Събеседване със стареца Маркел Каракалски

 – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” – пет думи, но съм чувал да казват, че „кокали трошат”. Мисля, че старецът Паисий казваше: „Разбиват главата на сатаната”! Какво се крие в тези  няколко думи, та имат толкова голямо значение?

– В молитвата на ума, както отците са ни я предали и както е записано във всички книги на Добротолюбието и на отците, се крие най-големият смисъл на Християнството. Там е концентрирана цялата сила на името на Христос. Призоваваме името и демоните се ужасяват.

Блаженопочиналият старец Ефрем Катунакийски казваше, че Иисусовата молитва изважда човека от ада! Казваше го, защото виждаше, че броеницата му имаше сила. Целта е човек да се научи да намери Иисусовата молитва и оттам нататък животът му прилича на водата, която е влязла във вадата. Търкулва се, напоява градината и изкарва плодове и цветя и мястото благоухае! Днес умът на човека, с толкова занимания, е изморен. Същността на молитвата е как умът ще се затвори в сърцето. Умът, според св. Макарий Египетски, е трон на Божеството и обратно, трон на Божеството е умът.

Когато тук (в манастира Каракалу) идва някой да се подвизава – да започнем отначало – старецът му дава заповед и заръчение да казва Иисусовата молитва. В началото на глас, силно, толкова, колкото да я чува той самият. За 15-20 минути: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. В началото изглежда нещо сухо и безплодно. Неприятно дело, навярно и изморително. Но след известно време човек чувства сладост, сякаш на устата си има нещо по-сладко и от мед! Когато минат няколко месецa, молитвата вече става сърдечна. Какво означава това? Че умът е слязъл в сърцето. Св. Григорий Палама, като се основава на св. Макарий Египетски – виждате, всички отци са като верига – казва, че умът слиза в този плътски орган – сърцето и там се върши целият труд. Защото в сърцето се намират помислите и целта е то да се очисти. Когато умът слезе в сърцето, то започва – с ритъма на вдишването и на издишването – от само от себе си да казва молитвата. Става едно часовниче! Умът какво прави? Проследява тези думи „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Налага се да направи т. нар. затваряне, тоест умът да остава колкото се може повече там, без да се рее. Да проследява как сърцето казва молитвата при вдишването и издишването. Св. Григорий Палама – в главите за чистата молитва – казва, че когато умът слезе в сърцето, ще почувства голяма радост и веселие. Сякаш царят се връща у дома. Но не трябва да се самоуспокояваме в това. Ако кажем, че сме направили нещо дотук, сме загубили всичко. Дотук е началото на очистването. Тук човек започва да се просветлява от Божията благодат, но едновременно да вижда и греховете си. Тези, които настояват в това трудно дело, казва св. Григорий Палама – защото това затваряне е трудно – „ще се окрилят и ще получат сила”. С други думи, ще придобият криле, благодатта на Светия Дух, и ще получат сила, която не очакват, за да преуспеят духовно. Искам да подчертая тук, че точно това, което казва св. Григорий Палама, че трябва да настояваме в това дело, го казва много просто старецът Йосиф Пещерняк, говорейки за затварянето на ума. Затова и той е смятан за един от най-новите, съвременните отци, който е запазил и продължил светоотеческото предание относно молитвата на ума. Най-голямото затруднение, що се касае молитвата на ума, е реенето на ума. Защото умът блуждае. Точно както и в другите молитви, които отправяме. Веднага щом започнем молитвата, тогава на ум ще ни дойдат всички грижи и житейски попечения. Дяволът иска да ни откъсне от това свещено дело. Св. Йоан Карпатски в първия том на Добротолюбието казва нещо много хубаво и силно: ако искаме да възлюбим Бога и да придобием преблаженото приятелство с Бога, нека застанем пред Бога с гол ум. „Гол ум“ означава без мисли, без въображението да работи. Да не носим, казва, с нас нищо, нито мисъл, нито мъдрост, дори да владеем цялото образование на този свят. Но ние какво сме си изпатили? Нашият ум се е осквернил. Старецът Паисий го казва много хубаво: „Мястото се е изпълнило със смет. Умът е станал летище и се приземяват хеликоптерите, тоест помислите.  Вложихме в душата си други сили, помислите и приемаме техните вредни газове”.  Приемаме вредните газове от трите части на душата! От желателната, раздразнителната и разумната. Излизат тези вредни газове и след това казваме, че нямаме желание, нямаме сила. Нямаме сила да станем да отидем на църква, нямаме сила да постим, нямаме сила да правим каквото и да е добро и свято. Следователно помислите са тези, които крадат силата на душата. Умът сега идва да ни избави от това зловоние, да ни помогне да придобием вътрешното единство, което идва именно от чистотата на душата.

Псалмопевецът казва: „Благославяй, душо моя, Господа, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име”. Тоест целият ми вътрешен свят да благославя и да слави Божието име. Но за да каже човек това, трябва да има чист и светъл ум. Не може да го каже някой, който има страсти. Тъй като грехът е навлязъл в него, човекът – казва св. Никита Ститат  – се разпръсква на много части. Разпръсква се. Загубихме вътрешното единство, което носи и единството в Църквата, единството в обществото и т.н. Оттам започва проблемът. Човекът трябва да намери своето вътрешно Аз и да може да направлява всички свои сили към Бога. Точно това прави умът, чрез молитвата на ума. Когато молитвата започне да работи в човека, идва благодатта на Светия Дух и го покрива. Тогава целият човек става ум, целият става прозрачност, целият става благодат и вече живее по Бога.

– Геронда, да се спрем повече върху две елемента на молитвата на ума. Първото е слизането на ума в сърцето. Добротолюбието говори за това. Но и вие – светогорските отци – имате информация. Въведените сте в тази тема от вашите старци, както старецът Йосиф Пещерняк. С този въпрос навярно навлизаме в дълбоки води, навярно опасни. Кажете ни в нашата епоха – която е трудна епоха – има ли светогорци, които култивират слизането на ума и съчетават вдишването и издишването с Иисусовата молитва? Дали съществуват светогорци, които – както много хубаво казахте – чието часовниче на ума им проследява ударите на сърцето им, така че и в нищожното време, в което спят, сърцето да „изрича” молитвата! Тоест както работят някои органи на тялото ни – сърцето, дробовете, стомаха, бъбреците – независимо от волята ни. Кажете ни дали съществуват днес светогорци  с такава духовна дълбочина.

– Познаваме хора, които пазят молитвата на ума.

– От този тип?

– От този тип.  Съществуват още. Първото, което постига някой, казвайки молитвата, е, че разбира, че е грешен. Казваме го и ние, че сме грешни, но го казваме навярно с някакво мнимо смирение.  С непознаване на дълбочината на смисъла. След като умът се очисти чрез Иисусовата молитва, се просветлява. Прожекторът се насочва навътре. Когато казваме ум – трябва да го обясним – нямаме предвид разума. Мнозина объркват ума с разума. Не. Умът е Божията светлина в нас. Образът на Бога, това, което Бог ни даде. Върху иконите и стенописите на църквата ни виждаме светците да имат ореол над главата си. Това е умът. Той бил потъмнен с непослушанието. Потъмнява всекидневно с нашите грехове, но чрез борбата придобиваме отново тази светлина. Малко по малко. Колкото повече се очиства, толкова повече се просветлява. Толкова повече напредваш към освещение. Когато прожекторът се насочи към душата, първото, което човек вижда, е, че е грешен. Тогава изпитва болка. Плаче с голям плач. Защото вижда много язви, много грехове вътре. Съществува голямо зловоние. Следователно не може да не заплаче. Този плач ще го доведе до себепознание, ще го разбере, ще го повярва, че е грешен. Светците, които казвали, че са грешни, не го казвали така случайно. Колкото по-велик е светецът, толкова повече вижда в себе си зловоние и грях. Авва Исаак казва: „Брате, ако видиш греховете си като морския пясък, си поставил начало на покаянието“. Поставил си начало на покаянието, защото си видял и повярвал, че си грешен.

Върху това себепознание обаче, върху това съзнание на греховността, Светият Бог ще закрепи след това Своята благодат. Ще започне да те „товари” с благодат! Оттук вече започват всички дарове, които няма да можеш да опишеш, защото ти ще спиш, а сърцето ти ще е будно. Според Песен на песните, където Невестата – Църквата – казва на Господ: „Аз спя, но сърцето ми е будно”. Но идва часът, когато тази молитва те събужда. Казва ти: Стани, войнико мой! Стани сега да воюваш! Стани да хванеш броеницата! Така, както стана днес светът, нищо друго не остава да правиш, нищо друго не е от полза да правиш, освен да вземеш броеницата, да се молиш и да умоляваш. Колко хора изцелява тази молитва, колко много извежда от безизходиците на съвременната епоха! Най-голямото благословение, което имаме, е молитвата на ума.

Познаваме също така хора, които са минали и този стадий и съзерцават нетварната светлина! Нетварната светлина е още по-голям дар. Католиците не вярват в това. Говорят за тварната енергия на Светия Дух, затова и поставят под съмнение благодатния огън на Божи Гроб. Най-голямото благословение за света е да работи броеницата, да работи Иисусовата молитва. Иисусовата молитва заедно с всички други молитви е тамянът, който се отправя към Бога. На едно място в Откровение пише, че Ангелът принася на Божия трон златни чаши с тамян, които са молитвите на светците! Молитвите на цялата Църква – чрез които умоляваме Светия Бог, Той проявява дълготърпение и ни държи в този свят – са най-голямото благословение.

– Второто, на което моля да се спрем, са помислите. Какво точно имаме предвид под думата „помисъл“ и защо извън света не се употребява тази дума? Да не би защото хората съгрешават главно с дела и думи, докато при монаха грехът се ограничава в ума?

– Въз основа на помислите се отсъжда напредването на душата или нейното оскверняване. В началото, когато човекът не се е очистил, умът му приема много помисли. Не само ги приема, а се съгласява с тях и така – след съгласието – започна оскверняването. Действията ни вече се направляват от тези помисли, повече от които сее дяволът. Това са злите помисли. Нашата отговорност тук се състои в съгласието. Дали ще се съгласим или не с този помисъл. Например сме гладни и виждаме на пътя едно хубаво дърво, пълно с плодове. Помисълът казва да откъснем и да ядем. Но идва правилният помисъл и казва: „Как ще откъснеш? Не е твое. Трябва първо да попиташ градинаря“. Тоест здравият помисъл ни възпира, защото е кражба да откъснем без да вземем благословение.

Идва отново злият помисъл и казва: „Ела, мóре, пустош е, никой не те вижда. Вземи да ядеш! След като си гладен, си оправдан“. Ако не се сдържим в този момент, ако се убедим в помисъла и решим да изядем, сме дали нашето съгласие. Веднага щом вземем плода и го изядем, е станало делото, което обаче постепенно става навик и така в нас се създават страстите. От съгласяването започва оскверняването на душата. Безбройни са страстните помисли, които идват в ума ни всеки ден. Ако се опитаме да запишем помислите, които са минали през ума ни един ден от сутринта до вечерта, ще видим, че не е възможно. Толкова са много.

Тези помисли според отците съставят мрака. Страстният материал, който носим в нас. Когато умът се просветли, ще види това и тогава започва обратният труд. Следователно напредването на човека се състои в чистотата на помислите. Битката с помислите е дългогодишна. Не е нещо лесно. Но когато минат доста години, човекът придобива опит и не бива победен от помисъла, който го напада. Тъй като е налице вътрешният труд, благодатта на Светия Дух и Иисусовата молитва, той се гнуси и отвращава от греха. Независимо дали е плътски помисъл, или завист към някое лице, или желание за каквото и да е, той се отвръща от това. Привлича го любовта и благодатта Божия, но и не иска да оскърби Светия Дух. Не оскърбявайте Светия Дух, казва св. ап. Павел. Всеки страстен помисъл оскърбява Светия Дух и Той се оттегля. Какво виждаме, че става в душата? Идва благодатта и ни просветлява, вдъхновява ни, укрепва ни, прави ни радостни. Четем например нещо и се радваме. Ходим на църква, чуваме песнопенията, проповедите и душите ни възлиза на небесата. Имаме благодатта на Светия Дух. Но не внимаваме в нещо и благодатта си тръгва. Отново идва, отново си тръгва. Идва и си отива благодатта, именно защото нямаме чисти помисли. В помислите се състои напредването или изоставането на човешката душа.

– Да поговорим и за една друг раздел относно помислите: заблудата отдясно, помислите отдясно. Когато дяволът не може да порази директно непосредствено подвизаващите се вярващи, да им каже директно: „Открадни, похули, онеправдай, оклевети“ и т.н. – защото знае, че имат съпротива, духовни антитела – отива странично, отдясно и им нашепва: „Каква нужда имаш ти сега? Добър си! Държиш Рая в „джобчето” си!“ Касае се за една добре заложена клопка на сатаната. . .

– Божията благодат, която идва в човека, идва с голямо внимание, именно по тази причина. За да не „я втасаме сега”, за да не изпаднем в тщеславие, за да не се създаде в нас самомнение, че сме нещо важно. Затова и благодатта се дава „с капкомер”. За да можем да напреднем и да узреем духовно. Тогава ще разберем, че каквото съществува в душата ни, е от Божията благодат. Нищо не е наше. Онзи, който е придобил някаква благодат, сякаш язди един пощурял кон. Всеки един момент е в опасност да падне. Затова Бог определени пъти ни възпира, смирява ни, дава ни изкушения, дава ни такива обстоятелства, за да разберем, че нищо не е наше постижение, а каквото добро имаме в нас, е от благодатта на Пресветия Дух. От момента, в който човекът изпадне в тщеславие и каже, че нещо е постигнал и дори изпитва доволство в него, Божията благодат ще секне. Точно това – лишаването на благодатта – е знак, доказателство, че не вървим добре, че дяволът краде от нас. Трябва да разберем, че нещо не върви добре. Най-лошото, което човек може да приеме от лукавия дявол, е – както казахте – да повярва, че вижда видения. Там нещата са тежки. Тези, които правят груби грехове, ги завлича чрез греховете им. Тези, които напредват духовно, ги улавя с видения. . . През нощта, когато се молим – при всеки християнин става това. Дяволът е срещу нас и се опитва да ни завлече, да вложи ловко в нас неговите мисли, неговите желания. Но опитният подвижник, веднага щом види, че в душата му се създава объркване и смут, че има нещо, което не е благо и утешително и не благоухае на благодатта на Светия Дух, разбира, че не върви добре, че е станал обект на дявола. Опитният подвижник разбира това. Но и начинаещият, който се подвизава, веднага щом види, че нещо става в душата му, трябва веднага да го изложи на своя духовник. Духовникът е този, който ще ни даде решението на трудния проблем, който се появява в молитвата, във всеки един момент. Просветлен от благодатта на Светия Дух, ще ни каже: „Внимавай, тук има клопка!” или „Тук вървиш правилно, продължи, подвизавай се и не се бой!” Трябва да имаме наставник. Без наставник ще се заблудим.

*Старецът Маркел Каракалски е светогорски подвижник, роден през 1936 г., духовно чедо на св. Йосиф Исихаст. Преставя се в Господа през 2006 г.

превод: Константин Константинов