Събеседване със стареца Маркел Каракалски

– Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

– Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако не постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще ѝ е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата ѝ е леко, ти стига да ядеш хляб и маслини. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат. . .

– Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род- Бог ги е дал на всеки род- по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

– Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми даде молитвата и сълзите и ми ги даде”. Като дар. Има хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.

– Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

– Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: „Aма как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми?“ Или ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: „Брате мой, по този въпрос какво правиш?“. Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживя този или онзи плод. Ние тук днес казваме „хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието“, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави тава, според мярата си. Да казва: „Eто, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз“. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите ни.

– Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

– Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначимо. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.

– Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

– Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, от него струят божествени мисли и той слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: „Ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото  приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век“. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища духом. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, честа и поклонение во веки, амин!

превод: Константин Константинов

Реклама