От обезобразяване към преобразяване

Автор: о. Спиридон Василакос

…Ще видим човека, който със своята борба прави духовни скокове и от мрака преминава в светлина, има вяра, покаяние, смирение, любов и така може да ходи в Божията благодат, в светлината на Пресветия Дух. Ще видим този духовен човек, този изследовател на спасението, подвижник на Духа, ще видим знаците на Преображението Господне. Преображение Господне не е едно външно събитие, да не мислим, че учениците просто видели Господ, върху Който паднала някаква  светлина. Това, което видели на планината на Преображението (Тавор), лицето, което видели, било лицето, което виждали всеки ден. Вървели, разговаряли, ядели с Него. Лицето на Христос на Преображение не било по-различно. Отците на Църквата казват нещо много важно. Ако върху Кръста поискаме да дръпнем, като завеса, разпната и окървавена плът на Бога, е сигурно, че зад нея ще видим Неговото прославено лице.

Христос не променя Своето лице, а остава едно и същото лице и на Разпятието и на Преображението със същата слава. Онзи, който сменя не лице, а маски, е човекът. И тук идват отците, които ни известяват две промени – едната е промяната по Бога. Как става тази промяна? Когато човекът взема Евангелието и полага усилия, бори се, разпва се, умира и възкръсва и  всекидневно превръща това в начин на живот. Този човек започва да се покайва, да вярва, да се смирява, да обича. Покаянието е страшно преображение, вярата е страшно преображение,  поразително преображение е и смирението, любовта е страшно преображение – промяната от Бога, както казват отците. Там реално виждаме един човек, който се преобразява. Но има и нещо друго – една друга промяна – промяната от егоизма и тогава човекът не се преобразява, а се обезобразява. Егоизмът обезобразява човека, защото егоизмът е болест. Човекът, духовният човек придобива своята първа красота, своята хубост, това придобива преобразеният човек. Обезобразеният от егоизма човек преминава от красотата към грозотата, той преминава от младостта към старостта, и всичко това не са външни, а вътрешни елементи. Искаме ли да видим едно обезобразяване? Един велик отец на Църквата казва – какво прави човекът, който осъжда? – Tой се обезобразява в една муха. Мухата отива в нечистотията. Какво прави човекът, който осъжда? Опитва се да влезе в живота на другия човек, стои в нечистите моменти на живота му и много пъти взема от тази нечистотия и я носи със себе си.

Виждаме един обезобразен човек в муха. Виждали ли сте някога гневен човек? Непременно – самите себе си. И отците на Църквата идват и ни съветват – когато се разгневиш, погледни в прозореца и тогава ще осъзнаеш твоето трагично обезобразяване. И ако лицето ти се изчервява, вените ти изпъкват, отваряш уста и не знаеш какво говориш, ако външно се обезобразяваш  толкова много, помисли колко си се променил, колко дълбоко си навредил на душата ти.

Христос не променя Своето лице, на Тавор не е различен, а е Същият Христос от Разпятието, Учителят, Същият кротък и смирен Христос. Но човекът, опитвайки се да промени, да скрие своето обезобразяване, за съжаление много пъти носи маски само увреждат, опразват и променят човека. Лесно меним маските една след друга. И какъв е резултатът? Сред толкова маски, които сменяме, в даден момент губим собственото си Aз. Една британска писателка пише: всички носим маски и за да ги свалим, в даден момент отлепяме нашата кожа заедно с маските. Тоест отлепяме части от нашето истинско Aз. Губим истинското ни Aз и тогава преживяваме нашето трагично обезобразяване. Имаме един обезобразен човек и Христос идва да изцели неговото обезобразяване. Да направи този човек истинен, да го накара да захвърли маските си, да ги свали, да се смири, да потърси Божията милост, да се покае, да повярва в любовта на Христос и така от обезобразяването да премине към истинското, духовното, съществено преобразяване.

Имаме ли усещането къде живеем? Виждаме един Христос, Който взема учениците Си и ги качва на една планина. Тоест извежда ги от техните дадености и всекидневие. Но имаме ли усещане къде живеем всекидневно? Един велик отец на Църквата използва една картина. Къртицата живее под земята, тя се е научила да живее на тъмно. Нейната естествената среда е мракът, почвата, нечистотата, калта. Ако я вземеш и извадиш от дупката на чист въздух, сред красотата, която се намира на повърхността на земята, тогава тя ще повярва, че нейната истина и реалност е нейният мрак. Христос идва и извежда човека от това, което вярва, че е реалност, от това, което вярва, че е истина.

Да видим св. Мария Египетска. В нейното дивно и поразително житие, автор на което е св. Софроний Йерусалимски, има един израз, който ни показва защо човек отказва да възходи, защо човекът предпочита маската, а не истинското лице, защо човекът предпочита мрака, а не светлина. Св. Мария – когато изповядва целия си житейски път на авва Зосима, казва, че смятала за истински живот поруганието над естеството. Поруганието, т.е. цялата трагичност, грях, мрак: „Всичко това смятах за истинен живот. Това е живот!“ Колко пъти го казваме днес. „Живя си животеца! Това е истински живот!“ и идва Христос да ни изведе и освободи от това, което смятаме за истина, живот, реалност, докато в крайна сметка не е нищо друго, освен заблуда, мрак, самозаблуда, гроб. Христос идва да възкреси човека. Когато човекът осъзнае, че това, в което живее, не е живот, това, което преживява, не е истина, това, в което ходи, не е реалността, ако осъзнае това, ако отхвърли тези маски, които носи всекидневно, тогава започва пътят към преображението. Христос идва и ни извежда от всичко онова, което ние смятаме за живот. На Преображение Христос променил ли се е? Ние това вярваме. Понеже учениците видели нещо различно, и ние вярваме, че Христос променил Своя вид. И св. Максим Изповедник ни казва нещо много ценно – Христос не се преобразил. Тогава кой се преобразил? Преобразили се тримата ученици, а не Христос. Ама как е възможно да се преобразят учениците, а не Христос? И светецът отговаря – учениците преминали  от плът в дух. Тоест направили преход от плътта към духа и от мястото, на което се озовали, видели Божията слава. Това видели. Христос не се променил, нито се преобразил. Така, когато говоря за преобразен живот и преобразен човек, трябва да оставя всичко онова, което смятам за живот, да разсея заблудата, която мисля, че е истина, и да направя моя преход. Христос иска от човека един преход, движение, придвижване. Христос взема човека от обезобразяването и го води към преобразяването.

Нека си припомним Авраам. Колко поразителна личност! И Бог стига дотам да му каже: „принеси в жертва детето си!“, което на нас ни се струва толкова абсурдно, нечовешко, варварско, но Бог не искал да направи нищо друго, не искал да му вземе детето, а да го накара да възходи, да се издигне, да открие съкровището на вярата, което имал в себе си. Бог идва отново при тази толкова поразителна личност и  му казва – „излез от твоята земя, остави роднини си.“ Иска един преход от Авраам. Знаете ли колко пъти една наша страст може да стане наше отечество? И да не искаме да се махнем от нея, а да я смятаме за наш живот, за наша родина, да смятаме, че това е нашето съществуване, всичко за мен? И Бог идва и казва на Авраам: „тръгни от твоята родина!“ и го казва на всеки от нас, приканвайки към преход. Виждаме това в Христовите ученици. Той отива и им казва „Последвайте Ме!“ Тук имаме преход, движение. Искате ли да видим преображението на човека в призоваването на учениците? Христос говори ясно, отива и казва на св. ап. Петър и на другите: „Последвайте Ме! От днес ще сте ловци на човешки души.“ Това не е ли е преображение? Рибари били, риба ловели. И Христос идва и казва: „Последвайте Ме!“ Това е преход, преображение, няма вече да ловиш риба, а човешки души. Ще ги ловиш и ще ги поставяш в земята на живите, която е царството небесно, която е Христос.

Можем ли да преобразим нашите отношения? Преобразеният човек, просветленият човек може да преобрази отношенията и да ги просветли. Евангелието какво ни казва за човешките отношения? Търпение, прошка, кротост, мълчание, благи думи, помирение. С всичко това, което ни дава, не се ли преобразяват отношенията? Онези отношения, които много пъти са бойно поле. Често съпружески отношения, братски отношения стават поле за взаимно изтребване. Как бойното поле ще стане мирно, радостно място, място за утеха и благословение? Човек трябва да се преобрази, за да преобрази и отношенията си. Затова е много важно преображението на човека. Господ, казват отците на Църквата, дръпва една завеса, това, което е дръпнал пред очите на учениците, било завесата на плътта. Когато човек се движи от плътските към духовните неща, от  повърхностните към вътрешните, от тъмните към светлите места, тогава тази завеса, която съществува пред нас, която може да се нарича материя, плът, става все по-прозрачна и човекът започва да вижда и чувства.

Нека си припомним св. старец Порфирий. За него завесата толкова изтъняла, както и при толкова много други светци, че можели превъзходно да опишат Рая, можели да ни кажат какво става там. Защото направили прехода, просветлили се, борили се, преобразили се. И днес човекът идва и казва: „не виждам Бога, бре детето ми!“ Как да го видиш с толкова плът, която имаш пред тебе? Ние сме толкова плътски, и това, което ни се привижда, не само не е завеса, а ченгелите с месо в месарницата, с толкова плът пред нас, как да видим Бога? Как да видим светлината? И, разбира се, виждайки толкова плът всекидневно, чувството, което имаме в нас, е чувство за смъртта. Наличието на толкова материя и плът скриват от нас най-хубавите, най-високите, най-духовните, най-добрите неща. И затова господства смъртта, защото, много просто, плътта, която имаме и виждаме всекидневно, умира и материята изтлява. Тление и смърт са елементите, които господстват и в нашия ум – и в душата ни и в живота ни. Ако човекът не се задвижи, ако не придобие духовни сетива, няма да може да види всичко това, което му е дадено от Божията любов. Духът, казват отците на Църквата, се намира в сянката на плътта. Толкова много плът засенчва духа. Какво означава преобразен човек? Защо тялото  да не се гледа през призмата на  светлината на духа? Защо духът да е през призмата на сянката на плътта, а не тялото през призмата на  светлината на духа? Тогава никога няма да отхвърлим и принизим това просветлено, красиво, прекрасно тяло. Ще станем неговите свещенослужители, а не кощунници, ще го почетем и уважим. Ще го обикнем и ще го обгрижим духовно.

Преображение означава целият да се просветля. Как обаче мога да вляза в това събитие на Преображението? С какво е свързано Преображението? – Със страданията. Учениците, които виждат славата, тримата апостоли, не след дълго ще видят Христос напълно изоставен. Видели славата, но и страданията. Това означава, че нищо не може да се прослави, ако не мине през страданията. И тук стигаме до Христовия Кръст, тук се намираме до голяма истина, една истина, която Църквата постоянно и при всяка възможност ни  дава. Коя е тя? Кръстът. Не можеш да стигнеш до Възкресението, ако не минеш през Гроба и Голгота. Тук идва Църквата да ни покаже кръста, в Тайнството Кръщение, където всички движения  се запечатват с кръстния знак, и не само това, а в онзи момент потапяме детето не във водата, а в огъня на Светия Дух. Това е свещен път. Детето влиза в Кръста, Гроба и Възкресението. Детето слиза във водата, за да възлезе духовно.

Дори в Тайнството Брак Църквата идва и ни говори за мъченици: „святи мъченици, които добре се подвизавахте (тропар, който се пее по време на бракосъчетанието)..“ Как отивам в Тайнството Изповед? Отивам със скръб, и с тежестта на кръста поради греха, за да мога така с горчивина от вкуса на греха да си тръгна от изповедта с радостта на покаянието. Ако не мина през Кръста, не мога да стигна до Преображението. Тези неща са заквасени едно с друго. Ако не се разпна, ако не се подвизавам, ако не се задвижа, ще остана затворен и ограничен в гроба на моята страст, в покоя на моята заблуда. Там ще остана. Жив мъртвец. Един старец на Света Гора казваше – „Съжалявам всички онези, които виждам в един голям град да търчат наляво-надясно, един в колата, друг в автобуса, съжалявам ги, истински им състрадавам. Ама защо? Защото сякаш виждаш едно гробище! Толкова мъртъвци. Защо един човек, който се движи, може да е мъртъв? Защото е умъртвил духа, който реално е знак за същинския живот. Умъртвил е живота си.“

На Преображение дрехите на Христос блестят, евангелските места описват това много ярко. Отците на Църквата ни казват, че белите дрехи, които блестят, са нашите нужди, работи, занимания, всичко това, което се нуждае от просветление и трябва да го просветлим. Защо? Когато дрехите са леки и чисти, и ти се чувстваш приятно и  удобно, а когато са изцапани, навлажнени от влагата и тежки, не се чувстваш добре. Нека помислим колко тежки неща носим. Носим тежки, мръсни неща и всичко това обременява живота ни. И отците казват – дори простите неща, които живеем всекидневно, го постави на светлина, преобрази ги. Как става това? Може ли? Нуждата, която имам, заниманието, работата, не мога ли да ги използвам като причина и повод за молитва, труд и  борба? Това, което смятам за много малко и просто в живота ми, за подробност, не мога ли да го използвам? Да го просветля, да го оползотворя? Защо да не го направя? Защо да не вложа Христос в него?

Ако в едно нещо не присъствал Христос, отците не го докосвали, не го използвали. Виждате простодушния ни народ колко богословие има в своето всекидневие. Влага Христос дори в яденето. Да си припомним бабите ни, които отваряха фурната, прекръстваха яденето и казваха много пъти: „сладко и вкусно като думите на Христос!“ Колко хубаво. Това било богословие, в кухнята, в готвенето. Богословие, катехизация, изповядване на вярата, да вложим Христос в яденето, във водата. Чрез тези прости и всекидневни неща и ние можем да се култивираме духовно.

На Преображение Господне срещаме две личности, двама пророци – Моисей  и Илия. Защо ги срещаме на Пребражението? И каква е връзката им с нашия живот? Моисей какъв е за епохата на Христос? Той е миналото, принадлежи на миналото, живял е, подвизавал се е, живял и починал. Смъртта не докоснала пророк Илия, той не умрял. Значи е нещо, което има връзка с бъдещето. Църквата идва да ни каже – ако наистина копнееш и жадуваш твоето лично преобразяване, твоя преход и промяна в Христос, трябва да започнеш да работиш с миналото, за да създадеш предпоставките и за бъдещето и вечността. Знаете ли колко неща, които живеем днес, се крият в нашето минало? От миналото трябва да започнем. Затова Църквата идва и ни поставя в себепознанието. Миналото има пряка връзка с преобразяването ни. Корените на много духовни недъзи са в миналото и ние вкусваме техните плодове. Нужно е да се върнем със смирение, да потърсим Божията благодат да просветли тъмните места, да прогони сенките от миналото, да локализираме недъзите, да  ги потърсим с Божията благодат и да ги изцелим, нужно е да се върнем и да  освободим всички онези неща, които бяха пленени и затворени в нашето минало. Колко страхове носим, откъде идват? От миналото, което се намира в нас. Нужна е много работа с миналото, за да можем в даден момент да се избавим и да се преобразим.

Има едно много хубава приказка – много пъти приказките идват да ни кажат истината и навярно това ще ни помогне да разберем какво означава преобразяването на човека. Някога в един двор имало една ябълка. Там живеело и растяло едно детенце. То отивало и се катерело на ябълката, която го обичала изключително много. Много пъти хората премълчават истината и едно дърво чрез приказката идва  да я засвидетелства, изповяда и проповядва. Детенцето отивало и ябълката му казвала:

– Ако си гладен, се качи да ядеш от моите ябълки. Ако искаш да играеш, използвай клоните ми, за да си направиш люлка. Ако искаш да отмориш, седни на моята сянка.

И детето играело, ядяло, отморявало. Пораснало. В даден момент, бидейки вече пораснало, отишло натъжено в бащиния дом, приближило се до ябълката, която била негова приятелка и го обичала, видяла неговата тъга и му казала:

– Какво ти има? Искаш да ядеш, да отмориш, да играеш?

– Не.

– Какво искаш?

– Искам пари, да тръгна напред в живота, да започна нещо, да оправя малко живота ми.

– Събери всички ябълки, върви и ги продай, вземи пари и тези пари ще донесат още. Не се страхувай, не се отчайвай.

Младежът събрал ябълките, продало ги и започнало да работи. Минали месеци, години. Той отишъл отново и ябълката отново го видяла натъжено.

– Какво искаш?

– Искам да поправя дома ми! Искам и аз един покрив над главата ми.

– Много хубаво, отрежи от клоните ми, започни от покрива и ще се намерят и другите материали, не се бой!

И така младежът започнал и оправил дома си. Минали години и се върнало отново и ябълката му казала:

– Виждам, че не си добре, какво ти има?

– Виж, сега имам дом, имам пари, искам малко да поотдъхвам.

– Какво може да ти помогне ?

– Имам нужда от една лодка, да вляза вътре, да ходя малко да се разсейвам, да отдъхвам.

– Отсечи от моя ствол, дървото е здраво, за да си направиш  една лодка.

И тук някъде свършва приказката ни. Тя ни казва, че Божият човек, човекът, който обича, може да стане всичко за всички, както казва св. ап. Павел. Видяхме постоянни преобразявания, това не е ли поразително? Не е ли много голямо чудо? Вижте в колко неща се превърнала ябълката – в отдих, отмора, храна, пари, покрив. Как станало всичко това? Поради нейната любов.

Човек, който, носейки кръста си, преминава от плътското в духовното, от ниското във високото, от повърхностното в дълбокото, този разпнат човек постоянно се преобразява и чрез това негово преобразяване може да дава, да отдава себе си, да принася и да принася себе си. Този човек вече се е охристовил. Той се е уподобил на  Бога, Който не те зове по някаква друга причина, а да дойдеш и да ядеш – Тялото и Кръвта Му, уподобил се е с Христос, както го описва св. Йоан Златоуст. „Аз съм Брат, Аз съм Баща, Аз съм Спътник, Аз съм  Лоза, Аз съм  Дом, Аз съм Покой, Аз съм всичко за теб!“

Човекът, който обича, който се смирява, който вярва, който се покайва, който се моли, който се разпва, става истинско чудо, ценно чудо, където може да дава и да се отдава, животът му вече е станал „Твоя от Твоих“ – една божествена Литургия. Разбира се, чувайки тези думи, някой ще каже – добре, горката ябълка, която дала всичко, какво станало с нея? Какво станало? Ама не знаем ли, че колкото повече подкастряш едно дърво, толкова повече заяква и се извисява? Същото става и с преобразения човек, с Божия човек, колкото повече отдава себе си, толкова повече укрепва, и в даден момент неговия духовен ръст стига до такава точка, където не вижда плът, материя, смърт, гроб, а вижда тази слава на Бога, славата, която видели тримата апостоли на Тавор. Да се помолим – чрез нашата кръстна борба и смирен превод – да станем причастни на тази слава, живот и светлина!

превод: Константин Константинов