Автор: о. Харалампос Пападопулос

Тези дни, търчейки по лекари и болници поради здравословни проблеми, от преглед на преглед, минавайки през сценарии и тълкувания на резултатите от изследванията, за пореден път си помислих как може да се чувства един човек, на който лекарят след някакъв медицински преглед му съобщава «за съжаление новините не са добри. Имате рак…» или още по-трагично «остават Ви три или шест месеца живот». Как една човешка душа издържа такива думи?

Свети Паисий казва: «Във всеки случай едно е да научаваш, че някой се е разболял, и друго да се разболяваш ти самият. Тогава разбираш болния. Чувах «химиотерапии“ и мислех, че е «химотерапии», т.е. лекуват раковоболните със сокове, с природни храни! Откъде да зная? Сега обаче разбрах какво терзание е това».

Лично аз не вярвам, че някой може да издържи на едно такова съобщение и след това да посрещне (както и смъртта на детето му) тази болест без Божията благодат, независимо дали вярва или не вярва в Бога, дали ходи или не ходи на църква. Тази благодат е дарувано укрепване и утеха на безусловната Божия любов. И седни сега да пресмяташ действията и любовта на Бога с математическа логика и анализи. Е, никога няма да разбереш Бога. Приеми го, парадоксалността на Неговите пътища те превъзхожда.

Ще се съглася напълно с това, което казваше свети Паисий, че «ракът ще изпълни Рая с мъченици». Защото за мъченици става дума. Не само заради болката, която понасят и мъченията, на които биват подлагани по душа и тяло, а защото с тяхната борба защитават ценността и сакралността на живота. И който се бори за живота, съзнателно или не, свидетелства за Бога.

Затова много точно Ставрос Зумбулакис казва «не приемам проповед за възкресението, освен от раковоболен в 4-ти стадий (т. нар. стадий на напреднал или метастазирал рак)».

Болестта, казва Симон Вейл, идва да ни яви, че сме едно «нищо». Със сигурност няма предвид едно психологическо, а едно онтологично нищо. С други думи болестта ни припомня нашата тварност и тленност; че имаме екзистенциални граници.

Усещаме, че там се играе драмата на цялата ни връзка с болестта, нашето Aз и Бога: болестта ме поучава, че съм едно «нищо», което има голяма ценност; че Бог обича много това смъртно създание, което се страхува, смущава, съгрешава, умира. Не е лесно, и то в момента, в който си в ада и изгаряш от болестта и душевното затваряне.  Но това е единствената утеха за една неутешима болка – че Бог страда заедно с мен и силно ме обича. Боря се да защитя живота, който ми е бил дарен, пред смъртта, която го застрашава.

Разбира се, не всички хора, които се намират в същото състояние, реагират по същия начин, а колко повече, когато се касае за гранично състояние. Но дори и тази капризност, гняв или много пъти привидната ожесточение или неверие, с които мнозина се отбраняват пред заплахата на болестта, за мен са «свещени» състояния. Защото това са начините, по които разпнати човеци „крещят” по своеобразен начин едно дълбоко екзистенциално «жаден съм» от кръста, на който се намират. Това нещо само да го уважавам мога и искам.

Тези хора вървят по пътеката на една своеобразна «святост». Не на «святостта» на силата и мощта, а на безсилието, на чувствителността, на сълзите, на страха, който знае да се надява, на малкото, което става много, на вярата, която се губи и намира като доверие, на оплакването, което се преобразява в «да бъде Твоята воля…». На една разбита  «святост», която обгръща всички чувства и ги преобразява. Там сълзата не е срам или маловерие, въпросът «Защо?» – грях или заплаха от ада. Една «святост», която разбира безсилието, тварното, тленното, която го обгръща, преобразява и спасява.

В епохата, която живеем, „свят” няма да е победителят, победоносецът, силният и мощният, а онези разбити души, разпнатите хора, които тихо, търпеливо и безшумно носят кръста на живота си. Светият стои гол в един свят, който облича и маскира своите несигурности с власт и сила. Светият върви само с вярата си, в един свят, който иска всичко да изтълкува. Това не е възможно. Най-великата молитва е „не зная, не разбирам, предавам Ти се, Господи…”.

Ставрос Зумбулакис пише за своята многострадална сестра Юла: «Сестра ми заслужаваше всичко и нищо нямаше, нито здраве, нито кариера, нито социално признание, нито пари, нито нищо. Въпреки това бе пълна с доброта към всички. Кротка и незлопаметна. Школа по доброта и любов… Ако съществува Рай, съм напълно убеден, че сестра ми се намира там. Най-накрая без лекари и лекарства, сред радостта на съзерцанието на Господнето лице и топлината на общността на истинските светци…»

oткъс от подготвяната за печат книга на о. Харалампос Пападопулос „За криеницата с Бога“

превод: Константин Константинов