Преди много години в едно село живял един младеж, който от малък копнеел да стане подвижник. Имал обаче известни затруднения; бил неук, заекващ, със слаб ум и със семейни задължения. На 40-годишна възраст успял да осъществи своето тайно свято желание. Тръгнал от селото и странствайки от място на място, стигнал до пуст остров, където намерил един старец-подвижник, който утешил сърцето му и той станал негов послушник.

С удивление наблюдавал, че когато старецът се молил, целият сияел и особено когато умолително и със сълзи изричал “Господи, помилуй ме!”

Старият подвижник също бил неук, но съветите му били скъпоценни, пълни с мъдрост и цялото му духовно усилие било да научи и послушника да се моли с “Господи, помилуй ме!”.

В последния ден от живота си старецът дарил на послушика си своето грубо изтъркано расо, легнал, прекръстил се и казвайки три пъти “Господи, помилуй ме”, преподобната му душа полетяла на небето.

След  смъртта и погребването на стареца си послушникът живеел вече напълно сам на пустия осторов като подвижник и исихаст в една пещера, следвайки същото молитвено правило, което приел от стареца си.

Така минали 30 години, без никога да види човек.

С течение на времето и поради неговото заекване и слаб ум, той объркал думите на молитвата и, молейки се, казвал “Господи, не ме помилуй”. Сърцето му обаче било отдадено изцяло на Бога,  затова и сълзите се стичали от очите му, когато ден и нощ се молил с умиление и съкрушение, повтаряйки хиляди пъти “Господи, не ме помилуй”.

Един пролетен ден някакъв кораб акостирал близо до острова. Един от пътниците му бил епископът на онази област и капитанът, за да го отмори и да го зарадва, взел една лодка и отишли до острова, за да се разходят.

Там съзрели една пътека, която последвали и стигнали до пещера, където отвътре чули изстраданата молитва на подвижника, който постоянно казвал “Господи, не ме помилуй!”.

Епископът се доближил и видял един стар скелетоподобен подвижник, с хлътнали очи, коленичил и целият в сияние – да се моли и да плаче.

Владиката срамежливо се опитал да му каже, че тази негова молитва не е правилна и трябва да казва “Господи, помилуй ме!”

Подвижникът се смутил, смятайки, че 30 години вредил на душата си и избухнал в плач, умолявайки епископа да го научи да казва правилно молитвата. Той с благоговение се опитал достатъчно дълго да му „оправи” езика и да казва “Господи, помилуй ме!”.

На тръгване подвижникът го съпроводил до брега, повтаряйки заедно с него “Господи, помилуй ме!”, за да не го забрави.

Корабът тръгнал и подвижникът го следял с погледа си, казвайки постоянно “Господи, помилуй ме!” Но не минали и пет минути и пустинникът забравил “Господи, помилуй”, сепнал се и се объркал!!!

„И сега какво ще правя?” – и избухнал в плач. В своето отчаяние хвърлил в морето дрипавото си расо и тръгнал по водата към кораба.

– Призрак! Призрак! – извикал ужасени моряците.

Като чул виковете, владиката се качил на палубата и видял подвижника, който му извикал:

– Как да се моля? Какво да казвам, владико?

А той развълнувано му отговорил:

– Каквото казваше, това казвай, детето ми! Това е най-добрата молитва за душата ти. Прости ми и се прекръсти и заради мене. . .

превод: Константин Константинов

Реклама