знак. „Който може възприе, нека възприеме”. Тоест този, който има този призив, този талант, който Бог дава, полага усилия да го оползотвори. Оставя света, за да удовлетвори тази божествена любов, този божествен призив, за да не прояви непослушание спрямо този божествен глас. Затова се оттегля от света и целият му труд е вече как да благоугоди на Бога. Монахът не напуска света, защото се отвращава от света. Не го напуска, защото не може да живее в света, а го напуска от любов към Бога. „Любовта пропъжда страха”. Всеки страх, всяко затруднение, всяко разсейване и т.н. Следователно монашеството е съвършеното посвещение на Бога и целта на монаха е да Му благоугоди. С други думи, в монашеството се прилага това, което каза Христос на младежа в Евангелието: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум”: да се посветиш на Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум. Това „с всичкото. . .” е съвършената любов. Когато монахът постигне пълнотата на любовта, тогава тази любов се простира и към ближния и към хората и така изпълнява и втората заповед на Господ: „възлюби ближния като себе си”. Затова монахът – макар да е далеч от хората – е една социална единица с голяма мощ. Любовта, която придобива от общуването със светия Бог, се простира към света (хората) и праща благословение и към хората. Следователно монашеството не е антисоциално, а е най-скришният, най-тайният и най-хубавият начин на социален живот. Това го разбираме ние, монасите. Живеем го. Защото, когато душата гори от любовта по Бога, тогава от само себе си се обръща към света, който страда, който изпитва болка. Преди още хората да ни известят за техния проблеми, преди да ни се обадят или да ни пишат да ни помолят да се помолим за това, това вече са преживявания на душата ни. Не можем да сме равнодушни към проблемите, а съучастваме и състрадаваме. Чувстваме го като една нужда на  душата ни, да се помолим за тези хора. Но монашеството – тук трябва да се фокусираме особено – е и нещо друго, то е отхвърляне на ветхия човек. Тръгваме от света, носейки нашето Аз и мислим, че тук в манастира ще намерим всичко наготово. Но тук е арена, бойно поле. Ветхият човек, който носим от света, пълният със страсти, зли привички, трябва да се отхвърли. Ще се отхвърли чрез посвещението на душата ни на Бога. В манастира – арената на монаха – започва тази борба. Общежитийният манастир дава много възможности, за да отблъснем ветхото ни Аз. Защото започва послушанието, започва смирението.  Когато човекът носи старото си Аз, непременно ще се създадат търкания, ще се сблъска с един, ще се сблъска с друг. С времето обаче оставя старото си Аз, оставя страстите и се освобождава. Любовта, която монахът показва към Бога, идва от чистотата. Тази чистота първоначално дава частично безстрастие. След това съзнателно подвизаващият се монах, след като види какъв плод носи това да оставя старите привички, след като види, че започва да се изпълва с Божията благодат, се освобождава и придобива още по-голямо безстрастие, което вече му дава възможността да напредне по-съзнателно към вътрешна духовна чистота. . .

 – Днес най-големият проблем на човека е помрачаването на ума му. Как тогава – докато е помрачен – да види ясно? Как да познае истината? Някога възможно ли е това?

– Евангелието и всички книги на св. Писание намират пълно приложение в монашеството, в живота на монаха. Монахът е отворено евангелие. Има Евангелието в душата си.

 – Това е опитното богословие.

– Именно. В Евангелието от Матей в шеста глава Господ казва: „Светилник за тялото е окото”. Няма предвид видимото око, а окото на душата. Око на душата е умът. Ако умът е светъл, цялото тяло е светло. Ако е тъмен, цялото тяло е тъмно. Когато казваме ум, нямаме предвид мозъка. Умът е Божията светлина в нас. Ако съществува тази светлина в нас, виждаме нашите дела в техните правилни измерения, разсъждаваме правилно, не правим грешки, не дразним никой, духовно сме здрави и като отделни лица и като семейство и като общество. Днес хората имат проблеми, защото тази светлина, която е Божият образ в тях, е потъмняла. Пространството на душата не е светло, затова имаме и тревога. Не съществува покой, не съществува умиротворение. Представете си в дома ни да влезе един злосторник, един крадец например. Никой няма да спи вечерта. Няма да имате спокойствие. Така точно става и с пространството на душата ни, на ума ни. Когато навлезе лукавият, страстният помисъл, човекът се обърква. Няма светлина, няма прозрачност, няма чистота. Отците на Света Гора имат тази душевна чистота, защото са отхвърлили – с труд естествено – помисъла. Те са мирни и умиротворени. Това умиротворение го предават и на хората. Идват поклонници в манастирите ни и не ги интересува нищо материално. Без олио да ядат всеки ден, не ги вълнува. Радват се на това. На бденията идват всяка нощ. Виждат отците спокойни и умиротворени, виждат любовта, която проявяваме искрено към всички без разлика. Не правим разлика. Всички заедно ще ядем, всички заедно ще се помолим, всички заедно в едно място ще живеем. Това виждат хората и обичат Света Гора. Искам обаче тук да отворя една скоба и да кажа, че тук имаме сме постигнали най-добрата „глобализация”.

 – Глобализация в правилния смисъл.

– Именно. Ако управниците на земята искаха да приложат една такава глобализация, макар и за един месец, светът би се променил и би станал Рай. Има тук на Света Гора монаси от Русия, Румъния, Сърбия, България, Америка, дори от Финландия. От всички части на земята. Но всички имат една черта: православни са. Живеем всички мирно, без вражди и търкания. Даже всички съучастват – всички тези различни националности – в управлението на Света Гора. Искам да кажа, че най-добре глобализацията може да функционира, ако се напои от православния опит. Така всички народи биха живели мирно. Но плановете, които измислят политиците и великите сили за глобализация, са дяволски устроения.

 – Мнозина казват, че съвременното монашество на Света Гора не е монашеството на великите учители от пустинята, на св. Антоний Велики, на св. Пахомий и на останалите отци. Казват това поради „удобствата”, които технологията вероятно дава в нашата епоха дори и в един манастир. До каква степен монашеството може да възприеме елементи от съвременната цивилизация, без да засягат съдържанието му?

– Монашеството в неговата основа винаги е било същото. Виждате, пред нас имаме иконата на стареца Йосиф Исихаст, на дядото на братството ни, който дава отговора на въпроса ви. Тайната на Йосиф Пещерник – която ни свързва с монашеството от първите векове – е затварянето на ума.

Аскетически, отците от Добротолюбието ни говорят именно за чистотата на ума. Това е коренът, същността на монашеството, която са запазили всички отци, свети Карпатий, епископ Фотикийски,  св. Григорий Палама и др. Нея запази и блаженопочившият старец Йосиф и ни я предаде. Затова мога да кажа със сигурност, що се касае духовния аспект, че монашеството остава същото на Света Гора, през вековете. Ето че и днес пристигат хора от всички части на земята, за да намерят молитвата на ума. Както руснаците например, които загубиха древните старци и идват тук да намерят молитвата на ума.

 – Какво означават думите „влез в скришната си стая”. Трябва да се молим в някое особено, лично място?

– Под скришна стая не винаги се разбира една килия или едно друго затворено пространство, а вътрешността на сърцето ни. Това е събеседването на ума с душата. С други думи увещанието е да се съберат всички сетивата на душата в нейната скришна стая и така умът и душата – след като се обединят – да се обърнат към Бога. Едно много хубаво място в Песен на песните казва: „Хванах се за него и не пуснах, докле го не заведох в къщата на майка си и в спалните на родителката си”.  Хванах се за Него – казва Невестата – за този мой възлюбен – моя Иисус – и не Го оставих докато не го заведох в къщата на майка ми, в стаята на родителкта си. Къща и стая е душата на човека. Майка и родителка е Божията мъдрост, ипостасната Божия мъдрост, която прави всичко. Следвователно, хванах и заведох Господ в сърцето ми. Превъзходно слово, което ни помага да разберем тези неща. Агницата Божия, както пеем в тропарите, зове с висок глас:

Тебе, Женихо мой, обичам, и Тебе като търся, страдая, и се съразпъвам, и се съпогребавам с Твоето кръщение и страдам заради Тебе, за да живея с Тебе. Но като жертва непорочна приеми ме с любов, пожертвала се за Тебе: с нейните молитви, като милостив, спаси нашите души.. (общ тропар на мъченица – бел. ред.)

Всяка душа казва това на нейния Господ. Ако вложиш Господа в теб, вече имаш всичко, от нищо не се нуждаеш. Радваш се на цялото творение, обичаш всички и всичко, земен ангел си и небесен човек. Е, тези състояния не могат да се опишат! Така са богословствали отците, това било тяхната апология, така са писали, защото имали Самия Господ в тях и затова били непогрешими. Господ дошъл и се вселил в сърцата им, защото имали чистота. Затова догматизирали правилно и не се заблудили като еретиците. Който тръгва да богословства, докато е нечист, пада в заблуда, в ерес. Не виждате ли какво става днес? Излиза по телевизията другият и казва неща, които не са издържани и хули Православието. Ама къде ги намери тези неща, след като не коленичи, не се помоли?

 – Защо Бог допуска скърбите? Св. ап. Павел пише: „даде ми се жило в плътта. . .” Защо има болка в живота ни?

– Бог не е дал болката в живота ни, а радостта и мира и щастието. „За да имат живот, и да имат в изобилие.”. Това е учението на Христос. Скърбите, изкушенията, изпитанията са резултат от отстъплението на човека, те са резултат от греховността на човека. Сам човекът избягал от първоначалното място, от райското състояние, създавайки скърбите чрез отстъплението. Бог не е наказващ, не иска чрез скърбите да ни накаже, понеже съгрешаваме пред Него. Напротив, иска да ни върне в правилния път на покаянието. С тази цел допуска различни болести и изпитания. От любов, от човеколюбие. Така трябва да го видим. Защото, ако казвахме, че Бог наказва, Той не би бил Същество, което е благо Само по Себе Си. Бог по природа е благ. Любов е. Не е наказващ. Когато извел първосъздадените хора от Рая – казва св. Григорий Богослов – го направил, защото, ако човекът беше останал в Рая безсмъртен и не беше умрял, злото щеше да остане безсмъртно в святото място на Рая. Човекът, който съгрешил, не трябвало да живее в Рая вечно. „В който ден вкусиш от него, без друго ще умреш”, било увещанието на Господ. Но понеже човекът излязъл от Рая, Бог човеколюбиво слязъл на земята, за да го отведе отново в Рая. Колко е голяма дълбочината и величието на нашия Бог! Не наказва, а каквото прави, го прави от любов. Така и в живота ни, когато вижда, че не вървим добре. Например съм монах. Ако не внимавам и се съглася със злите помисли, душата ми не е чиста, Светият Дух не почива в нея. Тогава Бог ще допусне изкушение, за да ми каже по този начин: Къде отиваш, как вървиш така? Света Богородица ще ме изобличи, защото е съсъд на чистотата и в единственото, което ѝ харесва, е да вижда монаха чист и девствен по душа и тяло. Ако аз отново не се съвзема и не разбера грешката си, нито възпитанието от Бога, тогава Бог ще допусне и други по-жестоки изкушения, тогава може и да се събудя. Върху тези, които не се освестяват, казва св. Никита Ститат, че пие от пелина на Божиите съдби. Пелинът е едно горчиво растение. Тоест дава ти по-горчива чаша, не за наказание, а за да се съвземеш. Например, когато имаш гордост или тщеславие, ще допусне плътско изкушение, за да те смири и да видиш, че нищо не представляваш. Светият Дух ти е дал малко благодат, за да застанеш на нозете си, а ти проявяваш тщеславие и казваш, че нещо си направил или си нещо важно. Бог тозчас ще те възпита, ще те сдържи, за да не се подхлъзнеш по-лошо. При някой, който е далеч от Църквата, може да допусне болести, икономически кризи или други терзания, с цел да го разтърси и да го доближи към Себе Си. Имаме много такива примери на хора, които не вярваха и след едно изпитание „познаха” Бога.

Познавах по-рано един „богослов”, който – тежко и горко – отричаше съществуването на живота след смъртта! Богослов, учител даже. . . Казваше на детето му: „Детенцето ми, не вярвай! Не съществува нищо след смъртта. Нито вечен живот, нито нищо“. Разруши надеждите му за възкресение, което е основата на християнския живот. Детето промени своя начин на живот и по-късно изпадна в такава меланхолия, че стигна до самоубийство. Обеси се. . . Но как се намеси Бог? Братът на бащата – тоест чичото на детето – който не знаеше нищо за разговорите, които имали баща и син за вечния живот, видял в съня си детето да му казва: „Да отидеш да кажеш на баща ми, че съществува вечен живот”!. Той се изумил. Отива и намира брат си и му казва това и това видях в съня ми. Защо ми каза така детето ти? Бащата започнал да си скубе косите! Аз съм виновен, че се самоуби! След този шамар този човек направи огромна промяна и стана съзнателно подвизаващ се християнин. Бог допуска скърбите винаги, за да излезе нещо добро чрез тях. Иска да го освести грешния или да ограничи греховността му. Да възпре злото, както прави днес в по-широк смисъл в света. Виждате, че стават войни. Бог допуска това, за да може човечеството се вразуми. Наистина, хората се събуждат. Поспри се за малко, казва. Какво правим тук? Къде отиваме? Съществува един всеобщ протест срещу войната. От друга страна, иска да направи добродетелния още по-добър. Да увеличи неговата добродетел. Например през колко неща преминал Йов. Бог дал на дявола право да му причини всичко, само душата му да не докосва. Отнел му стадата, децата, жена му го обвинявала, тялото му се разболяло и страдало. Всичко се стоварило върху него. Но той устоял. Стълб на търпението. Дяволът нищо не може да ни направи. Каквото Бог допуска – скърбите, изкушенията са поводи, за да станем по-добри, да увеличим нашата добродетел. Отнеми изкушенията – казват отците – и никой няма да се спаси. През изкушенията ще влезем в царството небесно. Скърбите и утесненията ще са наградите и знаците за победата, които ще носят върху дрехата си тук всички спасени мъченици, изповедници, преподобни и праведници. Те ще са хвалба за всеки християнин.

 – Нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога предадем. Колко кураж е нужен, за да се остави човек в Божиите ръце, както малкото дете се оставя в обятията на майка му.? Колко лесно е да отстрани някой своя егоизъм, собствена воля, своите – слаби и гнили – опори, и да „се остави” в Божиите ръце?

– Първо, не се оставяме така директно, както го казвате, в ръцете на Бога. Божията благодат  и всеки дар преминава към подвизаващия се християнин чрез духовния му отец. Там трябва  да се подчиниш, оттам да получиш насоки. Възлагаш – чрез духовника – проблемите, трудностите, прошенията си на Бога и вече си безгрижен, не се смущаваш и не се разтърсваш каквото и да позволи Бог в настоящия живот. Не можем да отидем направо при Него. Затова е поставил духовниците. За да имаме опора и благословение и освещение. Ако ни кажат: направи това!, ще го направим. Духовникът разбира какво е от полза и какво не е за душата ни. Когато човек се доверява на своя духовник, сякаш доверява живота си на Бога. Но и само поради послушанието, което показва, Бог ще реши проблемите му. Много хора обаче забравят този ред на Църквата и не се обръщат към духовника или не му се доверяват. Няма по-голям покой от послушанието. От това да питаш за каквото и да искаш да направиш.

 – Какво означават думите „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”

– А, тук се крие богословският смисъл на душата. Тоест целият свят не може да се равни на една душа! Целият свят не струва колкото една душа! Защото душата е „копие” на Света Троица. Бог сътворил човека видим и невидим, участник в божествената слава и ограничил цялата тази красота  в това, което се нарича човешка душа. Душата има такава красота, че тези, които са се удостоили да имат „усещане” за душата си и да видят нейната красота, се удивили. Това са светците, разбира се. „Понизен малко нещо спрямо Ангелите“ – така Бог сътворил човека.

 – Тук в манастира ви има една величествена кула. Тя ви напомня така да се каже за духовното бодърстване, което трябва да имате. Не е ли така? Трезвение. Трезвение от глагола „νήφω“, което означава буден съм, не спя, бдя, бдителен съм, бодърствам.

– Когато питат Отците какво правите тук  ърху скалите, дето живеете, те отговарят: „Пазим ума”. Това е опазването на ума, това бодърстване. „Защото смъртта влиза през прозорците ни”, казва пророк Исаия. Прозорци са петте сетива на тялото, както паралелно съществуват и петте сетива на душата. Не е виновно окото за това, че вижда. Душата е виновна. Душата иска да види по начина, по който окото вижда. Затова Христос казва „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си”. Следователно не е виновно окото, а сърцето, което има страстта в себе си. Нито ръката е виновна, ако удари някого, а гневът, който имаме в нас.

 – Тоест душата се радва или недоволства от нещо и тя направлява нещата.

– Когато душата оздравее, оздравява и тялото и когато душата се облагодатява, и тялото се облагодатява. Когато душата обича Бога и има благочестиви помисли, приема благодатта на Светия Дух, която прелива и към тялото. Затова казваме за някой: „колко благодатен човек, виж как блести лицето му!“ Нашето Православие защо явява свети мощи? Тук е величието. Защото тези мощи са нетленни и от тях струят изцеления. Защото тялото на тези светци, мъченици, преподобни отци било послушно на душата, на благата душа и благодатта се предавала от душата към тялото. Затова се осветило тялото. Заради труда на послушание към душата. Различните религии, догми, ереси и т.н. нямат даровете на Светия Дух и не могат да явят светци. Тук е тайната. Как да явят светци? Само Православната Църква е съкровищницата и източникът на благодатта на Светия Дух. Не казахте ли, че е съкровищница на благодатта? Какво означава това? Че може да възсъздаде човека, да го спаси, да го направи свят. Всички, които идват тук на Света Гора, си тръгват променени. Връщат се у дома, носейки благодат и благословение. Виждат ги жените и се учудват. „Мъжът ми бе винаги смутен и неспокоен, а се върна с такъв мир в душата!. . .“

И така, човекът трябва да внимава много в петте сетива на  тялото, защото те са пазителите,  стражите, които ще попречат на смъртта да влезе в него!

 – Поразително е това, което казвате. Тоест, злоупотребявайки със сетивата, получаваме смърт. . .

– Именно, смърт! Човекът, който с времето се освещава, гледа по различен начин на света. Чисто. Виждаш едно красиво лице и му се радваш. Виждаш природата и ѝ се дивиш. Но не ставаш идолопоклонник. Виждаш човека, който съгрешава и не го осъждаш. Състрадаваш му. Знаеш, че той не знае правилното, не е познал Божията любов.

Ще ви кажа един пример от преп. Ефрем Сириец: веднъж отивал в Едеса, Сирия, с цел да намери някой човек мъдър и праведен, за да се поучи от него. Когато стигнал пред града, попаднал случайно на една порочна жена, която естествено била „облечена” по съответния начин. Светецът я изгледал някак странно, не че се съблазнил, а се учудил как била облечена. Когато тя видяла, че светецът я гледа, се обърнала и му казала спокойно: „Защо ме гледаш? Ти трябва да гледаш пръстта, от която си сътворен! Аз, която съм сътворена от тебе, човека, мога да те гледам! Но ти трябва да гледаш пръстта, от която си сътворен.“ Леле – казал в себе си преп. Ефрем, – аз дойдох да намеря мъдър човек да се поуча и се поучих от една грешна жена! Тоест и от това имал придобивка.

превод: Константин Константинов, на снимката: отец Йероним в костницата на светогорския манастир Ксиропотам