Недостиг на духовно познание

Автор: о. Николай Лудовикос

Един португалски писател, атеист, е автор на книга със заглавие Евангелие от Христос, Евангелие от Иисус. Тоест има много видове „евангелия”,  които приспособяваме към нашите нужди. Светият Дух обаче ни говори чрез Новия Завет, който има една революционна черта – променя човека напълно. Въпросът е дали искаме тази промяна, защото нашето нагаждане в земните неща и съпровождащата ги инертност обикновено са толкова силни, че предпочитаме да страдаме, отколкото да се променим. Да страдаме от липса на духовно знание. Защото от това страдаме всички. Не съществува никаква друга по-голяма болка в този живот, никаква друга по-голяма мъка, освен липсата на духовно знание. Абсолютно никакъв друг проблем не съществува. Всички проблеми се свеждат до този – големите проблеми, които днес се множат и които ще достигнат своя връх и които всъщност разрушават днес всичко, след като вече не съществува никакъв общопризнат извор на истината. Разбирате ли? Дори и църковните хора реално решават своите проблеми без да се съотнасят към това животворящо знание на Божията мъдрост. Това поразително събитие, че сме разделени, че вярата не изпълва живота ни, че не вярваме в нашата вяра, че действаме без реално да ни интересува да узнаем Божията мъдрост, която е живот вечен и вечен живот, който се явява от сега. Вечен живот, който се явява всеки ден.

И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия (Рим. 5:1)

Това прилича на китайски, но въпреки това е гръцки. Да обясним малко. За да придобие мир, човек трябва да се чувства сигурен. За да се чувства сигурен, трябва да е в състояние на доверие. Това състояние на доверие означава дълбока любяща връзка с Някой, Който ме обича  даром, защото всяка друга любов е подозрителна и не дава  сигурност. Чувствам мир и съм спокоен, защото Някой ме е обикнал даром, дава ми Себе Си и аз Му давам себе си. И понеже Той прави това и още повече е Самият Бог, а не просто едно друго човешко същество, внезапно се свързвам със самия Източник на мира, защото Божията любов е единствената сигурна любов. Бог е любов, Бог предвечно е любов, няма никакво съмнение, никога няма да спре да ме обича, никога няма да заеме друго отношение, явява ми се само като любов. Единствената Божия мъдрост е тази любов.

И така, имам тази любов, с благодарност я приемам и това ми носи предълбок мир и чувството, че съм оправдан – оправдан не защото съм праведен, а оправдан, защото бивам обичан по погрешка, по превъзходен начин, без да съществува причина, защото Бог ме обича като Негово чедо, без да съм направил нещо за това, за да го причиня и следователно да се страхувам, че мога да го загубя.

По-нататък апостолът настоява на това и казва:

защото, още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите.

Божията любов се състои в това, че докато сме напълно грешни, Христос ни оправдава, извършва тази дякония спрямо нас. Това е животът на Христос в света, една огромна дякония –  ето, Аз съм ме сред вас като Слуга. Служа ви като слуга, заличавам вашата немъдрост и незнание, заличавам вашата болест, немощ, отчаяние и смъртта. Минавайки през смъртта, без да се безпокоя от факта, че вие не заслужавате всичко това. С всичко това ни зове към една връзка. Великият св. Николай Кавасила казва: „Тези неща казва са извършени от Някой, Който е в състояние на силна любов, Някой, Който се раздава. Като водата, която се излива и напоява без никога да спира, всички“. Разбирате ли какво нещо е това?

С други думи моят мир идва от огромната сигурност, която се ражда от  една безгранична и безусловна любов; от това, че аз се откривам с моята малка вяра за Неговата голяма вярност (вяра). Бог трябва да вярва в мен, за да го направи това. Вярваме само в този, който обичаме. Вярвам в теб означава обичам те, нали? Бог вярва в мен и аз вярвам в Него и по този начин идва този предълбок мир, което именно е усещането за вечността още сега. Тогава знаем, че не съществува смърт, знаем, че и смъртта е в ръцете на тази любов и следователно е едно превъзходно удивление.

Казваме за някой „умря и си почина!“ – това обаче нищо не означава. Може да е умрял, за да се умори повече – но внезапно съществува тази перспектива, която и от смъртта прави още едно незначително събитие, защото съществува тази напълно дарувана  абсурдна любов. Всяка любов е „абсурдна”. Горко ни, ако един психоаналитик можеше да ни обясни защо сме се влюбили. Аз не съм монах и мога да говоря така. Тези, които са се влюбили  през този живот, знаят много добре, че това не се обяснява, и ако се обясни, престава да е привлекателно, защото любовта винаги препраща към тайната на личността, към това, което другият е, без това да се дефинира напълно. Не можеш да кажеш: „Виж, влюбвам се в някой, защото, първо, има еди-какво; второ, имам еди-какво си, трето, има еди-какво си и т.н“. Не, тези неща парадоксално ги намираш след това. Затова реалната любов е свързана със свободата. И когато еросът в хората сетне стане любов, тоест узрее, тогава  придобива най-дълбоките черти, защото еросът в хората трябва да стане любов. Бог има тази силна любов, затова и имаме абсурда на изповедта, където много пъти изповядваме едно и също и свещеникът ми чете опростителната молитва. Това е абсурдно и торпилира всяка философска етика. Етиката казва „длъжен си да правиш това, ако не го направиш, ще видим дали ще ти се прости!“, ако имаш някаква причина да го направиш, ще ти се прости. Един път (ти прощава), втори, трети. . . Тоест това, което става в изповедта, е скандално и се чувствам превъзходно след това, всички го знаете, ако сте се изповядали правилно, макар и един път. Защо? В Църквата действа тази огромна любов, която постоянно иска да разхубавява обичаното лице, което сме ние, да го оправдава, да го приема отново. Точно както майката, чието дете е паднало, оцапало се е и тя отива и го мие и отново е нейното обично детенце. Така е благодатта, това нещо е благодатта. Затова си заслужава да имаме вяра, в противен случай бих ви съветвал да оставите вярата и да гледате да си прекарате най-добре. И аз самият щях да направя така. Разбирате ли?

Имаме огромното доверие – това, което Бог ми показва. И аз отговарям с моето малко доверие и внезапно това огромно доверие става мое и виждам чудеса в живота ми, виждам, че оправданието има начало, няма край и човекът става свят. В противен случай съм един религиозен човек, даже малко комплексиран, който сипи обвинения и се занимава с това да следи живота на другия, защото не чувства пълнота. Светците никога не следели живота на другия.  И само ако другите искали да ги ръководят, тогава казвали нещо и никога нещо оскърбително или критикуващо. Това е най-великото събитие на живота ни, ако се случи. Ако не се случи, животът ни остава малък, незначителен. На кого е значителен? На премиера? Животът ни е изключително незначителен, по начина, по който живеем. И съществува едно много значимо събитие, кое е това тук, където внезапно човек се свързва с нещо изключително важно, каквато е реалността на Бога – така, както е Той, а не както ние Го правим незначим и несмислен и Го презираме след това.

Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий

Защо се радваме? Нещо ни стана? Не, радвам се, защото знаем какво ще последва. Скръбта те води принудително до търпение. Разболяваш се от тежка болест, проявяваш търпение, какво друго да правиш, но да проявяваш търпение в Христос – това има значение, заради Него, не да започваш да ругаеш и да крещиш, да смяташ цялото човечество за отговорно, освен себе си.

И тъй, започва търпението, търпението в Христос обаче означава опитност, тоест започваме да изпитваме кой е Бог, как е Бог, само в търпението изпитваш Бога, как постъпва, как се отнася към теб, какво точно прави, и това внезапно ражда надежда. Виждаш, че Той не е точно така, както си Го очаквал, или, как Го наричат, зъл, завистлив, както казва дяволът, както казва лайфстайлът днес. Аз го наричам дедстайл, както и една колективна евтаназия, но това е друг въпрос.

Опитността означава, че започваш да имаш надежда и Го виждаш така както е! И когато имаш надеждата, надеждата не посрамя.

Никой не си тръгва от тебе посрамен, пеем на Света Богородица, а получава полезното. Определени пъти получаваш не това, което искаш, а което трябва да получиш.

Ходих на Света Гора преди няколко дни и дойде един протестантски пастор – върху лицето му бе изписана тревога – и той ми каза:

– Какво ще правим със злото? Злото ни задушава.

Лутерански пастор. Казах:

– Кое зло?

Гледаше ме сякаш съм ненормален.

Каза ми:

– Какво говорите?

Казах:

– Не съществува зло.

– Какво казахте?

– Вижте, ако не бях това, което съм и ако не бях и аз на първа линия заедно с вас, и ако не чувствах злото всеки ден в лицето си, нямаше да мога да кажа това, но нима това не е истина?

Съществува ли зло? Не съществува. Тоест – съществуват всички тези неща (Бог, благодатта) и след това съществува злото. Или едното, или другото, не съществува трето решение. Или, докато човек го разбере, взема малко от едното, малко от другото, докато напълно се ориентира. Когато благодатта постоянно ме оправдава, когато Бог се обръща към мен и ми говори, независимо с дарове или с изпитания, с дарове за утеха, с беди за поучение, къде е злото? Дяволът върши злото, неговите хора вършат зло ден и нощ. Добре, и какво стана? Какво стана?

Познавам един много свят свещеник, неизвестен, много възрастен. След смъртта му ще узнаем за светостта му, сега не иска, но е свят. Енорийски поп, забравен от всички, но е свят, с големи харизми. Преди известно време започнах да му разказвам за един мой личен проблем да видя какво ще ми каже.

Казах му:

– Отче, имам това и това.

Той ме погледна и ми каза:

– И мен какво ме интересува!

Казах му:

– Отче, имам това и това!

Отново ме погледна и каза:

– И мен какво ме интересува!

– Вижте, имам това и това!

– И мен какво ме интересува!

В онзи момент внезапно почувствах благодатта и разбрах, че ми го казва в Светия Дух. И си казах: „Наистина, мен какво ме интересува?!“

Разбирате ли? Наистина, какво ме интересува, че Юда е предател на Христос, какво ме интересува, че дяволът си върши работата като дявол? Разбирате ли колко страшно е това, което казвам? Сетне той се усмихна и си тръгна. Разбирате ли какво имаше предвид? Не разбирате? Мен какво ме интересува злото, което са ми сторили?! Бог е Този, Който решава за всичко. Ако се наемеш лично да пребориш тези, които ти правят зло, трябва да вземеш един Калашников, да излезеш на пътя и да стреляш, раздавайки справедливост. Разбирате ли? Когато сме в Божиите ръце, мен какво ме интересува злото, което ми правят? След като Бог има думата накрая? Тази вяра се загуби днес, затова и светът не разбира от вяра. Затова и хората живеят с този дедстайл.

И тези технологични средства, които всички имаме – идва страшна епоха, където няма да има нищо скрито. И единственото, което ще е скрито за всички тези, които ни следят, знаете ли кое ще бъде? – Връзката със Светия Дух. Само това няма да могат да контролират, идват епохи, които са апокалиптични епохи. Няма да можем никъде да се скрием. Ще знаят всичко. Когато казваме всичко, значи и нещо повече. Само едно нещо няма да знаят и това е връзката със Светия Дух.  Душата ти ще я знаят, всички твои предпочитания, но няма да знаят това, което Бог може да направи  с теб, това, което може да постигне молитвата ти.

Бях на една много голяма конференция, посветена на новите технологии, е, искаха да присъства и  един богослов.  Един много напреднал в тази сфера специалист от САЩ ми каза:

– Отче, не след дълго няма да има нищо, което да не може да направи един компютър.

Аз му казах:

– Ще има нещо, което никога няма да може да направи.

– Какво?

– Молитва.

Знаете ли коя е голямата разлика между нас и животните, компютрите и всичко това? Молитвата. Когато загубите молитвата, тогава няма да имате нищо. Ще бъдете просто едно висше животно. Тоест низше, защото животното страда и го знае. Поне животните не виждат какво става около тях, ние обаче виждаме какво става около нас. Имаме чувство за справедливост, за благото, за красивото и затова страдаме.

превод: Константин Константинов